ТИШИНА

Пенчо Славейков

Догдето стига моят поглед смаен,
растилат се в полетът си омаен
                 разкошните равнини;

и там, далеч, в безкрайността мъглива
невидим бряг таинствено ги слива
                 със небесата сини.

Под знойний пек жълтеещите ниви,
люлеяни от вятъра игривий
                 вълшебно се вълнуват,

кат бранове в морето безпокойно,
невидимо възниквуват и стройно
                 в простора заминуват...

Подобно мачти сред вълните спрени,
съзират се тук-там уединени
                 разклонести дървета;

и горд орел из небесата сини,
Бог знай отгде, над тях да си почине
                 насочва си полета.

И надалеч лазурно-сребърлива
таинствено Росица се извива,
                 тук губи се, там блясва,

по нейното теченье лъкатушно
две-три селца се виждат отстранени,
                 но се не забелязва

в тях никакъв живот, нито движенье.
Като че в сън чаровен упоени,
                 стоят те тъй с години.

И дълго моят поглед в тях се взира;
и прояснен спокойно се възпира
                 над тях да си почине.

Ни глас, ни звук в безкрайните простори...
Но с друг език таз тишина говори
                 на мойто сърце страдно,

безвременно в съмнение убито;
и аз я слушам със душа открита,
                 и слушам я аз жадно

като пророкът вещий глас на Бога.
И в тоя час на моята тревога
                 повява примиренье,

в което тя невидимо изчезва -
и заменява вмиг съзнанье трезво
                 с безплодното съмненье.

върни се | съдържание | продължи