В ПОТАЙНА ДОБА

Пенчо Славейков

Месечко грее засмян в небесата.
Стадо на паша разтурил в гората,
дрянов кривак е подплеснал овчаря,
песен подкарал на медна цафара.

Ветрец му вее и роши перчема,
и надалеко понесъл, възьема
тихата песен, не песен за радост –
за без изгора прахосвана младост...

Вмиг из незнайно над него се свиха
рой самодиви и танец извиха –
танец повожда най-предня от дружки,
Гюрга, на чело с венче теменужки.

Танец повожда и тъй отговаря,
вперила поглед пронизен в овчаря:
„Карай, подкарвай ти кършена песен,
зарад какво ли си в жалби унесен?“

Нищо на Гюрга овчар не отвърна;
песен жаловна на танец завърна –
спрепнато трепкат и кършат се пръсти,
вихром летят самодиви чевръсти.

Ред слъкатушат, на вител завърнат,
свият, извият, в замах се разгърнат –
следом по глухий на стъпките тътен,
вий се на роклите ромона смътен...

Морен ли, сепнат ли нещо, овчаря
песен запре; сладкодумна цафара
махна от устни и чело обори.
Гюрга девойка овчарю говори:

„Карай, подкарвай ти песен омайна -
месец залязва и доба потайна
куди по него зорницата близка...
Искай, що воля и сърце ти иска!“

– Месец залязва, зорница е близка...
Тебе и воля, и сърце ми иска –
тънката стаса за мила милувка,
алени устни за чемер целувка!

С тия си думи към Гюрга посегна
той да я сграбчи – изви се, отбегна
тя, но за миг се отново извърна,
сега сама та през кръст го прегърна

и към небото на вис го унесе...
Вихрено следом по тях се понесе
рой самодивски, с коси разпилени,
с свилени рокли по въздух развени...

Миг се не мина и сянка се черна
в модро поднебе разперена мерна...
Писък прониза нощта... в мах залитен
вий се овчаря, от вис запокитен.

Мярна – изгуби се нейде в тъмата –
мярна се пак – и грохна̀ на земята...
А самодиви, извити нагоре,
рой превалиха през тъмно задгоре.

върни се | съдържание | продължи