ЗМЕЙНОВО ЛЮБЕ

Пенчо Славейков

Плахи звездици в небе потъмняха;
рано без време петлите пропяха...
В село се късни прибират жътварки.
Хубава Яна припират другарки:

„Яно, каква е таз твоя промяна?
Весела беше за час и засмяна -
що е, че ходиш тъй грижна, неволна?
Нещо потайно, не би да си болна?“

- Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
лазят ме тръпки, свестта ми се вие,
вихър се кани, а прязнощ е тъмна...
Кой знай до утре ще ли да осъмна!

Ясният месец зад облак потъна;
въхър налетя, дървета прегъна...
Яна низ пътя се бъхти, превива;
като веда̀ е - ни мъртва, ни жива.

Около нея в почуди жътварки;
хубава Яна припират другарки:
„Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
Де ти е памет? Що е на сърце ти?“

- Свива се сърце и памет се губи...
Дружки, неверници, змейно ме люби...
Пусти остали вси билки чемерни.
Ох, не напусто са облаци черни!

Лавнаха псета далеко по двори.
Тъмното небо се надве разтвори -
и стреловита светкавица блясна;
отневиделица трясък се трясна.

С трясъка рой налетяха стихии,
змееве, змеици с златни кочии -
цялата рода на Змея Огняна,
сбрана на сватба по хубава Яна.

Свиха, извиха - на вис полетяха.
Миг само плахи жътварки съзряха
хубава Яна с незнайно си любе
как се зад облаци тъмни изгуби.

върни се | съдържание | продължи