Над блатата на нашата делничност сива,
де Живота ни дебне злорад,
де Смъртта своя гибелен танец извива -
всекидневно там трепват, блестят и загиват
светлинките на подвига свят.

 

Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза.

 

На челата им никога лаври победни
не потрепват с нетленни листа -
те безмълвно отдръпват завесите ледни
на забравата сънна и скръбни и бледни,
отминават навеки в нощта.

 

Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни -
напластяват те остров и в нощи незвездни
Свободата запалва маяк.

 

А запиташ ли тези звезди неброими:
„Сред житейската сива вълна
вий какво сте?... Що търсите скръбни, незрими?“ -
отговарят чрез своето огнено име:
„Светлина, светлина, светлина!“

върни се | съдържание | продължи