Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ЕСЕНЕН ФЕЙЛЕТОН

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Бурно удрят вълните по беломорските брегове. Затъвайки в пясъка, с ръце отзад, намръщен ходи старият градинар.
          - Не, не беше умно да се садят дъбове в саксии! Какво съм мислил аз тогава в Лондон? Какво мислехме във Версайл, Севър, Ньой? Стари градинари, свикнали наесен да събираме сочни плодове от просторни градини, днес гледаме как капят жълти и мъртви лист по лист от нашите надежди...
          Тежка сподавена въздишка се отронва от гърдите му, понася се над почервенялото от кръв Бяло море и през шумните атински улици се блъсва в прозорците на кралския дворец.
          - Защо се мръщите, господарю? Не напоихме ли достатъчно с кръв анадолските долини, не покрихме ли с трупове полетата? Афион, Карахисар, Бруса, Смирна...
          Но старият градинар мълчи. Все по-ниско свива гъстите вежди, сиви ивици се вият от лулата му и се смесват с облаците дим над Смирна.
          - 30,000 гръцки трупа! Искрено казано, щедър беше Константин! 30,000 трупа - едно шосе - 60 километра почти. И по него трябваше да мина аз, ала проклета е тази есен...
          - Не, есента не е особено проклета, сър. Нищо, че окапаха листата на севърската ябълка! - усмихва се Кемал, понесъл дълъг прът и кошница. - Листата окапаха, плодовете си останаха, а те са мои.
          Старият градинар е честен джентлемен.
          - Та кой отрича това? Твои са, разбира се. И Бруса, и Смирна. Но не е ли умно да определим една неутрална ивица?
          - Защо не, но оттатък Марица. Иначе не мога. Не мога да се бавя. Ще закъснея за гроздобера в Тракия.
          - Ех, ти!... - мръщи се албионският добряк. - Не бързай така. Ще се препънеш в мачтите и комините на броненосците из Дарданелите.
          - Да отдръпнем тогава флотите, нека не му пречат! - обаждат се помощниците от Рим и Париж.
          - Аз не мога да отдръпна моята. Толкова труд съм положил. Паркове построих в Тракия, Цариград и Дарданелите - искам да им се любувам от кувертата...
          „Фииу“ - свири есенният вятър и поклаща далечните тъмни лесове в Индия.
          Тръпки минават по снагата на стария градинар. Тъй е хладно, а по челото му пот. Нахлупва шапката си, почуква лулата и пак въздъхва, загледан в лесовете на Индия, чиито мрачни върхове едва-едва се полюляват.
          - Чакам! - потропва нервно с крак Кемал.
          - Както обичате, приятелю.
          - Приятелю?! Вие, сър, го наричате „приятелю“? - чудят се ужасени в Атина.
          - Ех, дявол да го вземе, та вие всички сте мои деца, мои приятели!... Защо се усмихваш, Кемал? Какво поглеждаш назад и се усмихваш? Мраз лъха откъм Москва. Мраз... Не знам, мене поне ми е тъй студено от този северняк!
          Кемал пак се усмихва:
          - Чудно, мене пък не ми вреди!
          - Питай мене ти, аз добре зная кой брули листа във версайлския парк.
          Прав е старият джентлемен. Мразовит и зловещ е този северняк. Лист не остана по садените в саксии дървета. Напразно ги поливаха с конференции и покриваха с договорни дрипи и хартии за предпазване от студ.
          - Нищо, че той брули листата, Джон. Нищо за листата. Нали корените остават.
          - Корените ли? Ех, та те нали бяха без корени...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]