Спокоен той спря сред арената ширна,
спокоен изправи глава -
гърми там тълпата и глъчка неспирна
отронва неясни слова.

 

Отляво до входа, в сребриста туника,
робинята малка стои;
по златните къдрици факлите бликат
игриви, златисти струи.

 

Удари той с меча трикратно по щита,
ехото далеч прозвъни
и ето: тълпата, охолна и сита,
крещи пак от всички страни.

 

Но странно: от дързост незнайна обзети,
край него се роби тълпят,
захвърля той щита и скръства ръцете
на голата бронзова гръд:

 

„О, блудни, пияни патриции, пак ли
жадувахте кърви и смърт?
И тази ли вечер разискрени факли
за диви възторзи горят?

 

Безумци! Стоманен е всеки мой мускул
и меча ми в кръв е кален,
че тая арена не съм я напускал
от никого в бой победен.

 

Пронизвах аз братя. Все нови и нови!
О, жертви, без име, без брой!
Но таз вечер вие бъдете готови,
аз вас призовавам на бой...“

 

Сред ужас нечакан, сред паника бурна,
патриции хукнаха в миг,
а вдигна той меча и вихром се втурна
тълпа гладиаторска с вик.

 

Смутената стража изпречи се с крясък
пред буйната робска вълна;
и мигом обагри се жълтия пясък
със кървави тъмни петна.

 

Но втурнал се първи, той първи възпре се,
простре се с пронизана гръд;
през трупа му с рев се тълпата понесе,
пробила си шеметно път.

 

И само робинята спря бледолика:
в кръвта му намокри едва
тя края на своята снежна туника
и тръгна, привела глава.

 

А там - из града, за разплата желязна
тълпите повел бе Спартак
и бурно ехтеше в нощта златозвездна:
„На крак, братя роби, на крак!“

върни се | съдържание | продължи