Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

БУНТА НА ВЕЗУВИЙ

 

Христо Смирненски

 

 

     

    Сред тайните на тъмни векове,
    с търпение велико прикован,
    забил в лазура поглед замечтан,
    стои Везувий и в гърди кове
    заканата на гневен великан.

     

    И призори по каменната гръд,
    по голите замислени скали,
    надвисват сини есенни мъгли,
    като души, залутани без път,
    и с тях скръбта си бурна той дели.

     

    А в черни нощи блесне ли Помпей
    с безумни и разгулни празненства,
    Везувий дигне троснато глава,
    в гърди му гневен трепет се разлей,
    но стихне той след миг и занемей!

     

    Отронят само каменни гърди
    въздишка глуха в тягостната нощ
    и ехото на страшната й мощ
    в празнуващите зали се вести
    смеха и оргиите да смути.

     

    А сред оргии безумни
    тъне празничният град
    и всенощно в зали шумни
    блика вино и разврат.

     

    Мраморните колонади
    знаят всеки тъмен грях
    и безстидните наслади
    сякаш сплитат се по тях.

     

    Вечер в пясъчни арени
    гладиаторският меч
    върху братята рождени
    шепне смъртоносна реч.

     

    И тълпите са честити,
    щом настръхналия лъв
    жаждата си с кръв насити -
    с топла человешка кръв.

     

    Но по белите туники
    черен знак е начертан -
    над тълпите многолики
    дебне огнен великан.

     

    И ето веднъж великана настръхна
    и мълния блесна по гневния лик;
    студена струя от смущение лъхна
    и трепнаха залите в ужас велик.

     

    И с грохот страхотен Везувий разтресе
    могъщите стави на каменен стан
    и трепетът странен за миг се понесе
    от сграда на сграда кат гост непризван.

     

    „Везувий, Везувий!“ - ведно възридаха
    смутени и бледи мъже и жени.
    „Везувий, Везувий!“ И смъртна уплаха с
    ърцата безгрижни за миг вледени.

     

    Настръхнал в своята велика злоба,
    Везувий - в пурпур озарен,
    разкъсал свойта пламнала утроба,
    разлива огнената си прокоба
    и тътне в своя гняв свещен:
    „На своите плещи търпях с години
    позорен гнет и скверен смях,
    вий, синове на прашните долини,
    в разврат посред уханните градини
    празнувахте вседневния си грях.

     

    На празненства и оргии безстидни
    не стихваше стаканен звън;
    жреци, девици и патриции видни
    осмиваха с делата си обидни
    привидния ми вечен сън.

     

    А знаехте, че всичко тук живее
    чрез моята смирена гръд:
    житото, розите край светлите алеи,
    виното, в пиршествата ваши що се лее,
    и вашата престъпна плът.

     

    Безумци, имах много мощ в гърдите,
    а все пак роб бях аз на вас;
    родени тамо доле - в низините,
    за вас невнятни бяха висините
    и ужаса на вечната ми власт!

     

    Но в своя гняв на пепел ще обърна
    кумирите на жалкия ви храм;
    от мъртвите ви зали ще извърна
    аз поглед и тълпите ще обгърна
    с победния си смъртен плам!“

     

    И над каменния гребен бликва пламъка вълшебен
    и разлива се, извива, като златокървав флаг,
    великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепел
    улици, площади, сгради, засенени с черен мрак.

     

    Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветни
    и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,
    а тълпите бледолики къмто градските портики
    хукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим.

     

    Рухват тежки колонади и възпламналите сгради
    стенат, съскат и разпръскат многохилядни искри;
    вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмява
    и вулкана със закана блясва, трясва и гори.

     

    И за празник смъртночуден, смело към града безлюден
    стъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан:
    ето огнената лава тътне, святка, наближава
    и чрез нея гибел лее разгневений великан.

     

    В пустите улици с пурпурни гриви
    бликат пламтящи вълни;
    лавата лее се, жежка, бурлива
    в черен дим и съсипни.

     

    Тук-там прониже пожар тъмнината,
    блесне рубинен език,
    глухо понася се стон в пустотата
    и занемее след миг.

     

    Край бреговете тълпи изумени
    блъскат се с ужас и рев,
    пред тях морето вълнува се, пени
    в своя величествен гнев,

     

    зад тях Везувий настръхнал изправя
    своята огнена мощ -
    ярки потоци от бликнала лава
    греят в злокобен разкош.

     

    Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен,
    Везувий победно гърми,
    той властно обхваща града и разпраща
    пламтящи червени вълни.

     

    И сграда след сграда във хаоса пада,
    вълна я залива след миг
    и в черната бездна на вечер беззвездна
    изчезна последния вик.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]