Връхлетя като вихър безчислений враг
над Парижката бурна комуна
и борците последни студеният мрак
с окървавени устни целуна.

 

Милионният град, разорен и пламтящ,
безнадеждно затихнал е вече
и над него привежда се в траурен плащ
модрооката пролетна вечер.

 

Барикади срутени, бездушни тела,
пустота и кошмар безпощаден,
а от сградите гледат разбити стъкла
със очите на череп грамаден.

 

И върви Делеклюз зашеметен, но горд,
със походка безумно спокойна,
и в душата му стихва последен акорд
от гръмовната музика бойна.

 

Там - отсреща - Смъртта, притаена, мълчи,
притаен е и враг многоброен.
Ще ги зърне той смел, ще ги зърне в очи
и ще падне студен и спокоен.

 

Посред трупове братски, през дим тъмносин,
сякаш жертва на огнена клада,
Делеклюз се изправя велик и самин
над обляната в кръв барикада.

 

Среброкос, величав, цял обгърнат в лъчи,
той изправя челото си гневно,
той се взира напред и настръхнал мълчи,
като някоя статуя древна.

 

А куршумите шепнат му припев зловещ,
озарява го блясъкът ален
и Париж го прегръща чрез всеки гърмеж,
и целува го с привет прощален...

 

И след миг само той, все тъй хладен и горд,
грохва мъртъв при своите братя
и душата му трепва с последен акорд
от великия химн на борбата.

върни се | съдържание | продължи