Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

КАРЛ ЛИБКНЕХТ

 

Христо Смирненски

 

 

     

    Берлин го помни и навеки ще го помни
    в онези дни на свойте бури главоломни,
    когато в боен ред
    вървяха полк след полк из улиците шумни
    и речи, музики и тържества безумни
    отекваха навред.

     

    Тогава огнедишащият демон на войната
    по цялата земя развял бе знамената
    на свойта страшна мощ.
    Слепци, поведени от хищници-хиени,
    звънтяха сабли и летяха настървени
    из кървавата нощ.

     

    Като чудовище огромно и свирепо,
    Берлин настръхна в своето безумство слепо
    и надалеч простре
    железните си лапи. Накъдето свърна,
    села, градища и полета с гняв обърна
    на огнено море.

     

    Но в страшната тъма на таз стихия бесна,
    като звезда червена, ярък факел блесна
    и трепнаха навред
    измъчени сърца. Надеждата възкресе
    и над града разбунен зов разле се:
    „Младежите напред!“

     

    И ето, сепна се в почуда булеварда:
    над него се понесе пурпурна плакарда
    и шепа храбреци
    развяха знамето на свойта кръв гореща
    и екна смело: „Долу таз война зловеща
    и нейните жреци!“

     

    И питаше се целий град смутен и смаян:
    „Каква е тая дързост? Кой е тоз незнаен
    безумец и герой,
    тъй властно който вдига смелите младежи
    и сам присъда смъртна днеска си бележи?“ -
    Карл Либкнехт беше той!

     

     

    * * *

     

     

    Берлин го помни и навеки ще го помни,
    когато на тълпите гладни и бездомни
    подаде огнен знак
    и ехото прозвъни сред сърцата млади,
    и в улиците запламтяха барикади
    под пурпурния флаг.

     

    Тогава стенеха вихрушки януарски,
    но техний леден дъх в сърцата пролетарски
    разпали гняв и стръв.
    И ето, робското море се в миг наежи
    и неговия вик бе буря от гърмежи
    и дъжд от топла кръв.

     

    И бяха дни и нощи на борби сурови.
    А робите, разкъсали студените окови
    до сетния си миг
    не спускаха ръце. Берлин замря в тревога,
    обагрен от усмивката злокобно строга
    на този бунт велик.

     

    Ала Смъртта там черна книга пак разлисти,
    за да обсеби доблестните спартакисти.
    И в зимний студ и вой
    една душа, кат слънчева усмивка ясна,
    из мрачната алея трепна и угасна -
    Карл Либкнехт беше той!...

     

    Ала Берлин го помни, вечно ще го помни
    и вижда начело на тез тълпи огромни,
    които днес навред
    растат, гърмят, разкъсват своите окови
    и властно разлюляват тежките основи
    на този робски свет.

     

    Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен:
    Спартак стои над него мощен, смел и гневен
    и тътне огнен вик:
    „Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни!
    Всуе ликуваш в своя мимолетен празник -
    аз тук съм всеки миг!

     

    Напразно ме погреба ти в зловещата алея,
    на твойте улици и днеска пак живея,
    надмогнал свойта смърт!
    А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен,
    за да забият знамето със вик победен
    над твойта черна твърд!

     

    И ако слънцето угасне в боевете -
    то моето сърце кат слънце ще им свети
    през бурната тъма,
    а пламъкът на младите души им стига,
    за да разбият и последната верига
    на майката-земя!“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]