Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ЙОХАН

 

Христо Смирненски

 

 

     

    Над мъртвата градинка вечерта
    разпускаше коси от черен мрак.
    Йохан открехна малките врата,
    огледа уличната пустота
    и в миг прекрачи дървения праг.

     

    След него припна плачуща жена,
    протегнала в ръцете си дете.
    Но, озарен от бледата луна,
    безшумно в тягостната тишина,
    отмина той и всичко опусте.

     

    По него дълго, дълго гледа тя,
    далече впила поглед замечтан;
    наоколо бе сънна пустота
    и само прибледнелите уста
    нашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“

     

    А над Берлин, потънал в ситен скреж
    и лунни сребросинкави петна,
    внезапно екна първия гърмеж
    и ехото в безумний си летеж
    раздра задрямалата тишина.

     

    След него втори, трети... ето в миг
    изтръпна в ужас снежния Берлин.
    Нощта изпълни се с гърмеж и вик
    и пламъкът изви червен език,
    блестящ над покривите кат рубин...

     

     

    * * *

     

     

    На барикадата бе непознат
    Йохан. И непознат остана той.
    Прислонил се до старец белобрад,
    излеко побледнял от остър хлад,
    гърмеше с вихъра на кървав бой...

     

    И труп до труп в мъртвешка хладнина
    простират се, а бурята гърми;
    по сини блузи алени петна,
    в очите смръзнал вик и не в една
    десница още пушката дими.

     

    А недалеч, зад срещните стени,
    картечниците блясват с огнен лик,
    хусарите на шеметни вълни
    промъкват се и залп след залп гърми
    и вие се Смъртта в размах велик...

     

     

    * * *

     

     

    На барикадата Йохан е сам.
    В предсмъртен стон старикът белобрад,
    оплискан с кръв, повдига се едвам.
    Съзрял хусарите през дим и плам,
    крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“

     

    А стиснал карабината в ръце,
    Йохан ги среща с гръм и ги зове:
    „Елате вий, аз с каменно лице
    ще срещна щика в своето сърце!
    Елате вий, престъпни синове!

     

    Безумци! Всяка капка кръв пред вас
    ще бликне нови хиляди борци!
    Веч бий дванайсетият кобен час
    и ще сразим престъпната ви власт!
    Елате вий! Елате, подлеци!“

     

    А от веригите хусар един
    тогаз просъска гневно с глас пиян:
    „Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“
    Но, величав кат някой исполин,
    „Челата горе!“ - викна му Йохан.

     

    Задружен гръм изпрати му ответ.
    Той грохна до старика белобрад.
    Хусарите се втурнаха напред.
    Един от тях се взря в лика му блед
    и пръсна черепа му с приклад.

     

     

    * * *

     

     

    А тънеше Берлин в мъгла и скреж
    и бликаше предутрен синкав здрач.
    И в бедна хижа, в ужас и копнеж
    една жена при всеки глух гърмеж
    избухваше в несдържан горък плач.

     

    И стиснала детенцето си, тя
    все чакаше със поглед замечтан.
    Навън цареше смъртна пустота
    и глухо прибледнелите уста
    през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]