Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

МАЛКО ПОЕЗИЯ

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Сива, неприветлива и мокра дойде есента. Дойде и установи главната си квартира на ул. „Нишка“. Донесе тя традиционните си подаръци: непрогледни мъгли за главите на редакторите на „Народ“, локви и кал за колоните на „Епоха“, а за общоделските лидери по един вагон носни кърпички. Редакцията на „Епоха“ обаче изхитрила и заграбила най-много. Трие тя политическите си късогледи очи, въздиша лирически и плаче като на задушница. Въздишките й са на два гласа: с единия оплаква блока, с другия стене за мъртвото общоделство. Две са и главните й цели: да калайдисва всички пуснати по две хиляди пъти лъжи и клевети против омразните болшевики и да брани социалдемокрацията, т.е. блока. Въздиша „Епоха“, цедят се въздишките, бродят из столичните улици, лепят се по мокрия паваж край двореца, обикалят край V полицейски участък, долитат до демократическия клуб и отекват в сърцата на тютюнджийските честни деви. Но прозата е недостатъчна вече за черната есенна скръб на общоделците. Трябва поезия. И всеки брой „Епоха“ печата, препечатва и съчинителствува. И ето след законопроекта за референдума тя най-молитвено и трагично пее в брой 95:

 

    Какво ще стане с песните безчет
    на светската нескончаема поема?
    Ще рухне ли внезапно тоя свет,
    та първий мрак пак всичко да обема?
    Какво ще стане? Питам се сега
    и с мисълта налита ме тъга.
    Пророци няма... Черна нощ тъмней;
    зловещ въпрос на моя ум тегней.

 

          Какво ли ще стане наистина „с песните безчет на нескончаемата светска поема“, която общоделството пее и чрез устата на Шайдемана, и чрез пискуня на блоковия хрът Кръстю Пастухов? Дали светът, т. е. буржоазията, внезапно няма да рухне, та мрак хептен да обземе общоделската душа? Пророци нямало - черна нощ тъмней. А в черната нощ някой пей:

 

    Черней, горо, черней, сестро,
    ти за твойта хладна сянка,
    а пък Кръстю и бай Янко
    зарад приставската зестра.

 

          А в русенския благочестив вестник „Християнин“ - орган на най-трудолюбивото и честно съсловие - духовенството - някакъв свещеник беседва с „работници“ по комунизма. Беседата е тъй премъдра и нравоучителна, че неволно ни обладава богоугодното желание да хванем благочестивата брада на отчето, за да си отскубнем няколко десетки влакна за спомен. Но, моля ви се, Вонмен. Услишим светаго евангелия:

 

              Беседа четвърта. Какво направи революцията в Русия.
              Свещеникът (към Тома). Кажете на вашите водители, че вършат голяма демагогия, като поставят в един клас „цар, поп и чорбаджия“. Духовенството всякога е било към широките народни маси.
              Тома. А какво ще кажете за оная материална издръжка, която черквата получава от държавата?
              Свещеникът. Това, което духовенство и църква получават от държавата, не заслужава никакво внимание. Няма основание да се допуска, че духовенството не е било на страната на революцията, защото получавало издръжка от държавата. Който плаща, е господар, който получава - един вид слуга, следователно, духовенството трябва да бъде причислено към пролетариата, а не към буржоазията.
              Тома. Ами защо духовенството не беше на страната на руската революция, т. е. не беше с народа?
              Свещеникът. Амче... такова, туй, знайте… народът беше по-прост, а освен това и революцията беше една гигантска и пълна с неизвестност работа.

 

          Дотука бяхме съгласни с отчето, че е прав. Но на края почва да скромничи: слуга бил всеки, който получавал пари. Банкери, царе, министри, владици - получават пари, т. е. те са пролетариат... Съкрушително! Но че грандиозността на революцията е изплашила в Русия духовенството. Хе, хе! От какви „гигантски и пълни с неизвестност“ бъчви отчетата не са се бояли. Имотите, привилегиите, дембелъка - от всичко това революцията ви лиши, отче благочестиви. Напразно кандардисваш Тома Неверни, че то е народът, че „това, което държавата отпуска на духовенството, не заслужава никакво внимание“.
          - Не гледай, че ям баница, това не заслужава никакво внимание!
          Освен „драмата“ вестник „Християнин“ застъпва и лириката. Друго отче, свещеник Л., сочинителствува:
          Към отците, делегати на свещеническия събор в Св. Преображенския монастир.

 

    Привет, привет, събратя драги,
    привет към събора свещени,
    привет, творци на дела благи,
    от бога сте благословени.
    Спомнете, че ний сме призвани
    да тешим тоз народ утруден,
    от хищници той да се брани,
    от родна църква да е буден.

 

          Точка. Дотук работата отива мирно и тихо. Събират се в манастира консуматорите на „дела благи“ (печени прасенца, пилета, пилафи и прочие) и си спомнят, че са призвани да „тешат народа“, т.е. вдовиците. Затуй поетът с калимявката прожалва: „От бога сте благословени!“. Всичко хубаво, ядат си божите хора, наливат от бинлика и… пишат стихове. Но внезапно нещо им идва на ум.

 

    Усилни времена настаха.
    Рушители чужди и свои
    без срам, без свян тръгнаха
    да рушат родни устои.

 

          Този куплет вероятно отците делегати са изпели много миньорно, със сълзи на очите. Но следните - буря иде, прах се вдига:

 

    Но, ей часът вече удари,
    да дигнем знамето Христово,
    да викнем дружно: Напред, другари,
    да кажем нащо мощно слово.
    Напред, отци, млади и стари!
    Напред, към подвига свещени!
    Напред, борци, напред, другари!
    Бъдете благословени!

 

          Гръм и мълния! Видите ли сега! Поповете обявяват революция! Аз си ги представлявам как са се разтичали из светия Преображенски монастир, търкуляйки бинлици, чинии и чаши. Ония ми ти разветрени раси, разчорлени коси, настръхнали бради, подхвърлени нагоре калимявки - революция! Ненапразно другото отче казваше, че и те били пролетариат... Обаче, обаче! Спомням си нещо обаче. Отчето трябва да е символист и стиховете му трябва да се четат тъй:

 

    Но ей часът вече удари,
    да дигнем знамето Христово,
    виното свърши се, другари,
    да идем да наточим ново.
    Напред към зимника студени:
    дал господ бели и червени, със оканици, чаши и маркучи -
    кой как с каквото там сполучи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]