Преди четири години бях на остров Нови Мадагаскар. Не беше много зле там. Властниците бяха така мъдри, така честни и предвидливи, че никой никога нищо против никого не беше казвал. Говори ли оратор - непременно хвали правителството. Пише ли журналист - това непременно е статия за заслугите и мъдростта на властниците. Често в кръчмичките край брега се повдигаха горещи спорове.
          - Оставете ме тази вечер аз да хваля правителството! - крещеше едър кокалест мъж и съвсем недвусмислено свиваше юмруците си.
          - Не, аз ще го хваля. Аз не съм свършил още снощната си хвалебна реч!
          Почваше се бой. Но идваше полицията и редът се възстановяваше моментално. Такъв голям бе авторитетът на полицаите.
          Минаваше месец след месец. На правителството омръзнаха ласкателствата и похвалите. Заедно с председателя на републиката министрите съчиниха нов закон:
          - Който похвали някого от министрите, депутатите, началниците - трябва в десетдневен срок да докаже, че визираното правителствено лице е действително толкова умно или честно. Иначе - ще отговаря пред свещеното писание.
          - Но, боже мой, как мога да докажа, че той е така умен? - мъчеха се да се оправдаят журналистите. - За мене той е умен човек и толкова!
          - И толкова!... - отговаряше прокурорът и тикаше в затвора ласкателя журналист.
          - Та той насаме ми даде тия пари - разясняваше някой мадагаскарчанин, обвинен, че е взел рушвет от някой пристав или финансов началник. - Ето на, той, приставът, ми извърши услуга и ми даде плюс това рушвет. О, той е такъв добър и честен човек.
          - Това не е доказателство. Нима той не би можал да ти направи още по-голямо добро? Ти си го прекалил в хвалбите си и виновен си!
          Така вървяха работите. По това време в Нови Мадагаскар аз редактирах вестник „Чиста съвест“. На първа страница от 3 месеца с големи букви помествахме обявление:
          „Благородни мадагаскарчани! Който от вас намери един поне малко безчестен човек - нека го представи в редакцията ни срещу прилично възнаграждение“.
          Но да се намери крадец или лъжец, беше невъзможно. Всички в Мадагаскар бяха с ангелски белоснежни души. Едничката ми надежда беше в един мой приятел - собственик на малък магазин с колониални стоки. Неговият слуга проявяваше дребни мошенически способности и аз се надявах, че ще мога да го взема в редакцията. Щяхме да внесем известно разнообразие във вестника си, който поради чистотата на нравите не правеше никакво впечатление на читателите със своите честни и умни статии.
          Късно една вечер отивах при приятеля си бакалин. Забелязах, че край ролетките на магазина му се въртят около 7-8 стражари.
          - Около магазина ти тая вечер се въртят неколцина стражари! - съобщих му аз още от вратата.
          - А, те и завчера бяха насам!
          - Вероятно искат да купят на ангро стоките ти...
          - О, да... аз предчувствувам такъво нещо. Моля ти се, изкажи им във вестника си моята предварителна благодарност.
          В хрониката аз напечатах антрефиле: „Съдържателят на магазин „Спокоен сън“ предварително благодари на ония полицаи, които, както изглежда, имат намерение да го удостоят в най-близко бъдеще с крупни покупки“.
          Антрефилето ми не направи впечатление на публиката. Само прокурорът ме повика:
          - Вие твърде много хвалите административните органи!
          - О, да! Те са така мили, честни и добри.
          - Добри? Но ако те нямат намерение да правят покупки? Тогава вие пристъпяте закона за ограничаване хвалбите.
          - Ще видим. Аз се надявам...
          - Имате десет дни срок, за да докажете, че полицията има намерение да закупи целия магазин на приятеля ви. Ако това не стане - ще бъдете изправен пред съда.
          Заредиха се ден след ден. С нетърпение чаках добрите стражари да купят стоката на приятеля ми, който заедно с двамата си синове спеше в магазина си само и само да улесни нощните купувачи.
          Но, уви, всичко бе напразно. Девет дни магазинът бе непокътнат. На десетия ден ме изправиха пред съда и ми прочетоха присъдата:
          „Осъжда се редакторът на вестник „Чиста съвест“ на 18 месеца затвор за прекалени похвали на административните органи“.
          Изслушах спокойно присъдата си и спокойно се настаних в килията си. В съседство имах един хамалин, който беше бит преди 15 дни на пристанището. Отишъл пред прокурора, за да изкаже благодарността си.
          - Недейте хвали тъй много полицията. Може би вие сам сте се набили - прекъснал го прокурорът.
          С него ние се разговаряхме през стените. Беше весело и уютно в килиите. Мъчно ми беше само, че не можех да излизам из града. Прекарах добре нощта, но призори получих бележка от приятеля ми бакалин:
          „Ти ще бъдеш освободен. Снощи всичката ми стока бе закупена на едро. За да не ме карат да отключвам - разбили вратата. Предай моите благодарности чрез прокурора и поискай да те освободят, защото похвалите ти за полицията не били напразни“.
          - Ало! Ало! Дайте господин прокурора! По-скоро, моля ви се! Да, прокурора!
          - Какво има? - обади се прокурорът.
          - Моля нареждането ви, господин прокурор, да бъда освободен. Законът за недоказаните похвали не ме засяга, тъй като снощи всичко е закупено в магазина на приятеля ми... закупени са даже рафтовете и две греди от тавана…
          - Да, но това е станало на единадесетия ден! - поля ме със студен душ господин прокурорът.

върни се | съдържание | продължи