„Царят към обед направи пеша разходка по «Цар Освободител».“
          Ех, какъв случай, дявол да го вземе! Царят пеши по „Цар Освободител“. Лошото е, че рапортьорът на „Пряпорец“ късно съобщил в редакцията. Иначе свикал би се веднага висшият партиен съвет на демократическата партия и една задъхана депутация тръгва по булеварда. Дългокракият Малинов е най-напред. С незакопчана жилетка подир него търчи Андрей Ляпчев, бърше си изпотената шия и пухти:
          - Александре, чакай, аз ще му кажа.
          - Не, не, аз ще го заговоря. Моят глас е по-мелодичен.
          Настигат го до Военния клуб. Малинов проточва шията си.
          - Добро утро, Ваше величество. Целувам августейшите ви стъпки.
          Царят си ходи полекичка.
          - Ляпчев бе, защо не отговаря? Да не му са натъпкани ушите с оранжев памук?
          - Чакай аз да му заговоря. Аз имам по-благороден вид.
          - Какво хубаво време, Ваше величество! Но над милото ни отечество надвисват тежки облаци, които само скорострелната артилерия на демокрацията може да пръсне... Нали, Ваше величество, нали?
          Тук царят вече се обръща, стисва им ръцете и... новият кабинет готов.
          Ех, пустият му рапортьор, как не можал да съобщи по-рано!

върни се | съдържание | продължи