Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

СЯНКА

 

Христо Смирненски

 

 

     

    Монотонен громък звън
    полунощ възвести
    и наново мирен сън
    всичко пак приюти.

     

    Светла нощ е като ден,
    като блян на мома,
    спряна пръв път от ерген
    край шуртяща чешма.

     

    В тихо, тайнствено хоро
    вред звезди се редят.
    В резки сенки и в сребро
    занемял е градът.

     

    Златний храм кат страж
    и гори, и блести,
    всичко около мълчи
    в самота и мечти.

     

     

    * * *

     

     

    Храсталакът прошумя,
    клони трепнаха едвам,
    с плавни стъпки сам-сама
    сред прозирната тъма
    дева носи се насам.

     

    Облак-свила, облак-снег
    от безбрежен друм възви
    и понесен в полет лек
    със воал сребрист и мек
    нейната снага обви.

     

    Бледоликата луна
    океан лучи разля
    и с вълна подир вълна
    сребросиня светлина
    нейни кротък лик заля.

     

    Посипаха се звезди
    като златоогнен дъжд
    и на нейните гърди
    накит в миг се подреди,
    накит скъп нашир и длъж.

     

    И пристъпи тя към мен -
    в блян унесен часовой,
    аз отдадох чест смутен,
    тя пък с реверанс студен
    бърже мене поздрави.

     

     

    * * *

     

     

    - Сянко, коя си кажи без лъжи
    пропуска също полека кажи,
    иначе взимам те май „за стрелба“.

     

    - Пропуск не зная, че сянка съм аз,
    сянка на таз, що недавна пред вас
    стихна с усмивка на али уста.

     

    - Хубаво, ала на три крачки стой -
    виждаш, че аз съм сега часовой,
    нашия устав така май гласи.

     

    Трепка усмивка по свежи уста.
    „Слушам, прошепна полекичка тя,
    виждам, че пушка със нож те краси.“

     

    Па се понесе в тревога тогаз,
    стреснах я сигурно с ножа си аз,
    та громко викнах след нея „пардон“.

     

    - Нищо, не плаши ме вашият нож;
    с нож и барут аз дружа в ден и нощ! -
    тя ми отвърна с чаровен поклон.

     

    - Чакай тогава, за миг се възпри,
    аз съм на пост тук, кажи, до зори,
    чакай да зърна пак светлий ти лик.

     

    Трепнаха плахо зелени листа -
    бърже закри се от взора ми тя,
    само сподавен разнесе се вик:

     

    - Аз съм мечтата на всичките вас:
    Отпуска, Отпуска казвам се аз... -
    И самота възцари се след миг.

     

     

    * * *

     

     

    Монотонен звън замре
    в безпределни широти,
    ето Смяната пред мен
    с тихи стъпки се вести.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    върни се | съдържание | продължи

     

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]