Това е улицата - улицата многолюдна,
която киска се и плаче
чрез хилядите минувачи,
която с гръм чете поемата си чудна,
де всеки стих е кървава бразда,
написана с длетото на труда
по черний мрамор на неволите човешки -
това е улицата, в чийто вик
заслушва се живота многолик
и шеметен повлича пак оковите си тежки...

 

В зори през теменужен здрач и бодра нега,
в гълъбоцветен прах на пладне
или сред сенките грамадни,
които бавно вечерта раздипля и протега:
на улицата все таз сеута трещи,
там многохилядно сърце все тъй тупти,
преплитат се далечен звън и грохот близък,
гърмежи, врява, трясък, вой и смях,
и вечна грижовност, удавена в железен писък!

 

Това е улицата! Толкоз немощна изглежда
и толкоз много търпелива!...
Но щом сред свойта скука сива
възсепне се и огнепурпурна одежда
наметне върху каменните си плещи,
щом бурята завий, затътне, заплющи -
о, в бездните на мрачни кръгозори
звездите спират своя вечен път,
и притаен, заслушва се светът:
- Това е улицата, улицата днес говори!

върни се | съдържание | продължи