Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ТРЕСКИ ЗА ДЯЛАНЕ

 

Христо Смирненски

 

          Откровените

 

 

          В долния етаж на попеделнишкия в. „Политика“ се е установил на квартира старият фокусник Връбчо, който въпреки жилищната криза продължава да заема и десния апартамент в търговско-спекулантската газета „Мир“. Връбчо, същият този Добриянов, който пощръклява като испански бик, щом зърне червен цвят, но все пак героически понесе червените резки от плесницата на брата си Прудкин, разправя в един подлистник:
          „Дълбоко съм опечален, като гледам как всички у нас обявяват война на лъжата. Под влиянието на тези проповеди против лъжата аз се реших да кажа една истина. Тази истина е:
          - Без лъжа не може!
          С що е по-добра, по-полезна и по-приятна една груба истина пред една приятна и полезна лъжа?
          Отговаряйте де!“
          - Ха сега де! Хвана ни натясно Връбчо. И трябва да му се отговори. Защото сред океан от глупости и лъжи блясва една народняшка истина: „Без лъжа не може!“.
          Дали Връбчо си е пийнал в „Елит“ от резняка, та е станал толкова откровен, или пък С. С. Бобчев го е посетил с някоя широкодеколтирана руска „барышня“ - не важи. Главното е: грубата истина ли е полезна, или парфюмираната лъжа е спасителна? По-хубаво ли е да излъжеш старото византийско ухо с благи приказки за изборното „поражение на комунистите“ или грубо да мушнеш дебелото благоутробие с остена на истината? Туй иска Връбчо да знае, затова той продължава:
          „Представете си на що би се обърнал светът, ако всеки в интереса на истината би казал всекиму от познайниците си онова, което мисли за него:
          - Ти си глупав!...
          Така не би могло да се живее!“
          Тук вече г-н Добриянов пак обръща колата. Тъкмо беше почнал да раздипля византийски истини за лъжата, току изведнъж се обръща и заявява: „Така не може да се живее!...“. Това е вече лъжа. Факт е, че Добриянов съществува, факт е, че той, посяга на живота си, трети факт:
          - Глупците съществуват.
          А това съвсем не е византийска лъжа, г-н рицарю на „полезните и каймаклии лъжи!“.

 

 

          Голямо демократическо тържество

 

 

           „Пряпорец“, който, за щастие, живее тъкмо срещу д-р Данаджиев и който още не иска да иде да пие кафе заедно с народняците, защото му ограбили „изборните лаври“, напечатал е една дописка от Русе за облекчение пищеварителните функции на своите читатели. След като разправя как Ал. Малинов, старият плюйближец Гр. Василев и др. морави звезди били пресрещнати от едва ли не претрепалите се от натискане русенци, „Пряпорец“ обажда тихо, тихо под сурдинка:
          „На 5 ч. след пладне в бирария „Преслав“ стана интимна партийна среща, на която г. Ангел Павлов, председател на рус. дем. бюро, г. Малинов и Гр. Василев държаха кратки прочувствени речи.“
          Значи, интимна среща, а? Тъй! Тъй! Интимна среща, в която комунизмът е бил просто изсушен, унищожен.
          - Капка вино да не остане, момчета! Никакъв червеновинен цвят - командува шефът Александър.
          - Ха, байно, пийни си една чашка! Ти нали си демократ?
          - Е, па нали видиш, че носът ми е виолетов бе, г-н Глигоре!
          - Ангеле, Ангел Павлов, глътни тая чашка, унищожи един болшевик!
          - Глътвам я бе! Ха наздраве!
          И така редят се чашка след чашка, дамаджанка след дамаджанка. Всяка чашка - един комунист по-малко, всяка изпита дамаджанка - една комуна унищожена. На другия ден става „освещаването на клуба“ от осветените вече демократи и „свещеник Хр. Попов казва подходяща реч и отдава благословията на демократичното дело“, а русенци довършват:
          - Амииин! Вечная памят.

 

 

          Пепел на миналото

 

 

           „То не е вече отвлечена идея, нещо, за което могат да приказват утопистите и доктринерите!... То е глас народен, глас господен!“
          Думата е за обединението, затова и в. „Мир“ изпада в такъв мистически екстаз... То не е вече отвлечена идея, не е „Пътуване към луната“ от Жюл Верна, не е нещо, за което мечтаят само утопистите. То е факт. То е глас народняшки - глас господен!... В цели две колони старите спекуланти и престъпни погромаджии кадят тамян за здраве на обединителната идея и напяват:
          „Да живее обединението!
          Нека обединителната идея обхване вече широките народни маси, та по-скоро да заличи всички следи на миналото...“
          Ах, тези следи на миналото! Тези кървави реки, тези гори от кръстове из тракийските и македонски полета. Тези стотици хиляди инвалиди, плачущи жени и деца - ужасни следи на буржоазното минало! Те да се заличат, па да седнат пак народняците на министерската каруца и да му пуснат юздите! Ехе!
          Но... но следите на миналото ще бъдат заличени, когато бъдат заличени и авторите на това престъпно минало - на първо място угоените народняци.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]