Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

НА БОРБА С ТУБЕРКУЛОЗАТА

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Откакто си подряза косите, Мери действително стана хубаво момиче, пък и с чиста съвест вече можеше да твърди, че 21 е равно на 16, т. е. че родена преди 21 година, тя днес едвам е на 16. А Мери е достойна внучка на мадам Тодорка - лична хайлайфна дама. И ето я сега, изтегната в тоалетната на леля си, кръстосала крака, нервно следи пластичните движения на своята леля и се поклаща в стола люлка. Пред голямото огледало, съзнавайки достойнството на своите 87 кг, мадам Тодорка фризира с помощта на двете слугини „своята“ коса, на синия спиртен пламък се сгорещяват щипките за къдрене, а редом с кубическата физиономия на мадам Тодорка в огледалото се отразяват и цял ред бурканчета с помади и кремове, виолетово шише с одеколон, няколко кутии с пудри и пр., и пр. подмладителни средства.
          - Боже мой - кипва внезапно мадам Тодорка, - ти пак си бъркала в крема! Ще ти счупя пръстите.
          - Не съм барала, госпожо! - оправдава се Катинка - винаги подозираната в естетичнопомадни склонности.
          - Не се оправдавай - кипи мадам Тодорка. - Аз те познах! По очите те познах. Санким твоята муцуна не може без крем „Нарцис“. Стражарското обоняние на твоите любими е ужасно изтънчено!
          - Не съм, госпожо! - оправдава се Катинка и за всеки случай отдръпва се, взимайки една почтена дистанция от цилиндричната десница на мадамата.
          - Къде се дърпаш, я ела тук! - крещи мадам Тодорка и цилиндричната десница грабва големия буркан с помада, описва една дъга и... прас... право в челото на Катина. Ех, славна ръка има мадам Тодорка! Не напразно цяло лято играе тенис.
          „...Да, Мери! Ти трябва да облечеш лилавия си костюм. Ще те чакам пред Военния клуб. Вземи розички и кутия, но бъди сама!“.

 

 

          * * *

 

 

           Мери трябваше днес да води две борби: ужасна борба с туберкулозата и дипломатическа борба с леля си, а също така имаше желание заедно с господин поручика да гони туберкулозата из столичните булеварди. А г-н поручикът пишеше ясно и кратко: „Вземи розички и кутия, но бъди сама!“. А всичко това „Дунавската гемия“, сиреч леля й, не искаше и да чуе.
          - Как, сама ли?! О, Мери, по никой начин! Аз не мога да не изпълня своя дълг. Мислиш, че съвестта би ми простила едно такъво пренебрежение към близките!
          „Ух, твоята съвест - два пъти по-дебелата от тебе съвест! - помисли си Мери и се усмихна смирено и обясни: - Аз исках да не се измъчвате, лельо, вий и без това не сте здрава.“
          87 килограма на мадам Тодорка никак не се възмутиха от тая нагла здравословна лъжа на внучката.
          - Ех, да, здравето ми наистина малко нещо, но именно затова аз трябва да се боря с туберкулозата.
          Мери сви досадно карминените си устни, въздъхна и отметна назад черните си коси. „Ех, дявол да я вземе! Ще трябва цял ден да се влече с мене. А поручикът...“ Мери си спомни за славния г-н поручик. И спомни си как пак благодарение на мадам Тодорка пропадна миналия петък тяхната среща. Да, петък беше „благотворителният ден“ на мадам Тодорка и Мери беше длъжна заедно с леля си да обиколи сиропиталището. Но и Мери си отмъсти. Взела едно от малките момиченца, тя доволно го нащипа. Нащипа му краченцата, ръцете и пр. А вечерта управителката на сиропиталището разправяла, като гледала тъмночервените петна от ощипванията:
          - Да, да, детето трябва да е заболяло от едра шарка... Още като го държеше г-ца Мери, много плачеше!
          Мислите на Мери бидоха прекъснати от Катинка:
          - Госпожата каза да си турите шапката!
          - Хайде, Мери, стига си мечтала - взмути се и мадам Тодорка. - Обществена работа ни чака.
          Мечтателната Мери се сепна.
          - Но какво е това на челото ти, Катинке? Я гледай?
          - Нищо, дето ме удари госпожата.
          Мадам Тодорка се обърна и погледна челото на Катинка.
          - Как не те е срам да лъжеш? Сигур главата ти е по-деликатна от бурканчето! Не те е срам!
          Катинка не разбираше защо трябваше да я е срам, но все пак трябваше да се засрами и да замълчи.

 

 

          * * *

 

 

          Целия ден мадам Тодорка, Мери и г-н поручикът гониха туберкулозата. Атакуваха я по „Цар Освободител“, притиснаха я из Борисовата градина, а с автомобила на г-н Скубачев я подплашиха чак до Чамкория. Беше десет часът, когато с файтон мадам Тодорка и Мери се върнаха дома.
          - Дългът, дългът преди всичко - възразяваше госпожата и полека се качваше по стълбите. А когато почна да се разсъблича, отдоле, откъм зимника, се понесе остър, продължителен писък.
          - Какво има? - настръхна мадам Тодорка.
          - Сигур е умрял Стоян - обясни слугинята.
          - Стоян ли?
          - Да, гимназистът, синът на разсилния... Това било третото момче, което му умирало от туберкулоза.
          - Трето? От туберкулоза ли?
          - Да, така разправя баща му.
          - Значи, от туберкулоза? - пак попита мадам Тодорка. - Тогава трябва да освободят стаята, може да се заразим... Аз трябва да ги предупредя.
          А в глухата ароматна лятна нощ откъм зимника още се носеха сподавените болезнени писъци, вдигаха се, сплитаха и угасваха далече, далече...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]