Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ВЕЧНИЯТ ФАРИСЕИН

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Фарисеинът стои пред олтара, покланя се въпреки енергичната съпротива на почтеното си благоутробие и убеждава господа:
          - Аз, господи, съм честен, добър, праведен и благороден. Постя съгласно закона, работя съгласно закона, печеля съгласно закона... Всичко според закона. Но не само това. Аз отивам по-далече и от закона. Моята щедра ръка, без всяко принуждение, отделя за бедните една десета от законните ми печалби… Праведен ли съм, господи? Съгласен ли си с живота ми, Йехова?
          Господ, разбира се, както винаги, мълчи. А мълчанието значи съгласие.
          Правнукът на този фарисеин, с редингот, бомбе и типичното фарисейско тлъстомехие, е точно копие на своя прадеда. Ето го изправен пред пълната каса. Удря се той по гърдите, трие мокрите си очи с голяма трикольорна кърпа и шепне:
          - Ах, господи, от камък трябва да бъде сърцето ми, за да не се трогне от мъките на братята роби зад Рила, край Морава и при устието на Дунава. Не мога вече да гледам кървите им, не мога да слушам воплите им. Господи, вярвам, че твоята воля е: дигни меч и освободи ги!
          Господ и този път е съгласен, т. е. мълчи. Той въобще мълчи... Братята роби са освободени от веригите... Даже освободени са от веригите на битието. А окопите още са пълни с измъчени, изпокъсани сенки на живи мъртъвци. Глад, студ, смърт.
          - Братя - удря се в гърди фарисеинът, който току-що е изпратил през граница стотина вагона кашкавал, брашно и вълна - братя, долу спекулата, долу недостойните синове на отечеството. Да помогнем, да помислим за героите в окопите. Аз даже предлагам да открием подписка за облекчение на участта им!
          И фарисеинът пръв записва една почетна сума - честно и великодушно връща 10% от ограбеното.
          Но отечеството е пострадало: погром, тежък мир, обезщетения, финансова криза, унижения... Нежното сърце на добрия фарисеин не може да понася всичкия този ужас. И той натъпква в куфари „спечеленото с економии, труд и пот“ и патриотично прескача границата с насълзени очи. Оставил куфарите под чуждо знаме, той тихичко се връща в скъпата си родина. Скъпа, разбира се! Скъпотията в нея няма граници, животът непоносим, мизерията неизмерна. Бедняци, вдовици, сираци, инвалиди - навсякъде страдания.
          Фарисеинът и този път се трогва:
          - Стига престъпно безучастие към съдбата на вдовиците, сираците и инвалидите! Стига бездействие! Предлагам веднага да отслужим една панихида за починалите герои и един здравеносен молебен за живите им близки…
          Добротата на фарисеина е неизчерпаема:
          - Ами туберкулозните? Боже мой, колко много са тези нещастници!...
          Фарисеинът въздъхва, сяда и пише позив: „Патриотични и благородни съотечественици! Туберкулозата, този нещаден народен бич... Нека не жалим мило и драго зарад тези нещастници. Нека всеки си купи розички!“
          Милостивият фарисеин е просто разплакан за съдбата на туберкулозните. Той разпраща по вестници и улици горещите си позиви и отива на хладно в „Алказар“, където от скръб не може да мигне чак до полицейския час. Сутринта той заръчва на слугинята:
          - Хубаво да ми изгладиш белия костюм! А ти, Иване, почисти и украси автомобила. Днес ще продаваме розички за нещастните туберкулозни. Ти, Иване, туберкулозен беше, нали?
          - Да, господарю... но първи период.
          - Нищо, то наведнъж всичко не става. Ха сега, купи си една розичка...
          Съпругата, дъщерите, балдъзите, сестрата, лелята - целият милостив род на фарисеина се запретва да гони туберкулозата.
          ...Празнични облекла пъстреят по „Цар Освободител“. Сноват кутийки с червени кръстове по булеварди и градини, хвърчат автомобили към Чамкория, звънтят чаши сред ресторантите.
          - Розички, купете си розички за туберкулозните. Спомнете си за тези нещастници.
          Фарисеинът хвърчи в автомобила и си мисли:
          „Дявол да ме вземе наистина, много добър човек съм бил. Ни труд, ни време, ни бензин жаля, за да облекча участта на туберкулозните. Макар че някои разправят: „Стига лицемерия, стига престъпни гаври!...“ Нека не разправят тези жестокосърдечни хора, криейки своята незаинтересованост зад празни възмущения. Нека не разправят, а се заловят да помагат поне с това, което можем.“
          Чак до късно разсъждава така добрият фарисеин. Тези разсъждения са полезни и за храносмилането. Но към полунощ очите му се притварят, главата зашеметява и той грохва под някоя маса, сломен от мъка и мисъл за нещастните туберкулозни. Откаран в дачата, добрият, милият, благородният фарисеин тихичко захърква уморен от непосилния труд по „здравоохранението на простия и неблагодарен български народ“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]