III. В полите на Витоша

          От Красно село, чак до подножието на Витоша, вледенената снежна покривка блести под болните лъчи на зимното слънце като огромна седефена черупка на мида. А възвисила се, мълчалива и студена, Витоша тръпне в белия си изпокъсан шал... В княжевския трамвай е почти празно. Скрибуцат колелетата, мънка си нещо кондукторът и заели два срещуположни ъгли, седят в блаженоцелокупие двама чичовци. Единият има нещо алтенберговско в погледа си, а другият въобще не прилича на никого. Седят двамата мирно и тихо, свалят от време на време калпаците си, усмихват се самодоволно и пак седят мирно и тихо. А трамваят скрибуца печално, вихърът пилее снежни коси по полето и по билото на Витоша от време на време бликват облачета от снежен прах.
          - Ти, байо, къде ходиш? - интересува се кондукторът.
          - Кой, аз ли?... Никъде.
          - Ами цял ден в трамвая си! От Горна баня ли си?
          - Кой, аз ли? От Търновско съм.
          - Да не си делегат за конгреса?
          - Кой, аз ли? Делегат требе да съм.
          - Ами какво правиш цял ден в трамвая?
          - Та нали видиш - возим се...
          Трамваят скрибуца, любопитният кондуктор отива да даде билет на току-що качила се женица с орлов нос и остра суха брадичка, а двамата делегати се усмихват и разговарят:
          - И пиротският е дълъг, ама княжевският най-дълъг.
          - Може да се отвози човек.
          - Разбира се, може - шепне делегатът, приличен на Алтенберга, и се усмихва в дипломатическо целокупие.

върни се | съдържание | продължи