Всеки знае, че някои българи, които живеят на издръжка от руското посолство и от Българската екзархия в Константинопол, наскоро са връчили на Великия везир мемоар, в който окайват сегашното положение на своята родина и молят Великите сили да изпратят в България комисия, натоварена да проведе проучване на жестокостите и насилията, съществуващи там.
         Бележките, които публикувам днес, ще представляват известен интерес за читателите на Ревю дьо л`Ориан в този смисъл, че ще им помогнат да се запознаят с прословутите патриоти, които понастоящем живеят на бреговете на Босфора. Ще научат какво е миналото им, какви са политическите им убеждения и накрая, какви са обстоятелствата, принудили ги да напуснат родината си и да намерят убежище в сърцето на турската столица.
         Днес в Европа е на мода да се занимават не само със събитията, които се случват в Ориента, но и с личностите, замесени в тях. Така че да започваме!
         На първо място трябва да се знае, че всички тези протестиращи патриоти са членовете аристократи на румелийското правителство. До 6/18 септември 1885 г. тези хора бяха директори, секретари и съветници на генерал-губернатора Кръстевич паша.
         Тъй като аз самият живея във Филипопол и понеже бях чиновник в тяхната администрация и техен приятел - някога, - ми е позволено да осветля публиката относно стойностите на тези политици; още повече че всички архиви на тяхната администрация до 6/18 септември са в моите ръце. Това бяха, без изключение, най-високопоставените чиновници в Източна Румелия, отначало при управлението на Алеко паша, а после при Кръстевич.
         Когато Алеко паша отказа да бъде оръдие на московските планове, руският консул в Пловдив - Александър Григорович Сорокин реши да подкупи почтения генерал-губернатор. Той му предложи 40 000 турски лири, после ордена „Света Ана“ само за да следва просто съветите на Сорокин. Но Алеко паша отказа тези предложения. Той отговори: „Това нека моят приемник го направи!“.
         Тогава руските емисари започнаха да разпространяват в страната слуха, че генерал-губернаторът е обект на омраза от страна на царя, тъй като бил изпълнен с чувства, противни на интересите на славизма.
         Мимоходом ще отбележа по този повод, че същите покровители и освободители бяха предложени на княз Александър през 1883 г. от страна на Русия чрез г-н Драган Цанков и руските генерали Каулбарс и Соболев, които тогава бяха министри в София. На княза предложиха 3 000 000 рубли, за да управлява България съгласно вижданията на руския консул. Князът отхвърли този начин на покровителство и така се показа като враг на славизма. Именно поради тази причина от този момент насетне той беше толкова мразен в Санкт Петербург. Ще дойде ден, по-благоприятен ден от този, когато князът ще представи някои любопитни информации относно този опит за подкуп. Засега да се върнем във Филипопол.
         Руският консул Сорокин заедно със сегашните емигранти в Константинопол: И. Гешов, д-р Хаканов, Д. Стамболов, Д. Попов, С. Бобчев, М. Маджаров, Павлитов и др., се разбунтуваха против губернатора Богориди и против самата страна. Започнаха да организират навсякъде в провинцията събрания, протести, като казваха, че искат съюз с България.
         „Думата Румелия“ - казваше Сорокин на депутациите, които идваха при него да искат съюз с България - съществува само за устата на австрийците и англичаните, но не и за един славянофил.“
         Депутация, съставена от д-р Хаканов и И. Гешов, трябваше да бъде пратена в Европа, за да действа с тази цел. Именно по такъв начин генерал-губернаторът Алеко паша се видя принуден да се откаже от функциите си и да отстъпи мястото на руското оръдие Кръстевич.
         Тогава всички протести против самото съществуване на Румелия престанаха. Главните революционери - Гешов, Хаканов, Бобчев, Маджаров, Величков и т. н., станаха директори в правителството на Кръстевич. По онова време самото изричане на думата „съюз“ се смяташе за престъпление. Гавазинът на руското консулство можеше да влезе както си иска и когато си иска в залата, където заседаваше Постоянният комитет. Частните дела на провинцията се обсъждаха в канцеларията на руското консулство. Накратко, Румелия се беше превърнала в руска провинция и сегашните приятели на Великия везир бяха просто руски агенти. Хазната на провинцията беше разграбена и с нея направо беше злоупотребено. Цялото управление беше заграбено от две-три семейства - братовчеди, шуреи и зетьове. Например Гешов - председателят на Камарата и на Постоянния комитет, е баджанак на този, който беше директор на общинските строежи; подпредседателят на същия комитет - Д. Юруков, е баджанак на Величков, който беше директор на народното просвещение; С. Бобчев - директор на правосъдието, е баджанак на М. Маджаров - директор на финансите, и т. н. Едните вземаха решенията, а другите имаха грижата за изпълнението им. Братята Аргириади - много богати гръко-българи, жители на Филипопол, отправят към Гешов, техен братовчед, петиция, с която се опитват да получат разрешение за експлоатация на мините в Родопите. Гешов одобрява молбата и неговият баджанак Хаканов привежда плана в изпълнение. Всичко се прави от името на братя Аргириади, но в действителност е за сметка на дружеството, в което участват Гешов и Хаканов. Родопските мини крият огромни богаства - злато, сребро, мед и др.
         От 1879 г. е забранено използването на оризищата, които се намират близо до Филипопол, по бреговете на Марица, от хигиенни съображения. Но независимо от това членовете на Постоянния комитет - господата Д. Стамболов, И. Гешов и Д. Юруков, правят петиции до самите себе си и си издават разрешение да отглеждат ориз. Генерал-губернаторът протестира, но директорите, подкрепени от Сорокин, го принуждават да се съгласи.
         Във Филипопол имаше няколко политически вестника: Марица, Съединение, Народний глас, Еко де Балкан и др. Директорите гласуват известна парична помощ за тези вестници, Постоянният комитет утвърждава, но разпределението на сумата поема по криволичещ път. Тъй като всички директори пишат в Съединение, парите попадат в техните ръце. Във в. Марица също пишеха двама от тези директори - господата Бобчев и Маджаров; в Народний глас - Величков и Вазов. По такъв начин тези хора бяха: правителството, журналистите, предприемачите, с една дума, всичко в онова блажено време, когато тържествуваше Сорокин със своите любимци.
         Почти всяка вечер руският консул даваше вечеринки, на които бяха поканени директорите и членовете на Постоянния комитет. Играеха на карти.
         По онова време Румелия беше като жена на разположението на тези любезни господа.
         Искате ли да знаете - като пример - какво получаваше на месец някой от тях. Да вземем М. Маджаров. Като член на Върховния съд - 25 т[урски] л[ири]; като член на Постоянния комитет - 22 т. л.; като редактор на Марица - 16 т. л.; като депутат в Събранието - 14 т. л.; като член на юридическата комисия - 6 т. л.; общо 83 т. л. (почти 2000 фр[анка]). Мнозина други получаваха същата сума. Емигрантът Д. Стамболов, един от подписалите мемоара до Великия везир, изпълняваше едновременно следните длъжности: член на Постоянния комитет, депутат, член на областния съвет, на градския съвет, на епархийския съвет и т. н., и т. н.
         Могат ли наистина тези хора да забравят толкова бързо Източна Румелия? Могат ли да стоят в Константинопол, където получават само по една мизерна рубла на ден от посланика Нелидов, докато миналата година цяла Източна Румелия беше тяхна?
         6/18 септември сложи край на грабежите им. По време на цялата революция никой нищо не им каза. Те обаче убиха знаменития герой майор Райчо, а временното правителство не предприе никакви мерки против тях.
         От избухването на революцията до свалянето на княз Александър имаха една-единствено грижа: да създават смут навсякъде. Благодарение на руските рубли публикуваха множество клеветнически брошури и вестници против княз Александър. Всички участваха в различни заговори и политически убийства, които се случваха в последно време в България. Ето поради коя причина напуснаха страната и потърсиха защита в Константинопол. Българската екзархия и руското посолство им служат за убежище.
         На 12/24 август 1886 г. директори и членове на Постоянния комитет напуснаха България, тъй като, понеже бяха взели участие в конспирациите против княз Александър, се страхуваха от ударите на правосъдието. Тези от Казанлък, Стара Загора, Сливен и Татар Пазарджик избягаха преди въстанията в Сливен, Бургас, Перущица и т. н.
         Що се отнася до тези, които бяха арестувани във Филипопол, Бургас, Нова Загора и другаде и които биват представяни като мъченици на „тероризма на регентите“, вие добре знаете, че всички тези т. нар. мъченици са не някои други, а долните руски емисари, поддържани и корумпирани от рублите, причинители на безредия, които, ако бяха действали по същия начин в свещената православна Русия, щяха да са обесени поне десет пъти досега.
         Хората, арестувани в Нова Загора, убиха на 11/23 май 1886 г. капитан Сербезов и петима войници; арестуваните във Филипопол се опитваха да вдигнат на бунт родопските села и да нападнат с оръжие Филипопол. Този бунт се ръководеше от драгоманина руския консул Кованджи; разпределението на рублите беше поверено на грижите на Новицки-Голдсмит - бивш нихилист, днес руски шпионин и кореспондент на Новое время. Бих могъл да ви покажа доста любопитни документи, ако е необходимо, относно делата на последния този освободител.
         В Сливен и в Бургас задържаните също са руски агенти, които се опитаха да вдигнат армията, за да превземат Великото народно събрание в Търново.
         Ето ги знаменитите български патриоти, които имаха честта да бъдат приети на аудиенция от Великия везир и които окайват сегашното положение на своята родина. Всичко - в техните очи - е само злодейство, тероризъм и анархия. Единствено по времето, когато те заемаха най-високи постове и получаваха по две хиляди франка на месец, положението беше цъфтящо!
         Но от собствената си гледна точка тези хора имат право, защото сега те много добре знаят, че като се има предвид тяхното предателство, ще могат да видят родината си отново единствено с помощта на казаците!

         Захарий Стоянов

[В. „Ревю дьо л`Ориан“, № 6 от 25 януари / 6 февруари 1887 г., с. 2]

върни се | съдържание | продължи