Захарий Стоянов

критика и публицистика

Литературен клуб | българска литература | други произведения на Захарий Стоянов

 

 

ПОСЛЕ ДВАТА ТЪРЖЕСТВЕНИ АКТА

 

Захарий Стоянов

 

 

         После двата тържествени акта - стъпванието на Н[егово] Ц[арско] Височество Фердинанд I на българска земя и полаганието му клетва във Велико Търново, ние мислехме, че дипломатите и политиците ще да потрият радостно ръце и ще да кажат: „слава богу“.
         Лъгали сме се. Тяхна милост пак намират нещо кривичко на върха, пак говорят за някакви си тъмни облаци над балкана, пак съзират черни пятна откъде пещерите на бедните мечки, пак казват: „не се знае още“, „да видим какво ще рече Русия“, влизанието е лесно, но закрепляванието проблематично и пр., и пр. Чу се даже и нещо по-остро. Благодарение на някои останали още из България гладни копои, слухът, че щели да си отиват из България представителите на Великите сили, доволно стрестна някои тъмни наши политически гайди, които имат злощастието да си въобразяват, че и мющериите, които влизат и излизат из дюгените им, имат разрешението на княз Бисмарка. Голямо е консулското дередже в България. По време на В[еликото] н[ародно] събрание в Търново, и Панайтоолу, когато влезеши пръв път в залата на заседанието, изкривяваше си врата да гледа из ложите дали не са дошле консулите. Вечерта ще бъде предмет на кафенето му: „Аджеба, защо ли не са дошле консулите? Какво ще я вършим без тях?“.
         Загатва се даже, че за наказание на горните два акта, както българите, така и новия ни княз, Германия и Русия се подушили да ни проводят на гости няколко батальона чужда войска, която да ни вразуми и научи на дисциплина. Нашата гореща и велика покровителка, която са я очи заболее да плачи за нашите съдбини, предложила даже милостиво на Турция, щото с нейните низами, редифи и мустафъзи да изпълне тая спасителна роля, т. е. Турция да окупира Южна България, а православна Русия - Северна. С други думи, по коритото на Марица да се чува „Аллах, аллах“, а [на] дунавските брегове да се пее: „За бога и за царя“.
         А руската царска преса кади тамян и смирна на сички тие скроени за България кюляфи. Тя се радва и весели, като че Катков е възкреснал из гроба с Москов[ские] ведомости в ръка, като че бухарците и ташкенците са изпратили в Петербург депутации, че искат да станат православни. Бозаджиите дошле от Калкандере и разказали на тая преса много пресни и сериозни новини. Обадили й те, че Софийският гарнизон не дал клетва на Кобургския авантюрист, че Свищовский полк провозгласил за княз Батенберга, че при влизанието си в Търново князът получил адрес, покрит с хиляди подписи, в който му се говоряло прямо, че е узурпатор; че Екзархът от Цариград писал на поповете в България да не признават авантюриста, че и Климент в София поклащал нещо глава. Сарб вестници имат туй русите! Правят, струват и под земята да стане нещо, ще го научат. Пък право ли пишат! Сто пъти ще проверят една новина, па чак тогава ще да я пуснат на честитите и щастливите си читатели. Блазе им!
         Ние, българите, които живееме по милостта на Европа, на всички горни хубави нейни намерения, в това число на великата си покровителка, ще да отговорим само на това, че „мкрият от дъжд се не бои“. Ние сме видели и патили толкова много, през такива страшни и отчаяни дереджета минахме, щото днешните тупурдии на г. Ону в Цариград и други такива окото ни даже не можат да накарат да се мръдне. Като не бил одобрен княз Фердинанд и благословен от руский цар, умно и сладкоречиво се провикват виенски и берлински някои вестници, то мирът и тишината в България пак биле съмнителни. Я пущината, я! Можете ли пийна вие по малко лай-лайкучица да се метаморфозирате? България вие не познавате още, при сичко че от две години насам по сто пъти я пишете на ден във вестниците си. Много се лъжите. И руский цар имаше претенцията да предполага, че появяванието на един бесен Каурлбарса и на няколко още пичове ще размърда тая България, но като посегнаха на Каулбарса плесница, чак в Питер се отражи ехото. Климент, от когото имат отвращение в България и децата, които продават из София вестници, поклащал глава, което било опасност за мира. Тъпанари с тъпанари! Че мужици ли сме ние от Житомирската губерния, гдето населението не работи три деня, да търси петалата от мулето на Исуса Христа, за която волостният старшина сънувал, че се намира около тяхното село? Чуйте и разберете, че ние сме българи, със земя, къщи, лозя, ливади, с бъчове, пълни с всякакво вино, прочее, ритаме като халваджийска книга всякакви воли, владишки клетви и чужди обещания. Едногодишното ни стоене без княз и правителство фактически доказа това. Я да открадне някой Александър III и германский император, както стана с наший княз, па да видиме какво ще стане в земите им?
         Казвате, че ще направите Фердинанда I невъзможен в България. Че ние нямаме жълто в устата си. Ние и първият ни княз бяхме излъгани от вашите тупурдии, та затова и той склони да остави България, и ние се не противихме, като мислехме, че и дипломацията има душа. Тая ума се не мина вече. Н[егово] Ц[арско] Величество е дошел в България не като турист, а като държавен глава. Той ще стои и ще царува. Комуто е широко около яката, нека заповяда да се поразговори с него из София. Трима обикновени регенти, трима хора, взети просто от улицата, гдето се рекло, стояха като планини срещу вашите интриги и паднаха, когато поиска народът, слязоха тържествено - па сега ли ще се боим ние, когато имаме помежду си княз с всичките преимущества, във вярност комуто се кле цял народ? Но велика Русия казвала, че той не е законен, защото не е законно и В[еликото] н[ародно] събрание. Ако това го приемеме, че може да бъде казано от умен човек, то тогава би си имало мястото и следующето питание: Ами руский цар законно ли занимава престола на баща си? Дали е законно неговото произхождение? Или в Русия толкова добре разбират конституционните въпроси, щото ввождат нов принцип в парламентаризма?
         Говори се още, че щели да ни окупират. Засрамете се и побойте се от името на оногова, кръстовите на когото украшават короните ви. Че в какво престъпление ще да ни наказвате с тая окупация? Кому извадихме очите и влязохме в нивата? Комуна ли провозгласихме? Анархия ли е в земята ни? Малко ли чакахме да ви дойде господарский кеф? Цяла една година не ви ли се моляхме като просяци? Актът ни не бил законен! Ами оня акт, на 9-ий август, който извърши руский цар, като ни открадна княза - законен ли беше? Защо вие тогава не му окупирахте земята, ами си кривехте устата да говорите, че най-после за хатъра на мира трябвало да стане подобно нещо? Ако от земята се подаде Атила и Чингис хан, и те ще да възнегодуват от вашата днешна цивилизация и християнство.
         Най-после окупирайте ни. Историята ще запише, че в царствуванието на еди-кой си и еди-кой си монарх даде се воля на казаците да отидат и наказват един народ, защото не иска доброволно да си тури главата в техните аркани. А нам доколкото ни стигат силите, ще удряме всеки хайдутин, който ни гази мирната земица. Уверени сме, че според нашата черга ще пламне и вашата.

 

         З. Стоянов

 

 

[В. „Свобода“, № 76 от от 19 август 1887 г. с. 1]

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация в кн. „Властта е сладко коренче! Публицистика 1886-1888“, Захарий Стоянов,
Съчинения в осем тома, том VI, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2017 г.
© 1998-2026 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]