Търново, 20-й декември 1880 год.

         Ако и да пожелае човек да съобщи нещо ново във вестниците от страна на българската стара столица, то ще да се види в твърде голямо затруднение, защото мъчно ще да намери материал за писание, от който би се заинтересувала читающата публика. Може някому да се види чедно и да се попита как е възможно подобно нещо в тоя град, в който завинаги е кипяло живот и деятелност относително народните ни работи, но аз ще му отговоря, че всеки един, който е имал случай да види Търново в турско време, през последнята руско-турска война, във време на първото народно Учредително събрание и сега, ще се съгласи с мене, че тоя град е загубил първото си положение и че наместо да отиди напред, съгласно с обстоятелствата и времето, останал е много назад във всяко едно отношение. По-главните причини на това опадвание според моето частно мнение са: разпокъсванието на нашето отечество на свободна и автономна България; избиранието на София за столица на Княжеството; изселванието на турското население както от града, така и от окръга в твърде голям размер, което изселвание ще костиса скъпо на Българското княжество в икономическо отношение, както това се е случило с Испания и Сърбия - първата, за изгонванието на маврите (турците приличат на маврите, р.), а втората - турците; и най-после, неманието железница, която да го свързва поне с един от крайдунавските градове. Доволно е само да премине човек един път през града, особено като слезе към историческия хисар и към турския мост, т. е. в турската махала, дето от по-напред се е групирало гъсто население, отеднъж напредя му ще се представи жалостна картина, състояща от развалени домове и голи стени, които не са биле разрушени нито от пожар, нито от грозна бомбардировка, а просто от отмъщение и национална омраза - отличителна черта на необразованите народи.
         Тая злочестина като да се чувствува взаимообразно и в главната Княжевска улица, която така също си стои още в своята допотопна първобитност, без да е претърпяла никакво поправление, при всичко, че е видяла много знамените тържества в последно време. Изкъртена още по време на войната от преминуванието на тежките топове, кална и влажна в продължение на цялата зима, че на много места е пресечена от ония благоуханни подземни канали, които изобилствуват в старата столица. Нощно време тая главна улица се освещава само от няколко малки фенерчета с оцапани джамове, но и тях не палят завинаги, а особено когато се случи да има месечина. Единствените места за развлечение са кавенетата, но две има, които се посещават най-много, в които, като влезе човек, май мъчно ще може да види от един път лицата, които са вътре, а ще чува само глухото тракане на биллите и думите: скамбил, цанколер и пр. Причината на това е гъстият дим от цигарите, с който са изпълнени тия отвратителни заведения от сутрин до вечер. Тука търновската интелигенция, бъдъщата сила и надежда на България, преминува своето свободно време. Читалището „Надежда“, което в турско време и играло немалко важна роля и на което успехът на всяка стъпка беше придружен с риск, сега е напуснато, без никакво управление, и никой не се излъгва да стъпи вътре, при всичко че се получават доволно български и странни газети. Говори се, че няколко младежи се събират да размислят за делата на това читалище. Желая им успех.
         Ако има нейде из България съдилище, към което да се отнася населението с недоверие, то едно от тях е тукашният окръжен съд. Причината за това, че бившият състав на окръжния съд са били хора дотолкова безобразни взяточници, щото посред пладне са обирали бедното население, а особено турците, чрез своите верни секретари и че за награда на тия техни работи, когато трябаше да бъдат осъдени за пример на другите, министерството им даде по-големи служби.
         В 1878 г. Михал Кръстов, сегашният секретар при прокурора на Русенския апелативен съд, пристигва от Букурещ в Търново в такова незавидно положение, щото един тукашен гражданин му дал 10 рубли заплати на каруцата. После няколко дни той сполучил да влези като секретар на тукашния окръжен съд със скромна заплатица от 125 франка в месеца, която според тогавашната скъпотия едва ли му е стигала само за прахрана на домочадието, казвам аз, което и читателят вярвам, че ще потвърди. Но бай Сребров не стоял и не чакал само на малката си заплата, а си отворил очите, отварял ги на четири, даже и на осем. В разстояние на една година той такова важно положение взел между търновската аристокрация, щото, освен като дал десетина бала и няколко увеселителни вечери, от които всеки един са стигнали най-малко до 100 франка, економисал си е още: тука, в града, една порядочна къщица, мебелирана с английски ковори и с лостросани маси, която [при] днешния касатлък, ако би пожелал да я продаде, секи би му броил 1000 пола.
         Един от патриотите на Среброва, преди да тръгне за Русчук, дето нарочно бил повикан, отива в търновския затвор при десятина души турци, осъдени от военния съд, и им казва горе-долу следното: „Аз съм назначен вече на голяма служба в Русчук и ще заповядам над всичките тукашни съдии. Заради това, ако желайте да видите свобода, дайте ми по 10 пола, за да ви освободя.“ Разбира се, че това негово желание е било изпълнено с голяма готовност от страна на поменатите нещастници.
         Втория, като всеки български учител в турско време, разбира се, неговото положение не е било от завидните, което се обяснява по-добре и от това, че приел да служи с по-долня заплата. Но днес стои съвсем инак. Той има вече две къщи посред Велико Търново, всяка на стойност по 600-800 пола, 400-500 дюлюма гора, 600 дюлюма нивя, една воденица с два камъка за стойност около 30 000 - 75 000 гроша, и сега се готвил да купи един чифлик за около 1000 пола. Наместо да бъде изключен от службата си и предаден под съд за тези явни злоупотреби, министерството му даде по-голяма длъжност - съдебен следовател, която по-голям шанс има за пустото взяточничество.
         Тук аз се спирам да доказвам с факти гореизложеното, което и без това е ясно и доказано, а ще оставя да говори търновското население заедно с окръга и турците беженци в Цариград и другите. От верен източник се научик, че тези последните се готвели да подадат прошение чрез българския агентин в Цариград до княжеското правителство, в което се набирала една сума от 7000-8000 т[урски] лири, дадени рушвет по времето на К. и П. в Търн[овския] окр[ъжен] съд.
         Минчо Цачов не стои мирен. Той ходи да бунтува населението из окръга, да проважда телеграми до княза, за да вземе управлението в ръцете си. Телеграмата от Дряново, обнародвана във в[естник] Б[ългарский] глас, е негово произведение.

[Без подпис
В. „Независимост“, № 33, 14 януари 1881]

върни се | съдържание | продължи