Три години млад овчарин
          болен, та неволен -
три години от възглаве
          глава не повдига.
Три години майка сбира
          билки лековити,
врачки пита - цярье търси -
          скришом сълзи рони...

 

Ей полъхна
китна пролет -
нацъвтяха
теменужки,
минзухари -
по горите,
и зюмбюлко -
във градини.
Ей прифтаса
китна пролет!

 

Огреяло ясно слънце
у момкови равни двори;
надникнало през прозорци,
погледнало, послушало -
чедо с майка се прощава:

 

„Прощавай, майко злочеста -
на пряко думи ще думам:
не ли ти, майко, омръзна
три годин болен да гледаш -
на мене, пусто, досади...
Изниза ми се снагата,
уста ми кора фанаха,
очи ми - черна покривка, -
не ще се, мале, оздрави...
Омъжи ми се първо либе,
изжениха се верни акрани,
измряло ми е сивото стадо,
гъбясале ми медни кавали,
изнизала се снага юнашка -
кого да жаля, кого да мисля? -
Сал тебе жалях и теб отжалих,
майко злочеста“...

 

Трепере слънце - захожда,
с душа се дели овчарят.

върни се | съдържание | продължи