НЕ БОЙТЕ СЕ, ДЕЦА

Никола Вапцаров

Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
     И ваште лица
     са сгърчени вече от плач.
          И ваште очи -
          са сухи и неми -
          такива големи,
          мъчително тъжни очи...
                    И в тех е стаен
                    ужас свиреп:
                                             Хлеб!
                                             Хлеб!
                                             Хлеб!

Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, -
така е днес,
наверно било е и вчера.
       И аз, понеже нямам храна,
                  понеже нямам с какво,
                            ето на̀:
                                          ще ви нахраня със вера. -
Ще дойдат години
     и ний ще ги стегнем тогава,
     на дните водите
     ще впрегнем в бетонен ръкав.

   Не ще ги изпуснем, нали?
         Ще ги впримчиме здраво.
         Ще им кажем:
         „Така ще вървите!“
         И те ще тръгнат така!

Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб.
    И радост в очите ще имате,
    мънички мои.
    Имам ли аз,
    то значи да има за теб,
    имаш ли ти,
         то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде
         тогава живота.
             И днешната плесен
             ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
             Ще пеем, когато работим,
             но радостни песни,
             които ще славят човека.

И, ако случайно
    и аз остарея, тогава
       ще гледам от своя прозорец
          далечния път,
             ще гледам как вие се връщате,
                бодри и здрави,
                   и тихо ще шепна:
                      „О, колко е хубав светът!“

Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
    На вашите майки
    гърдите са сухи сега.
Да хленчим - не ще ни помогнат
и хленч не ни требва.
Но мен ме притиска
    жестока, дълбока тъга. -
За вашто „сега“
е горест стаена във мен.
Ала
       не бойте се, деца,
           за утрешния
                            ден!

върни се | съдържание | продължи