Никола Вапцаров

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПУШКИН

 

Никола Вапцаров

 

 

Русия - мрак.
Русия - гнет.
Неразорана целина.
Вертеп.
Свирепа тишина.
На север - тундри, ветрове.
На юг - безкрайни, диви степи.
А времето не бърза, крета
като бездомно
                           старо
                                     псе.

 

Тогава простия народ
не знаеше за твойте песни.
Ти беше чужд и неизвестен.

 

Но ето днес -
               трудът задружен,
задружния човешки ход
и тази обща светлина
роди един щастлив живот.

 

Сега е друго. Ето на̀:
един работник,
млад стругар,
през обедната си почивка
чете във книгата усмихнат
и чувства те като другар.
Разбира те, защото може
да гледа чудните звезди
как гаснат във небето ясно,
как сутрин слънцето блести
над оросената с искри
просторна степ.
Той има хлеб
и гордостта,
че там - във фабричния грохот -
мазолестата му ръка
твори една епоха.
И нетревожен, той разбира
отде извира
          песента.
Разбира на Мазепа мрачен
                    гневът,
на Ленски пролетта,
преминала преди цветята
на песните да разцъфтят.
Разбира твойта смърт жестока
и тази гнила суета
забила някъде дълбоко
отровните си пипала,
изсмукала със страшна злоба
живота на един поет,
но не успяла в своя пробив -
живота тръгнал пак напред,
живота сринал тези тесни
стени. И простия народ
се влюбил в чудните ти песни
и в своя нов живот. -
       Едно момиче от колхоза
       обича млад матрос.
       И тъй - неволно, без да ще,
       напява твои стихове.
       И после спира. -
Златна шир
наоколо. И класове.
Усмихва се и разцъфтява
на устните й ален мак:
„Ах, с колко радост се живее,
мой млад, любим моряк!“

 

Това е там.
Но ето днес,
защо? - Не знам,
но аз се уча
да пиша всеки свой протест
тъй искрено
и толкоз звучно.

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 


 
 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]