***

Никола Вапцаров

Зора. Събужда се града.
      Сиренен вой.
      След туй покой
      и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута -
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
      Зора.
      Събужда се града...

Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън -
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътѐните стъкла.

И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй уполно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш - още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените, те тебе викат,
те непрестанно те зоват.
Но где? На̀ - пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан протист дими.

Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свет
и тръгваш като вълк - напреко,
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
- Зора. Събужда се света.

върни се | съдържание | продължи