***
Никола Вапцаров
Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута -
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се града...
Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън -
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътѐните стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй уполно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш - още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените, те тебе викат,
те непрестанно те зоват.
Но где? На̀ - пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан протист дими.
Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свет
и тръгваш като вълк - напреко,
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
- Зора. Събужда се света.
върни се | съдържание | продължи
|