ГОРКИ

Никола Вапцаров

Аз бях в завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска
с чугунени лапи
и черния труд
бразди по челата.

И колко бе трудно
да можеш събуди
живота във този народ.
Да срутиш огромния
пласт от лъжи,
който тежи
над този живот.

Аз бях в завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска,
а дните - ръждясали гайки -
затягат душите.

Но помня, когато четяхме
                           „На дне“
                           или
                           „Майка“,
пробиваше слънцето
мрачния свод
на този завод,
блестяха очите.

И хората скрити
във свойте бордеи,
човъркаха своята мисъл ръждива
и бяха щастливи,
и бяха щастливи...

Но днеска
   при мене пристигна огняра
   и каза:
   „Вапцаров,
   вентила за прясната пара
   затворен.“

Аз троснато гледах,
но той си отиде нагоре,
жестоко обиден.
След него нахълта ковача
и пита сърдито:
„Верно ли, братче,
верно ли - вика -
онзи, старика,
                           починал?“
Изстинах и казах с омраза,
с съвсем безпредметна омраза
му казах:
„Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш!
Кой е починал?
      Разправяй!“

Разбрах и излязох на двора.
В машинната зала
                    ми стана задушно,
машинната зала
                    бе тясна
                    за моята горест,
машинната зала
                    бе пуста
                    за моите чувства.

И чух как ковача
    разправяше някому глухо:
- Той, братче,
така ни познава
и мене, и тебе,
и всички.
Тури те в некоя книга
и казва: „Не шавай!“
И после четеш
                    и премигваш,
и сам се познаваш.

Да кажем, така ти се случи,
че имаш дете.
Детето чете.
Така че... борави със книгата
                           значи.
А немаш пари.
Така ти се случи,
че немаш пари.
Той казва:
                    „Детето требва да учи
                    това, към което
                    му тегли сърцето.“

Да кажеме, ти се завръщаш,
намръщен се връщаш
                    във къщи.
В душата - горчилка.
Сърцето ти болка притиска.
Набиваш жена си,
а онзи те гледа изниско
под своите вежди,
гледа във тебе и пита:
„Комай не достигат парите
           за хлеба?“ -

Другия слушаше
тъй простодушно
      захласнат
и толкова ясно му ставаше
                           всичко сега,
че сякаш живота
                    пред него вратите
                              разтвори,
че сякаш в гърдите
      се топеше буца
            от снег.

И той промърмори,
едва промърмори:
„Това се казва човек!“

върни се | съдържание | продължи