Шести септември е още лято в Южна България. Реките са малки. Сушата тая година особено беше продължителна. Марица бе спаднала и песъчливи острови, изникнали сред нея, деляха я на места на няколко ръкави. Тя имаше бродове вече и Иван още днес бе видял селени, че я газеха тука. Той позна по върбите, че тук беше отсамния край на брода. Месечината слабо светеше през облаци и хвърляше бледа лъскавина тук-там по водата. Пред него се тъмнееше един тесен ръкав вода, после идеше широк нисък песъчлив остров; после - пак вода и остров, после - трети ръкав и брегът. Боримечката опита с тоягата си, доколкото можеше, навътре. Водата стигна до един метър. Той хвърли горната си дреха, седна, изу се, па се обърна към Рангела, който вече бе останал по риза:
         - Да се прекръстим най-напред!
         - Как, ти ще газиш - попита Рангел.
         - Няма да хвъркам я, майка му стара! Ти знаеш да плуваш?
         - Малко знам.
         - А, ти знаеш? А аз ще газя - каза ниско Иван, като се взираше с тайна тревога във вълните, които криеха неизвестности и коварство за него. Но нямаше време за маене и Стремскевите избавители се прекръстиха до три пъти, па нацапаха. Те стъпаха опипом, студената вода барбукаше тихо, тя ги хвана най-напред до прасците, после надмина коленете, после дойде до бедрата. Те следваха полека напред към острова. Скоро усетиха, че се повдигат и водата на всяка стъпка ставаше по-плитка.
         Излязоха на песъчливия остров.
         - Хайде сега и тая река... тя е по-широка, майка й стара...
         Нагазиха в средния ръкав. Той се оказа още по-плитък. Очевидно Боримечката вярно бе намерил брода. Те се ободриха и ослободиха. Рангел видя, че няма да стане нужда от плуване. Третият и последният ръкав беше по-тесен. Те влязоха в него самоуверено. Неговата повърхност тихо се бърчеше и отражаваше безсилно забулените лучи на луната. До едно място водата им стоя до бедрата, па хвана да се дига. Усетиха, че има течение силничко; но три метра едвам остаяха до брега. Рангел, две педи по-нисък на ръст от другаря си, видя, че водата му дойде по-горе от циците. Тогава подскокна, плесна с ръце вълните, па заплува. Успоредно с него стъпаше и другарят му. Водата и нему стигна до циците. Той продължаваше да я опитва с тоягата и да върви напред и понеже водата не се намаляваше, а се издигаше, той хвана да псува по влашки. Остана още два метра нещо до спасителния бряг, до който Рангел вече се докопваше. Боримечката по положението смяташе, че трябва почвата да хване да се издига, но тя още се навождаше под краката му. И бързеят шумолеше тихо. Стори му се, че тука е изпуснал брода, поуплаши се и се обърна назад. Било че бързеят го бутна, било че направи невярно движение, той внезапно почувствува, че под краката му е празно и че той не стъпа на нищо, извика и разпери ръце над водата, като изпусна тоягата. Той несъзнателно направи движения като да плува и литна напред към излезлия на брега другар. Рангел още не разбираше опасността, в която се намираше Боримечката. Внезапно той чу сред глухия шум на водата виковете му: „Ела тука! Ела!“ Па го изгуби от погледа си. Той се хвърли във водата. В същия миг главата и ръцете на Ивана се подадоха над вълните на два метра по-надолу и пак потънаха в студената бездна. Рангел плувна по тая посока, още един път се зачерни глава над водното равнище и преди да изчезне, Рангел се улови за ризата на рамото му с лява ръка, а с дясна се хвана за тънките пръчки на една от ниските на това място върби. Това улавяне за клоните беше тъкмо навреме, защото давещия се исполин, почувствувал човек при себе си, по нагонното несъзнателно чувство на самосъхранение обхвана Рангеловата снага със силата на един боа и би увлякъл и него със себе си в гибелта без опората, която Рангел намери в спасителната върба.
         Рангел успя да подземе Ивана под мишницата и като се залови за самия ствол, изтегли го в шубръките на брега.

съдържание | съдържание | следваща глава