ВЪПРОСЪТ ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО, както се и предполагаше, стана предмет, който занимава днес печатът, духовете и разговорите в цялото българско отечество. Отрадно чувство обладава читателят, като гледа с каква горещина, съчувствие и патриотизъм органите на общественото мнение в Княжество България се сезираха с това голямо явление в народний ни политически живот. С тъжното изключение на един вестник в София всичките остали в Княжеството вестници без разлика на партии високо се прогласиха в полза съединистическото движение, на което първата импулзия се даде в Пловдив, и поканиха населението да изяви безтрепетно своите истински чувства по тоя предмет. Няколко големи митинги, които станаха в Княжеството и без съмнение има още да станат, не можаха освен дълбоко да възрадват душата на българинът. Може би от всичките тия общенародни и тържествени заявления да не последва тозчас изпълнението на заветното желание на българский народ; може би европейската дипломация, по разни сметки и свои съображения, да не счита още минутата сгодна за удовлетворение нашите пламенни желания. Но онова, което остая, и то е твърде много като резултат от движението, то е светлото пробуждение на сърцата всред мъртвящите и тъпяющи въздействия на партизански борби, които убиват всичко, каквото има благородно и добро в младото си поколение. Това внезапно пробуждание на народний ни дух е явление отрадно и хубаво и новата ни история, която фатално придоби доста черни страници, с гордост ще ги предаде на бъдещето. Ний и друг път сме говорили, че са необходими някакви големи сътресения, някакви неожидани и силни вълнения, за да се възродят упадналата българска душа. Настоящето голямо съединистическо движение е едно, а може би и самичкото, от указаните двигателни средства. Само то може да възвиси един българин по-горе от катадневните страсти и борби, които егоизмът поражда и партизанското население храни. Прочее, повтаряме, и да не направиха нищо друго тия движения, все ще имат безкраен резултат за нас в нравствено отношение. Но освен това и друга една мисъл, не по-малко утешителна, радва душата: това движение ни дава увереността, че наший народ е млад и способен за великите чувства и ламтения; че у него не е загаснала искрата на благородните ония самопожертвования, с които така трагически се украси най-новата му история; че нашите неприятели вече не щат да имат право да ни наричат народ неспособен за политическа свобода и съществование. Няма човек, който да носи българско сърце и да се не вълнува днес - от радост. Напразни са заплашванията на една-две газети с гарнизони, катастрофи и беди в страната. Всякой видя и се увери, че митингите се извършиха по един начин, достолепен за самата цел, която ги произвожда. Народът се движи вече не от партизанските страсти, които са много низки и дребни, за да го възвулнуват до такъва висока степен, а от една идеална мисъл. Той нямаше нужда, за да я изрази, да прибягва до подземните и недостойни средства на водителите на една чисто партизанска политика. Той открито, без хули, без клевети, без маневри изказа, че желае да се съедини. На тоя силен и тържествен глас никой не можеше да не обърне внимание. Европейските кабинети вече взеха акт от това изразено желание и мисълта за нерешений въпрос за бъдещето на България се освежи в умовете на европейските дипломати. Ний смело можем да утвърдим, че през тия мирни манифестации осъществлението на историческата задача се ускорява и улеснява до една голяма степен. Ний никога не можем и не трябува да изпущаме случаят, колчем той ни се представи, за да изкажем, че не сме благодарни от това разцепление на нещастното си отечество. Търпеливото покорство и оглушките към гласът на бъдещето са равносилни със самоубийството за един народ.

[Вестник „Народний глас“, Бр. 472 от 31 март 1884 г.]

върни се | съдържание | продължи