Синьото момче

         Този ден в тихия двор влезе едно момче. То носеше широки, светлосини панталони и шапка с перо.
         Аз живея тук от много отдавна. Всички обитатели на двора са ми вече известни. Те са хора мълчаливи. Гости не ги посещават никога.
         Аз съм сам винаги. В стаята ми има само часовник и огледало - и още някои дреболии. Нощем бюфетът скърца престарял, а портретите се озъртат мълчаливо в старинните си, вече избелели рамки.
         - Днес ще вали дъжд - казва старата хазяйка и сяда до прозореца на малкото столче... Здрачава се. Листата на дърветата падат.
         ...Вие не обичате ли да бъде съвсем тихо, когато в стаята е здрачно и остарелият часовник брои последните си часове?...
         Една котка спеше под стряхата и когато момчето развя синия си панталон в двора, тя отвори едното си око от любопитство, съобрази нещо и после се направи на задрямала. Момчето обаче не й обърна внимание.
         - Ето, това е едно момче - каза старата хазяйка от столчето си и се разсъни. - Каква шапка!
         Момчето вървеше замислено и тихо си тананикаше нещо, и се усмихваше. Тогава аз не знаех, че то ще живее в нашия малък, пуст и мълчалив двор.

         *  *  *

         Отначало момчето не излизаше никога от стаята си и аз често съглеждах неподвижното му, прозрачно лице зад прозореца, отсреща.
         ...Когато слънцето залязва, лицето му става златно и се отдалечава.
         А враната тази вечер кацна на моя стар прозорец и аз чух далечния шум от крилете й...
         Нали враната размахва големите си, тъмни криле безшумно над пожълтелия, старинен двор?...
         Млади и непознати господине, нима наистина Вашето лице става златно привечер, когато слънцето залязва? - Навярно Вашите коси са сини тогава, млади, непознати господине. А може би те са сребърни. Сребърни, - нали?
         ...И аз видях как в полунощ една звезда блестеше кротко на старото дърво в двора... и как синьото момче застана под моя прозорец... и после то ми кимна тихо с ръка и ми се усмихна...
         Може би аз сънувам равнина. И имам светлосини панталони... Нямам ли всъщност и шапка с перо?... Ето, аз се возя на един малъс велосипед. - Със светлосини панталони... И момчето, - да... то също се вози на един много малък велосипед по дългите пътища на равнината.
         Може би аз сънувам равнина - може би аз слушам нечии думи - отдалече...
         Синьото момче говори тази нощ.

         *  *  *

         Оттатък двора ни има улици и къщи и още по-надалече - градове и други улици, и други къщи, и гари, и железници.
         Светът е вън от нашия малък двор, където вечер над потъмнялата стряха от хоризонтите дохождат облаци.
         - Ще вали дъжд - далече, далече, - аз чувам шум от падащи капки - казва някому старата хазяйка и се отдалечава...
         Всъщност старата хазяйка спи в ъгъла на здрачната стая, до огледалото - и тя спи тихичко, и не казва нищо...
         Да, наистина, аз усетих този далечен шум от падащи капки. Когато синьото момче беше излязло безшумно на двора и гледаше учудено облаците...
         Тази вечер беше съвсем тихо и ставаше все по-тъмно. Само котката светеше цялата - сребърна, голяма, с пухкави крачета... И аз видях как синьото момче я взе в ръцете си я прегърна кротко, и я целуваше...
         Момчето беше синьо - да. То говореше на дърветата дълго, - и ги докосваше с ръце, и целият двор ставаше вече златен - и звездите блестяха като големи, ярки камъни върху кроткото кадифе на прозорците...
         Аз бях вътре пак - и се усмихвах безсмислено - и беше ми така тежко, че съм сам - и спомням си - после аз заплаках тихо, съвсем тихо, но в двора вече нямаше никого.

         *  *  *

         Това не може да бъде - не е било - да ви кажа ли?... Синьото момче си отиде.
         Аз го видях насън - видях в полунощ една мълния, която продъни равнините, и синьото момче, и то се сгромоляса тежко, надолу, изведнъж...
         Аз скочих тогава и вървях по двора - сам - и ветротете тътнеха по ламарината на покрива.
         Може би синьото момче никога не е идвало в нашия малък двор. Нали стаята му призори беше пуста, нямаше дори и огледало - само един изпрашен стол и плесен по влажните стени?...
         ...В двора ни няма никого. Няма го самия двор... Господи, да отида ли при старата хазяйка, да отида ли при нея съвсем тихо, да й кажа ли:
         - Госпожа, нали Вие си спомняте, че тук някога пристигна едно момче... Едно синьо момче пристигна тук, госпожа, нима не си спомняте?

         *  *  *

         Обитателите на двора ни обаче са бедни. Те стават сутрин много рано, отиват някъде, после се връщат по здрач, сами, един след друг, уморени от дните си. Никой от тях не е виждал синьото момче... Нима златното лице на прозореца по залез не е било друго освен бълнуване и лудост?
         Обитателите на нашия двор са бедни - да. Една монотонна действителност, тъжна наистина - уви! - и чужда за очарованието на странното, синьото момче... Но защо те казват, че цялото синьо момче е една смешна измислица?
         Само старата хазяйка ме поглежда съчувствено, когато аз стоя съвсем сам до прозореца и чакам някого.
         Може би тя помни синьото момче. Нали тя седеше винаги до стария прозорец и разговаряше с часовника и дъжда? Може би, загледана в залеза, тя е видяла как се отдалечава лицето на синьото момче...
         Млади и непознати господине, Вие дойдохте при мене, до моя стар прозорец само веднъж и ми кимнахте тихо с ръка, и ми се усмихнахте. Вие бяхте така добър да ми се усмихнете в здрача, млади, непознати господине... Не си ли спомняте, че когато влязохте в двора ни, нашата котка Ви обърна гръб и Вие носехте широки, светлосиви панталони и шапка с перо?...
         Ах, нима никой не обича да бъде тихо, да бъде съвсем тихо - когато в стаята е здрачно и остарелият часовник брои последните си часове?...
         ...Мене ми се струва вечер, че старият часовник умира - и дърветата не живеят вече - и всичко става тъмно, бездиханно, мъртво - завинаги.

върни се | съдържание | продължи