Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗА СИЛАТА

 

 

 

         Имаше времена, когато усмивката на любимия човек можеше да ни вдъхнови и зарадва. Очите обещаваха твърде много, аз бях наистина влюбен, пишех неопитни стихотворения; докосванията до любимия врат, до копчетата на дрехите дори, - бяха мъчителни блаженства, непоносимото щастие. Тогава можеше да се плаче безутешно, едно разочарование докарваше мисъл за смърт. Ние бяхме вън от себе си без съмнение. Тъкмо тогава избухна първото неочаквано сражение с един сладък до смърт подчинител, какъвто беше любовта.
         - Бъди благоразумен, запази приличието, а също и своето достойнство - съветваха най-благоразумните.
         Но аз знаех вече, че спокойствието на повечето от тях не беше никакво завоевание, а един Божи дар, даден им като достойно украшение може би за тяхната пълна духовна бедност.
         Ето как по онова време в мене се появи мисълта, че първоначалната липса на страсти означава мизерия. Моята упоритост ме водеше към крайностите на чувствата, но заедно с това се задълбочаваше и ранното сражение на младостта ми, първата война в моя живот, която щеше да ме направи един ден победител.
         Ето защо по-късно аз щях да се отдавам без съпротива на своя бяс дори, а още повече на страданието, без да се наруши от това моята завоювана радост на мисълта, чудното равновесие на моя дух победител.
         Аз запазих впрочем безумието на любовта непокътнато, но тя не можеше да се нарича вече мой подчинител, както преди. Освен това сега аз знаех да се радвам и на нещастието. И най-големите неуспехи по-късно трябваше да станат по този начин само съвсем привидни. Аз научих чудното изкуство на превръщението.
         Може би е трагично това да се радваш на собствените си катастрофи. Но има величествени разрушения и сътворявания наистина, - и тежко̀ на този, който не може да понася тази прекрасна гледка на живота. Аз знам да й се радвам сега.
         Скръбта обаче минаваше пред мене. Аз видях едно малко дете, бледно и замислено като ангел, да храчи кръв. По-късно то умря през нощта съвсем само в едно болнично легло, шепнейки много тихо: „Мама, мама“, разтваряйки широко своите учудени, скръбни, чисти очи.
         Но тези, които усещат всичкото човешко нещастие, ще имат предимството да бъдат силни.
         Защото сила е тогава това да прозрем и зад най-жестоките случки непостижимото многообразие и постоянството на живота.
         Тук ние ще трябва да устоим на радостта - отново и завинаги; ние, които сме най-състрадателните, най-разбиращите, най-благородните.
         И ако един ден се случи нашият поглед да обхване цялостното човечество най-сетне от тази височина, без да загинем от тази върховна радост, - заповядвайки, ние ще бъдем тогава господарите на живота.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]