Хайдушки копнения

          Три похода - и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината... И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии - сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време - аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?
          Спомени - невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, - дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.
          И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти - нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.
          Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън...
          Уви, моите хайдушки копнения!

Писмото, с което Яворов съобщава, че тръгва за Македония, 31.I.1902 г.

върни се | съдържание | продължи