Към границата

          Известно е разцеплението в средата на македонските дейци, дележа им на „вътрешни“ или „централисти“ и „външни“ или „върховисти“. Междуособицата бе твърде стара, но тя избухна в опасна форма едва през лятото на 1901 година. А в началото на зимата враждебните страни бяха накървавили вече и ножовете си.
          Минутата беше критическа за вътрешната организация. Макар твърде повръхно запознат с работите в Турско, аз бях определил съчувствието си. Горещата кръв на годините ми не разплиташе възелите: тя ги сечеше... Аз побързах да хвърля няколко броя от в. „Дело“ върху главите на „външните“ - и се умислих...
          Всяка борба има своите театрални ефекти - и своето очарование; но това е за външния свят, който стои далеч от задкулисните мизерии. Още, всяка борба има своя отровен хашиш, своето умопомрачително пиянство; с редки изключения, това е вече за хората, които са успели да турят на карта амбицията си с целокупното и човешко естество. Аз бях новак борец, слязъл от облаците, и се прегънах под жестоката действителност.
          Обаче никой не можеше да затвори пред мене вратите на Македония, дето бих разрешил съмненията си. То се знае, има известен риск - но кой ще избегне неизбежного? Тъкмо по това време се приготовляваше чета за Турско, в посока най-благоприятна при намеренията ми. И една февруарска заран, 1902 г, аз напуснах София.
          Третята вечер, в една широка кюстендилска изба, при мъждивата светлина на газова лампа, ние вече престягаме цървули и подбираме оръжие, петнайсетина души - и толкова изпращачи около нас. Казват се най-сетне плоски напътствия и закачки, отварят се вратата като уста на тъмната нощ - и ето ни в път, за кого дълъг, за кого съвсем кратък. А след час време заобикаляне из трънаци и мочури, за да избегнем човешко око, ние поемаме черните гористи висини на Осоговската планина.
          През голите клони на безмълвни буки се мръщят небеса, застлани от погнали се дъждовни облаци. Тихо - и спрем ли за минута, едва се долавя тъжния ропот на оковани в лед потоци. От време на време се чуе глух стон, далечно ехо от унилото виене на вълка. Аз едва разпознавам другарите си, привидения залутани в нощта. Някакъв Ташо, македонец, комуто е дотегнало да гази софийската кал и да продава вестници. Някакъв Радой, мизиец, бивш каквото можете и не можете да си представите, ударил вредом о камък. И прочие синове на отвъд или отсамрилската бащиния, игра на всевъзможни ветрища.
          Заваля дъжд, сгъстиха се тъмнини като в рог, подеха стенание усоите, сякаш погребална песен за света. - Ние падаме и ставаме, измокрени до кости, без да се виждаме един друг. Аз изгубвам единия си цървул, вървя бос и кърви обливат ногата ми. Най-сетне прекапваме от усилие и почиваме на всеки стотина крачки. А сложим ли се - в тиня, камънаци и дето попадне - веднага ме унася мъчителен полусън...
          След два дни почивка в колибите на с. Сажденик, под самата граница, ние потеглихме отново напред. - Граничните снежни върхове, подпрели вечерни сиви небеса, стоят умислени пред онуй, което виждат в двете царства, разделяни от тях. Направо пред нас е турската кула, при която ще минем без опасение, защото войнишкия пост е на зимна квартира далеч в полето. При все това лицата на всички ни имат еднакво тъпо напрегнато изражение.
          Подир час време студен вятър от север продра мъглите в небето и луната се показа безучастно усмихната, да ни погледа забъхтани до гърло в снежни насипи. Размахват клони случайни борики по заледени подплеси, като че викат зверовете, чиито следи личат наоколо, да се оплачат от нашите зъби и нокти. Вече на върха, ние достигаме тичешком срещния край на малката равнина и се надвесваме над бяла пропаст.
          Аз погледнах надире към България: там дойдох на божия свят, там оставях и всичко мило. Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава. Нажежено желязо се завъртя в гърдите ми - и замръзна. То беше миг на ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата...
          Сетне аз подвих кепето под себе си, прегърнах пушката - и полетях като другите седешком надоле.

          След месец скитане от село на село, като стоях и един ден пленник на „върховистка“ чета, аз напуснах царството на султана и се върнах горещ „централист“.

          * * *

          В България аз продължих с момчешка екзалтация работата си против домогванията на външните чрез вестник в София и чрез публични събрания из провинцията.
          Но през есента противниците ни направиха своя опит за въстание в Джумайско и Петришко. Запъплаха бежанци към България и целия тукашен свят извика против нас. Ония, които вчера ни съдействуваха в борбата, днес ни зовяха предатели. Всички искаха от вътрешната организация да подеме наченатото и да развие знамето си. Адвокати и бакали декламираха по митинги: Македония да пламне, да гори! - Те нямаше какво да изгубят...
          Партизанин и работник на вътрешната организация, аз винаги бях честен пред съвестта си. Но изстъплението на тълпите по мегданите ме дразнеше и предизвикваше. Разбира се, от мене частно нищо не зависеше, но, противник на върховно-комитетската акция, нима главата си жалех? И аз тръгнах.
          ...Да, то беше в началото на януари, 1903 година; - ясното студено утро ни засвари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня, натоварени с меланит, ние следим линията на Белия Искър, заспал под ледовете. Замръзналия одръжлив сняг хрущи под нозете ни и сякаш крила ни носят по лекото нагорнище. Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава „добър час“.
          Слънцето, чиято слаба топлина съвсем не беше нужна, за да бъдем цели в пот, правеше деня великолепен. Поледения сняг отражаваше лъчите в милион алмази, като че искаше да ги прелее в нашите души.
          Късно след пладне ние сме вече под сама Демиркапия, покрита от снеговете, прилична на гигантско седло, заметнато с бял плащ. Ще се изкатерим вдясно от нея и ще прехвърлим в Турско. „И ще се разпръснем там на работа, и ще ни понесат вихри по македонски поля и долини.“ - Додето почиваме и обядваме, високо над нас по стръмнината се появяват сенките на двама хора, които слазят откъм границата. Ето ги, те са вече на половин километър, виждат ни и спират. Но един заплашителен знак им помага да разберат, че тряба да дойдат.
          Мъж, с превързан разбит нос - и жена с изхапани бузи. Те са бежанци от разложкото село Белица, които се отскубват от ръцете на аскера, като оставят малки деца на божите грижи. Откриването на оръжия в селото е причина на техните и общи селски нещастия: грабежи, изтезания и безчестия.
          Аз слушах с обикновеното човешко състрадание, като намирах голям интерес да се заглеждам и в лицата на другарите си: ето тоя легендарен Делчев, който разпитва не толкова за щетите, претърпени от организацията, колкото за личните патила на хората, и в очите му бликват сълзи. Ето по-нататък един театрално настръхнал момък от свободна България, който ще влазя в Турско за пръв път и който нарежда с изкуствен огън отвратителни попръжни. Ето и тоя изсъхнал Кара Васил, нявга мирен селянин в Кукушко, който възклицава: „С кремик да те дерам, турчине!“ - и без да го слуша някой, почва да разказва своята „жална“ история. Още по-нататък стои един пройдоха - онзиденшен „комита“, вчерашен софийски метач, днее пак с пушка, утре пак с метла, - който се взира ухилен в раните по лицето на жената и смига някому.
          Ние посочихме на бежанците пътя към Самоков и потеглихме нагоре към границата.
          Спокойно в своите необятни ширини и загадъчно в своята ясна бездънност се разстилаше небето на краткия зимен ден. Тълпата бели върхове дигат чела един през други, сякаш да надзърнат по-харно в това небе и да узнаят потулените в него тайни. Но ето ги заруменели от суетно усилие при последните лъчи на слънцето, което разтяга карикатурните ни сенки. А ние, шепа хора, пръснати като мухи по снега, кретаме подир своята амбиция или детински чиста любов, подир своята ветреност или животински дива омраза - или вълчешки изгладнял стомах.
          И все пак един идеал, породен в недрата на обществения живот, зрее в зависимост от неговите нужди и събира отделните ни старания, независимо от нашите интимни мисли и чувства, желания и побуждения; - идеал, който тегне като огромна скала върху плещите на цял народ и който ще стане жива действителност - да роди нови идеали, за нови обръщения.
          Ние достигнахме върха и пред очите ни се откри широката разложка котловина, триъгълник накъдрен с хиляди малки възвишения. Преградена югозападно от настръхналия насреща ни Пирин, източно - от бледния при западното сияние Доспат, и под нас - от величава Рила, тя ми напомняше море, замръзнало в минута на вълнение. А рядката вечерна мъгла, отразила и черния пирински масив, и белите рилски гърди, покриваше цялата картина с паяжината на тъмнопрозрачно було. Аз посочих на Делчева, изправен до мене: „Виж, Македония ни посреща в траур!“
          И дълго ние се заглеждахме нататък, всеки унесен в своите мисли. Аз бях спокоен и дори весел, с усещанията на човек, спечелил някакъв съдбоносен облог... Делчев стоеше нервен и мрачен, с вида на човек, застанал пред смъртния одър на мило същество.
          Другарите оряха вече снега надоле към празната „семковска“ казарма, в която щяхме да заместваме през нощта турския аскер. „До виждане!“ - извиках аз към България и свалих шапка. „Няма да я видя!“ - махна ръка Делчев, без да се обърне... Но слизайки подир отминалите другари, никой не мислеше, че случая ще направи да наричам случайното едва ли не предчувствуване на предопределеното.

          Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина броеве от хектографиран „вестник“, който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изхвръкнал со шестима другари из кръстосания осемчасов огън на паплач аскер и башибозук. И носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати. Делчев почиваше вече в земята.

          * * *

          Когато пристигнах в България, смущение обземаше всички тукашни кръгове. И това бе много естествено, щом целия македонски по-буден свят - свещеници, учители и пр. - изпълняше турските зандани.
          Населението, лишено от „легалните“ си ръководители, обръщаше вече поглед единствено към „нелегалните“ подпалвачи. Аз реших, че три-четири дни почивка на свободна българска земя ми е предостатъчна. Всяка работа има хубави минути на пълно опиянение, през които човек се обръща на обикновен автомат, поставен в движение от чужда ръка...
          Ето и последния час на моя последен ден в София: мирна вечер след внезапен летен дъжд. Слънцето се показа над Люлин, да се усмихне на земята и да обещае златно утро. Бистри капки лъщяха по свежата зеленина, като сълзи на девойка подир хубав блян - сълзи без причина, каквито само младостта пролива. И лъхът на топлия ветрец ги брулеше и сушеше, както страстния шепот на любим мъж изтрива следите от потайната скръб на влюбена жена.
          Аз вървя из улиците, кой знае накъде запътен, и се мъча да заглуша с мисъл за тръгването си парливото чувство, което ме обзема. А гърдите жадно поемат наситения с изпаренията на цветята въздух и сърцето гори в едно колкото приятно, толкова и мъчително копнение.
          Съвсем ненадейно женски глас ме повиква на име - и когато подигнах глава, почти с учудване видях, че съм току пред позната къща. На прозореца стоеше облакътена девойка, с която се бях отнасял дотогава само като с подраснало симпатично и хубаво момиче. Притиснала с ръка над челото си непокорни къдрици от буйни руси коси, тя съобщаваше задъхано, че е сама.
          При последната дума, казана с трепет в гласа, девойката пребледня като платно и все тъй бърже пламна като божур. Но когато аз още стоях на тротоара в двоумение, тя ме изгледа сякаш изненадана от нещо. Стори ми се, че небесносините ѝ очи, в които видях мимолетен укор, потъмняха от вътрешна мъка. - Вкъщи подир минута аз я чувствувах в прегръдките си тъй, както се чувствува най-близко същество, търсено от години - и случайно познато сред навалицата. А тя се притискаше трепетна на гърдите ми и шепнеше своята детски наивна и припадъчно смела изповед.
          Вън едва се здрачаваше, но полумрака в стаята бърже гъстееше наоколо ни, като че любопитен да чуе всяка дума, казана между нас. Ту бавно, ту поривисто, устремила поглед над челото ми, сякаш загледана подир своята мечта, девойката продължаваше да шепне:
          - Аз мисля, че те обичам, защото тряба да вървиш. Защото тряба да умреш...
          Неспособен да проумявам, аз чувствувах само невероятния смисъл на тия думи и тънех в упоителна сладка горчивина.
          Млечното сияние на отминалия ден още траеше на запад - и Витоша, чиято по-голяма част се виждаше от прозореца, изглеждаше в кристалната дрезгавина като някой великански гроб - на векове и поколения. А по склона ѝ се виеше лек облак с очертанията на коленичила човешка фигура, която навежда глава да припадне на земята. И неравното дихане на унесената девойка гореше лицето ми.
          - Ще легнеш, дето никой не те е обичал и дето никой те не знае. Ще лежиш, дето никой няма да те спомни...
          Цял блаженство и страдание, аз изпитвах върховно щастие в една върховна злочестина.
          Изведнъж в съседната улица засвири музика: там изнасяха необикновено закъснял мъртвец. Потресна беше погребалната мелодия в спокойствието на вечерния час. В нея се чуеше и дивия писък на ужаса пред смъртта, и горкия стон на отчаянието подир съкрушените надежди. И още - някакъв безумен протест и някаква безцелна молитва, изтръгнати едновременно из дълбочините на човешката душа.
          Изненадани и смутени на мигновение, ние се притиснахме стремително един към друг. После, стори ми се, че и двама се разтопихме и сляхме в една единствена сълза, която се изпари в обгърналата ни тъмнина. Стори ми се, че и двама се превърнахме на едно единствено ридание, което звучеше, без да наруши гробната тишина около нас.
          А в това време музиката завършваше с гъстия хохот на барабана - сух демонически хохот, сякаш вън от света и над света...
          Подир три дни, четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали - ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени сред кръвнина харамии, бивши съдии и забегнали от полковете си офицери - и всичко нужно за някоя игра „на държава“. Пет-шестима души в групата се тъкмяхме за върховно началство на тъй наречения „четвърти революционен окръг“, който обземаше северната половина на Солунския вилает.
          Лятото представя сравнително по-големи удобства за пазене границата - и ние, да заобиколим от по-далеко турската стража, поехме най-мъчнодостъпния граничен върх. Разнебитени от умора, на пладне слънцето ни грееше вече сред неразтопените още снегове. И далеко зад нас, през главите на по-ниски върхове, се откриваше равнината, чиито пътища бяхме напуснали. Но в друга посока летяха моите мечти - и буден сънувах:
          ...Ранен в гърдите, аз лежа под шарената сянка на млади буки. Кръв ме облива, болки ме пронизват - и коленичили другари полагат усилие да облекчат страданията ми. Те виждат, че труда им е напразно, а врага е близо, защо губят време! Другари, оставете ме, и сам ще умра.
          - Пазете се! - креснаха няколко гласа изведнъж; сепнат, аз обърнах глава и погледнах в пропастта, останала зад мене. Един преносвач, селянин из Неврокопско, беше полетял надолу - и след малко се виждаше само някаква черна дрипа, която правеше невероятни скокове по снежната отвесна стена. Най-после той се изгуби, където стенеше планинската река, забъхтана в камънаците.
          С глъчка и окайване на падналия ние продължаваме да криволичим нагоре - и пътя ни върху замръзналите снегове става по-чист, но и по-труден. Съвсем обикновени могили изглеждаха вече зад нас цяла тълпа върхове, прошарени с мрежа пътеки от хората, които са дирили топливо по студените им висоти. И докато другари намираха време да се заглеждат нататък бог знае на какво удивени, аз вървях с наведена глава, забравил целия свят.
          ...От изгубването на много кръв ме обзема дремотна слабост и едва мъждей у мене съзнание, че края ми ще настъпи со заник слънце. Предвечерния зефир въздъхва сред гората и погалва лицето ми, а приятно топъл слънчев лъч ме целува крадешком през разлюлените листи по челото. И мигновено създадена илюзия ме тласва към отчаяно усилие да разтворя прeгръдки. Но последна струя кръв нахлува в гърлото ми - и дохожда последната минута, най-страшна от страшните, за да се успокоя навеки...
          - Помогнете! - чувам аз отново ненадеен вик току зад гърба си, направям инстинктивно няколко бързи стъпки напред и като се опомням, поглеждам надире. Бай Наумов, софийски публицист, родом из Турско, беше полазил върху един заледен подплес. Оставил жена и деца, той идеше с нас да отбие отечествен дълг - и сега висеше над ужасен в дълбините си улей, окачен с поледени кремъчни ръбове. Но тойизлезе по-честит от неврокопчанина.
          При спомени и разкази за подхлъзвания и вратоломни падения ние продължаваме пътя напред и наближаваме върха по едва наклонена равнина, покрита с гладкото стъкло на поледицата. Тук постоянните ветрища не бяха оставили ни следа от натрупаните по-доле снегове - не беше за човешки крак това приоблачно хорище на стихиите. Падат и стават, и отминуват другари, като някакви сенки пред очите ми.
          ...Простира лятна нощ над планината своя звезден плащ, гората подема тъжовен напев, излазят от потайни леговища хищни вълци и шакали. И ще изчезне всяка следа от мене в робската земя, дето никой не ме е обичал и дето никой няма да ме спомни. Но когато беломорски вятър отнесе към север пресния дъх на ранната южна пролет, ще затъгува там една душа - ослушана да чуе от него заветната ми дума. И ще въздъхне тя по оногова, когото обичаше, защото ще легне в безкръстен гроб, и който умря, без да знае някой гроба му...
          - Още малко, стъпвай внимателно! - засмяха се насреща ми другари, стигнали вече на границата и спрели да починат. Някои от тях, повечето селяни, обръщат глави ту наляво, ту надясно и се взират глупаво умислени, сякаш да разпознаят нещо съвсем близко и пак неизмеримо далечно. На друга страна група интелигентни патриоти решават някой въпрос и току секат въздуха с енергични ръкомахания, посочвайки към Българско и Турско. А по-нататък сред купчина шеговити зрители двамина младежи декламират нещо и разтурват камъните на пограничния стълб в името на всемирно братство. Пъргави идеалисти, най-сетне те „снемат последния камък на междуособието от гърба на човечеството“ и простират измръзнали ръце към слънцето, едва видимо като петно в небето; - към слънцето, премрежено от гъсти мъгли, обърнало гръб към земята! -
          Аз заобиколих всички, подех се върху скалистия купол на върха и преживявах онова горко уединение, което тряба да изпитва душата, щом напусне плътта. И сякаш увиснал между небето и земята, аз чувствувах своето усамотение като частица от самотията на въздушната пустиня. Подир минута, при налетелите мъгли, тая велика самота се гърчеше като душата ми сама в себе си и плачеше с град-сълзи сама над себе си. И тия сълзи, струваше ми се, бяха същевременно и мои...
          А когато другарите, слизайки в Турско, ме повикаха, аз тръгнах несъзнателно подир тях - и това ми беше доста странно. Видя ми се, че всички тия хора, които вървяха надоле, са навързани един за друг, вързани и с мене. Кои са те, къде отиват и защо ме влачат?

          Подир два месеца кръстосване из Пирина аз щях да тръгвам начело на една чета за Драмско. При заминаване обаче много работи ме предизвикаха да кажа няколко горчиви истини пред „горския“ комитет на окръжието и да хвана пътя към България. А в душата ми още траеше пълновластието на тъжния образ, който продължаваше да шепне своята нежна и жестока изповед. Но сякаш тоя образ беше от някой други свят, неговата реалност в действителността не ме интересуваше вече.
          Пристигнал в София, на втория ден аз видях сред улицата оная, която ме изпращаше да умра. Тя не бе сама - и глухо произнесе името на мъжа, с когото вечерта щеше да отпътува може би завинаги. Аз я гледах едва ли не като чужда и не разбирах защо побеляха устните ѝ от вълнение, какво говореха очите ѝ, пълни с толкова молба за състрадание.
          Само една златна къдрица, изпаднала от косите на младата жена, се развяваше изпод широката ѝ лятна шапка и поглъщаше моето внимание. Мъжа, който говореше нещо с обидно прекалена учтивост и същевременно впиваше ехидни погледи в жена си, почти не съществуваше пред очите ми. Пред мене оживяваше майската вечер след отминалия дъжд - и девойката на прозореца. Тя притискаше над челото си непокорни къдрици, отделени като тая сега от разкошните ѝ коси - и зовеше. Подир малко аз я усещах на гърдите си цяла трепет и устните ми дишаха всичкия пламък на младата пролет. Сетне вече идеше нещо, което в тая минута правеше да тръпна - нещо мрачно и страшно.
          Златната къдрица на младата жена, развяна изпод широката ѝ лятна шапка, ме освобождаваше от една магия. В стройната фигура, която стоеше пред мене с изгледа на олицетворено съкрушение, аз познавах, като през чезнеща мъгла, същество близко. В името на живота и младостта, в името на всички майски вечери, в името на взаимната наша любов тая жена ми принадлежеше!
          Но мъжа посегна и хвана увисналата къдрица, за да я тури под шапката на жена си. И сякаш чак тогава ми стана ясен смисъла на отчаянието, изписано по нейното лице. Стори ми се, че дългите пръсти, които прибраха къдрицата, потънаха в сърцето ми като железни острила. И то се преви разкъсано между тях.
          Аз тръгнах сам по улицата нагоре, без да зная къде отивам. При един завой бяха струпани голям куп дърва и върху тях се изкачваше три-четиригодишно дете. Едната нога на детето пропадна между дървата и то поиска да стъпи по-здраво с другата, но късовете под нея се разместиха и събориха. Увиснало върху купа с грозно извита нога, детето нададе остър писък и веднага изгуби съзнание. Аз бях редом с него и като направих стъпка настрана, отминах нататък.
          Около два часа обикалях аз в лятната жега по улиците и главата ми тежеше вече като наляна с олово. Нозете ми сякаш потъваха в камъните на пътя и сам каменеех. Само ехото на притъпеното чувство се обаждаше в гърдите ми: ако всичко това беше един сън!...
          Когато се озовах най-после към пипинерата, светкавици режеха облаците над града. Аз влязох в трамвая при О̀рловия мост. На предната платформа един поп и един офицер завършваха някакъв шеговит разговор. В компания с ватмана и кондуктора, те се кикотеха от все сърце: „Не, приятелю, не, всяко нещо е от бога“. - „Не, отче, не, бог нехае в земните работи.“ Аз минах помежду им и като прекосих вагона, излязох на втората платформа. Там стоеше блед и мършав човек в зимно палто сред лято. С дълбоката съсредоточеност на философ и с безмисленото изражение на идиот той разглеждаше някакво червейче, което държеше върху дланта си.
          Да бъда сам, аз възвих надире в празния вагон. Ехото на изстинало чувство вече замираше в гърдите ми: не е ли това един сън!
          И то беше сън. Тебе, която чакам, теб виждах аз в оная, която си отиваше...
          Гръмотевици заглушаваха шума на трамвая, едри капки дъжд биеха дебелите стъкла на вагона, небето плачеше над земята.

върни се | съдържание | продължи