ИСТИНАТА

Пейо Яворов

Вратата се разтвори, на прагьт
застана моята любов.
Тя идеше, завършила световен път:
осмяха страстния й зов.
Извика тя:
„Любов - любов не найдох по света!“
И падна там. И спусна се нощта!
Разкъсах аз букет приветствени цветя -
и нощ обви
и нея, мъртвата, и мен.
Угасна хубавия на лъжата ден!
То беше истина, уви.

И като луд изхвръкнах аз навън:
„Безсилна е лъжата веч!“
И сякаш някакъв вълшебен сън,
развеян от вълшебна реч,
изчезна свят и светлина.
Вдън хаотичното небо
лъщеше кръвопламенно кълбо,
светило без лъчи, око на сатана.
„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,
да каже: тук е ден и тука нощ?
Издъхна любовта - лъжата е без мощ!“
И то бе истина, уви.

Но страдам аз, в страданието истина познах,
и сам Исус пред мене е на кръст!
„Защо, кажи, защо е моя страх,
не тури ли съмнението в раната ти пръст?
И ето истина, - живот-несуета:
страдание, надежда, тма и бъдащ ден!“
Настръхна труп на кръста - изранен,
разраснал и ужасен; от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз...
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви.

върни се | съдържание | продължи