Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СРЕДНОЩЕН ВИХЪР

 

Пейо Яворов

 

 

 

Среднощен вихър - сякаш някой се оплаква.
В прозореца дъждовни капки, като пръсти,
припряно трескави потракват. Не очаква
душата никого - и сепната се кръсти,
робиня суеверна на безверен ум.
Среднощен вихър; пръскат капки: тъмен шум...
Трепери ли от студ в пустинята безкрайна
самата пустота? Из хаосни простори
едно страдание, една велика тайна
   на моята душа говори.

 

Затрупана е в гробовете с пръст грамади
живяла нявга мощ: затрупани отдоле
покоя си заслужилите - стари, млади -
без радост и печал, от вчера и отколе,
почиват изнемогнали под своя кръст.
Затрупани са те с грамади тежка пръст.
А съкрушено - на пустинята безкрайна
из дихащите мраз продънени раздоли -
едно страдание, една велика тайна
   на моята душа се моли...

 

Да бе на самощастие предвечно слънце,
тя би помръкнала и горко заридала;
да беше на утеха плът, до сетно зрънце
тя с драгост би се раздробила и раздала:
- Кому, душа - ? Душата ми навън се рве.
Там на страданието тайната зове.
- Плачи, душа - ! Душата ми се нямо кръсти.
Сама безпомощна, вън някой я очаква...
Треперят по стъклата вкоченени пръсти -
и безнадеждно страден, някой се оплаква.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]