ЗАЩО МЪЛЧИШ

Пейо Яворов

Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!

.......................................................

О, тъй ли?... Нищичко! Тогава
прощавай вече... И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!

А то - безумен - мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;

че ти ще хвърлиш взор победен
над тях - веч твоя кръв и плът,
и редом с мен - подвижник бледен -.
ще тръгнеш в трудния ми път.

Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, -
просторите на идеала
за теб отворени да са.

И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.

Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато - нива възбуреняла -
светът е на труда предял.

Трудът да служиш на доброто,
против неправдата - борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!

Не, ти не си била родена
за труд такъв, - такъв живот;
и - с робско мляко откърмена -
как би могла ти без хомот!

В харема на глупец - робиня,
и жертва на порочен гнет...
Хомот да е! - Хомот - светиня
и майчин скъп, свещен завет.

върни се | съдържание | продължи