Политическото общество се провали в опита си да въведе новата епоха на мира и изобилието, която обещаваше. Провалът на насилственото управление е пропорционален на нивото на принуда и грандиозността на неговите обещания. Фашистките и комунистическите държави, които се опитаха да премахнат гражданското общество и да въвлекат индивидите изцяло в една по-голяма кауза, сега са признати за жалки провали; те обещаваха общност и благоденствие, а създадоха бедност, стагнация, негодуване и отчуждение.
         Либертарианската критика на социализма, дълго време осмивана от левичарските интелектуалци, се оказа правилна. Сега предизвикателството пред либертарианството е по-голямо. След като фашизмът и социализмът вече са извън политическата сцена, сблъсъкът през XIX век ще бъде между либертарианството и социалдемокрацията, разводнена версия на социализма, чиито защитници приемат необходимостта от гражданско общество и пазарния процес, но постоянно намират поводи да ограничават, контролират, насочват и възпират решенията на отделните хора. (В Съединените щати социалдемокрацията често се нарича „либерализъм“, но аз предпочитам да не очерням паметта на една дума, която едно време е означавала индивидуална свобода.) Колкото до съвременния американски консерватизъм, можем да очакваме да видим неговите привърженици да се разделят на поддръжници на гражданското общество и защитници на политическа намеса за довеждането на конкретен обществен ред. В крайна сметка етатистките консерватори ще се окажат съюзени със социалдемократите като защитници на политическото общество против гражданското общество, тенденция, която вече е започнала с протекционисткото движение на Пат Бюкенън и нарастващата тенденция сред консерваторите не да ограничават държавата, а да я използват за налагането на консервативни ценности.
         Тъй като социалдемокрацията в Съединените щати и Западна Европа никога не е премахнала напълно гражданското общество и пазарите, нейният провал е по-малко очевиден. Това е добра новина за народите в северна Америка и Европа, но тя представлява по-голямо предизвикателство за либертарианците, които искат да покажат проблемите на държавната намеса и да защитят идеята за повече индивидуална свобода и строго ограничена държава. И все пак, доказателствата за провала на политическото общество са внушителни, а всеки ден се появяват нови примери.
         Програмите за преразпределение на социалната държава са във фалит по целия свят, и скорошното пенсиониране на следвоенното поколение ще направи обещанията на социалното осигуряване невъзможни за изпълнение, дори и с големи увеличения на данъците. Информационните технологии са революционизирани, освен там, където са монополизирани от държавата – училищата и пощите – които стават все по-неефективни и все по-скъпоструващи всяка година. Примери като Уотъргейт, Уайтуотър, Уейко и Войната срещу наркотиците ни напомнят, че властта развращава. Данъците и регулациите рязко са забавили икономическия растеж, точно когато подобрените технологии, по-добрите комуникации и по-ефективните капиталови пазари би трябвало да ни дадат увеличени темпове на растеж. По-бавния растеж и нарастващото осъзнаване, че печалбите се раздават от държавата на основата на дискриминационна политика и заради политически контрол, вместо да бъдат придобивани на конкурентния пазар, насърчават напреженията между различните групи и обществения конфликт.

Вашингтон, какъвто Рузвелт го изгради

         Широко разпространеното разочарование от голямата държава и нарастващата привлекателност на либертарианската критика принудиха защитниците на политическото общество да отвърнат на удара. Интересното относно най-популярните съвременни аргументации на държавната намеса е тяхната скромност. Няма ги вече грандиозните призиви за обществени промени от 30-те и фантазьорските кръстоносни походи от 60-те години. Макар че такива старомодни модели все още могат да се намерят сред университетските професори, сега политиците и писателите, които искат да привлекат широк кръг от слушатели, изразяват доста скромни претенции за това, което държавата може да направи.
         Да вземем за пример една книга от 1992 г. на Дейвид Осбърн и Тед Геблър, Преоткриване на държавата: Как предприемаческият дух преобразява обществения сектор (David Osborne and Ted Gaebler, Reinventing Government: How the Entrepreneurial Spirit Is Transforming the Public Sector), която беше силно хвалена от такива “нови демократи” като Бил Клинтън и Ал Гор. Осбърн и Геблър признават, че правителствата, които се развиват по време на индустриалната епоха, с тяхната тромава централизирана бюрокрация, тяхната прекомерна заетост с правила и регулации, и с тяхната вертикална йерархия вече не работят много добре.“ Те излагат десет неща, които държавата трябва да стане: стимулираща, притежавана от общността, конкурентна, целенасочена, ориентирана към резултати, насочена към клиента, предприемчива, изпреварваща, децентрализирана и пазарно-ориентирана. Забележителното в този списък е, че той е много близък до описание не на държава, а на пазарния процес. Водещите теоретици на държавната намеса в наши дни обещават, че ще можем да направим държавата да действува като пазара.
         Или да видим книгата на Джейкъб Вайсберг от 1996 г., В защита на държавата (Jacob Weisberg, In Defense of Government), която излага пет принципа за „възкресяване на държавата“: (1) приемаме, че животът е пълен с рискове, и не се опитваме да премахваме риска чрез закони; (2) преставаме да обещаваме повече, отколкото държавата може да направи; (3) готови сме да премахнем провалените, остарели или маловажни държавни програми; (4) преставаме да прехвърляме законодателната власт от Конгреса на бюрокрацията; и (5) обещаваме, че държавата няма да става по-голяма от това, което е сега, от гледна точка на държавния дял от БНП“. Макар че Вайсберг запазва своята трогателна вяра в “мъдрото, ефективно и добронамерено федерално правителство,” неговата политическа програма е доста въздържана в сравнение с програмите на предишни поколения ентусиасти за държавната намеса.
         Въпреки тези сдържани защитници на държавната намеса обаче, и въпреки изявлението на президента Клинтън, че е „дошъл краят на епохата на голямата държава,“ държавата остава по-голяма от всякога. Федералното правителство насилствено отнема 1,6 трилиона долара на година от хората, които произвеждат, а щатските и местните власти отнемат още един трилион. Всяка година Конгресът добавя 6000 страници законодателни актове, и регулаторите отпечатват 60 000 страници нови регулации във Федералния регистър. Юристите са единодушни, че не е възможно една фирма да постигне пълна съобразеност с федералните регулации.
         Повечето от нашите политически ръководители все още живеят във Вашингтон такъв, какъвто Рузвелт го построи-ако имате добра идея, започвате държавна програма. Да видим няколко примера:
         По време на предизборната си кампания сенаторът Боб Доул чете публично Десетата Поправка („Прерогативите, които не са делегирани на Съединените Щати от Конституцията, нито са забранени от нея на Щатите, са запазени съответно за Щатите или за хората”), но предлага проектозакони за федерализиране на наказателното право, социалната политика и правната дефиниция за семейство.
         Вицепрезидентът Гор обявява план за събаряне на държавните жилищни сгради, казвайки: „Тези пропити от престъпност паметници на една провалена политика убиват своите съседи.“ Той напомня на своите слушатели: „В предишните години Вашингтон казваше на страната какво да прави, налагайки мъдрост отгоре. И нека да бъдем честни: част от тази мъдрост всъщност не беше много мъдра.” След това той обявява план за... изграждане на нови държавни жилищни сгради.
         Сенаторът Дан Коутс (републиканец от Индиана) казва, че републиканците „трябва да представят визия за възстановяване на разрушените общности – не чрез държавата, а чрез онези частни институции и идеали, които възпитават хората,” и твърди, че „когато държавата е разрушила гражданското общество, тя не може пряко да го възстанови.” След това той предлага деветнадесет федерални закона за създаване (примерно) на училище за проблемни младежи, налагане на изчаквателен период за развод, финансиране на религиозни домове за изоставени деца, отваряне на спестовни сметки за бедните и други.
         Секретарят по жилищата и градоустройството Хенри Сиснерос обещава да „децентрализира докрай,“ защото църквите, съседските организации и малките фирми „знаят по-добре и имат по-добри позиции от организационно задръстеното правителство във Вашингтон” за подобряване на техните общности. Но след това предлага да създаде класни стаи в държавните жилищни сгради и да изисква всички обитатели на тези сгради да посещават всеки ден часовете по предродилно обучение, забавачница, вечерни училища или семинари за възрастни хора.
         Изпълнителният директор на Християнска Коалиция Ралф Рийд пише, че Америка е обединена около „визията за общество, основано върху две фундаментални вярвания. Първото вярване е, че всички хора, създадени равни пред Бога с определени неотменими права, са свободни да следват желанията на сърцата си. Второто вярване е, че единственото предназначение на държавата е да защитава тези права.” Но неговата политическа програма включва забрана на абортите, забрана на хомосексуалните бракове и цензуриране на Интернет.
         И това продължава всеки ден във вестниците: президентът има план за намаляване на цената на бензина и увеличаване цената на говеждото; администрацията иска Япония и Китай да определят конкретни квоти за американски внос; група експерти иска да намали броя на лекарите; някакви окръжни плановици изискват от строителните предприемачи да строят “евтини” жилища, но след няколко години развиват план за насърчаване на „висококласни“ жилища. Епохата на голямата държава завърши, но изглежда държавата все още не го знае.
         Между другото, активисти организират маршове и кампании за всички добри неща под слънцето: работни места, деца, жилища, здравеопазване, околна среда. Трудно е да се организира кампания за гражданско общество и пазарен процес – източникът на идеите и благосъстоянието, които ни позволяват да осигурим по-добри работни места, здравеопазване, грижи за децата и жилища, и да използваме по-ефективно оскъдните ресурси.

Централизация, местно самоуправление и ред

         В световната политика през 90-те могат да се видят две противоположни тенденции: централизация и местно самоуправление. Въпреки говоренето във Вашингтон относно местното самоуправление и Десетата Поправка, и републиканците, и демократите в Конгреса продължават да представят федерални решения на проблемите, с които се занимават, премахвайки местния контрол, експериментирането и конкурентните решения. Щатските съдилища все повече изискват всички училища в щата да са финансирани по равно и да бъдат регулирани според щатски постановления. Бюрократите на Европейския Съюз в Брюксел се опитват да централизират регулациите на континентално ниво, отчасти за да попречат на кое да е европейско правителство да стане по-привлекателно за инвеститорите чрез по-ниски данъци или по-малко регулации.
         Парадоксално, националните държави днес са едновременно твърде големи и твърде малки. Те са твърде големи, за да бъдат гъвкави и управляеми. Индия има повече от един милион гласоподаватели за всеки един от своите 500 законодатели; възможно ли е те да могат да представляват интересите на всички свои избиратели или да пишат закони, които са еднакво приложими за повече от един милиард души? Във всяка страна, по-голяма от град, регионалните условия са много различни и никой национален план не може да има смисъл навсякъде. В същото време националните държави са твърде малки, за да бъдат ефективни икономически единици. Трябва ли Белгия, или дори Франция, да има национални железници или национална телевизионна мрежа, когато влаковете или радиосигналите могат така лесно да пресичат националните граници? Голямата стойност на Европейския Съюз не е царството на регулациите, създадено от еврократите, а възможността за фирмите да произвеждат и продават в пазар, който е по-голям от Съединените Щати. Един общ пазар не изисква централизирано регулиране; той само изисква националните правителства да не пречат на своите граждани да търгуват с граждани на други страни.
         Между другото, докато централизираните държави от Вашингтон до Отава, от Брюксел до Ню Делхи се опитват да централизират контрола и да смажат регионалните разлики и дребномащабните експерименти, вижда се и друга тенденция. Бизнесмените се опитват да пренебрегват държавата и да намират своите естествени търговски партньори, независимо дали са от другата страна на улицата или отвъд националната граница. Фирмите в триъгълника между Лион, Франция, Женева, Швейцария и Торино, Италия вършат много повече бизнес помежду си, отколкото с политическите столици Париж и Рим. Доминик Нувле, един от водещите рискови инвеститори на Лион, казва: „Хората се бунтуват против столиците, които упражняват твърде много контрол над техния живот. Париж е пълен с държавни чиновници, докато Лион е пълен с търговци, които искат държавата да слезе от техния гръб.“ Други презгранични икономически региони са Тулуза и Монпелие, Франция, и Барселона, Испания; Антверпен, Белгия, и Ротердам, Нидерландия; и Маастрихт, Нидерландия, с Лиеж, Белгия и Аахен, Германия.
         Много региони стигат до старото решение на недосегаемата и неуправляема държава: отцепване. Френскоговорящото население на Квебек агитира за независимост от Канада. Същото е и с нарастващ брой жители на Британска Колумбия, които виждат, че техните търговски връзки със Сиатъл и Токио са по-силни от връзките с Отава и Торонто. Ломбардската Лига постигна бърз изборен успех със своя призив за отцепване на производителната северна Италия от доминираната от Мафията и пристрастена към социалните грижи Южна Италия. Нараства вероятността за местно самоуправление или дори за независимост на Шотландия. Разпадането на националните държави може да бъде най-доброто решение за някои от проблемите на Африка, чиито национални граници са били формирани от колониалните сили, без да обръщат никакво внимание на етническата принадлежност или традиционните търговски схеми.
         Дори в Съединените Щати виждаме повече призиви за отцепване от кога да е досега в историята. Стейтън Айлънд гласува да се отдели от Ню Йорк Сити през 1993 г., но щатското законодателно събрание забрани гласуването. Девет окръга в западен Канзас отправиха искане към Конгреса да бъдат отделени в отделен щат. Активисти в Северна и Южна Калифорния предлагат огромният щат да бъде разделен на два или три по-управляеми щата. Сан Фернандо Вали, известен от филма Американски графити, прелива от искания за отцепване от Лос Анджелис.
         Един от най-важните уроци от икономическия успех на Америка е ценността на разширяване на географската област, в която търговията може да тече свободно, докато управлението се ограничава тясно до общностите, които ще трябва да живеят с неговите решения. Швейцария може да бъде дори по-добър пример за ползите от свободната търговия и децентрализираната власт. Макар че има само 7 милиона население, Швейцария има три големи езикови групи и хора с очертано различни културни традиции. Тя е решила проблема с обществения конфликт с много децентрализирана политическа система – двадесет кантона и шест полу-кантона, които са отговорни за повече обществени дела, и слабо централно правителство, което се занимава само с външните работи, паричната политика и налагането на Хартата за правата.
         Един от ключовите уроци, дадени от швейцарската система, е, че обществените конфликти могат да се минимизират, когато не стават политически конфликти. Така, колкото по-голяма част от живота се запазва в частния живот или на местно ниво, толкова по-малка нужда има обществените групи да воюват относно религия, образование, език и други. Разделението на църквата от държавата и свободният пазар ограничават решенията, които се вземат в обществения сектор, и така намаляват стимулите за групите да воюват за политическата власт.
         Хората по целия свят започват да разбират ползите от ограничената държава и местното самоуправление. Дори един студент от далечен Азърбайджан наскоро каза на една конференция, “С моите приятели си мислим, не можем ли да решим конфликта между арменци и азърбайджанци не като преместваме границите, а като ги направим без значение – като премахнем националните паспорти и позволим притежаването на собственост и правото за работа от двете страни на границата?“
         Все пак, централистите няма да се предадат лесно. Нагонът за премахване на „неравенствата“ между регионите е силен. Президентът Клинтън каза през 1995 г.: „Като президент, аз трябва да правя закони, които са подходящи не само за моите хора в Арканзас и за хората в Монтана, а за цялата страна. Великото нещо относно тази страна е нейното многообразие, нейните разлики, и опитът да ги хармонизираме е голямото предизвикателство пред нас.“ Един журналист във Washington Post казва, че Америка „има критична нужда от единен образователен стандарт, постановен от – кой друг? – федералното правителство.“ Губернаторът на Кентъки Пол Патън казва, че ако една новаторска образователна програма работи, всички училища трябва да я възприемат, а ако не работи, никое не трябва да я възприема.
         Но защо? Защо да не оставим местните училищни инспекторати да наблюдават други инспекторати, да подражават на това, което изглежда работи, и да го приспособяват към своите обстоятелства? И защо президентът Клинтън смята, че неговото предизвикателство е да „хармонизира“ голямото многообразие на Америка? Защо да не се наслаждаваме на многообразието? Проблемът на централистите е, че възприемането на многообразието означава да приемем, че различните хора и различните места ще бъдат в различни ситуации и ще постигат различни резултати. Основният въпрос е кой произвежда по-добри резултати - централизираните системи или конкурентните система – тоест кой стига до повече решения, които макар да не са съвършени, са по-добри от това, което централизираната система произвежда. Либертарианците твърдят, че нашият опит с конкурентните системи – било демокрация, федерализъм, свободен пазар или силно конкурентната Западна интелектуална система – показва, че те намират по-добри отговори от налаганите отгоре, централизирани, уеднаквени за всички хора системи.
         Две големи компании – ITT и AT&T – обявиха през 1995 г., че ще се разделят на по три части, защото са станали твърде големи и многообразни, за да бъдат управлявани ефективно. ITT има продажби около 25 милиарда долара на година, а AT&T около 75 милиарда. Ако мениджърите и инвеститорите, чийто собствени пари са заложени там, не могат да управляват ефективно фирми с такива размери, възможно ли е наистина един Конгрес и 2 милиона федерални бюрократи да управляват държава за 1,6 трилиона долара на година – да не говорим за икономика от 6 трилиона долара на година?

Информационният век

         Една голяма причина бъдещето да бъде либертарианско, е идването на информационният век. Информацията става все по-евтина и все по-широко разпространена; все повече нашият проблем не е оскъдността, а пренасищането с информация. Информационният век е лоша новина за централизираните бюрокрации. Първо, с все по-евтината и достъпна информация, хората ще имат все по-малко нужда от експерти и правителства, които да вземат решения вместо тях. Това не означава, че няма да се съветваме с експерти – в един сложен свят никой от нас не може да бъде специалист по всичко – но това означава, че ще можем да избираме своите експерти и да вземаме свои собствени решения. За държавите ще бъде все по-трудно да държат своите граждани в незнание относно световните дела и относно чиновническите злоупотреби. Второ, с все по-бързото движение на търговията и информацията, ще бъде все по-трудно за мудните правителства да вървят в крак. Главното следствие от държавното регулиране на съобщенията и финансовите услуги е да се забави ходът на промяната и да се попречи на потребителите да получат пълните облаги от това, което компаниите се опитват да им предложат. Трето, ще бъде все по-лесно да се запази личната неприкосновеност. Държавните чиновници ще се опитат да блокират технологиите за кодиране и ще изискват всеки компютър да се произвежда с чиновнически ключ за достъп, но тези опити ще пропаднат. За държавата ще става все по-трудно да се намесва в икономическия живот на гражданите. Накрая, както казва предприемачът в областта на високите технологии Бил Фреза, „принудата не може да се извършва по мрежа.” Когато цифровите битове стават по-ценни от въглищните мини и фабриките, ще става все по-трудно за държавата да налага своя контрол.
         Някои хора се тревожат, че цената на компютрите и достъпът до Интернет създават ново разделение между имащи и нямащи, но всъщност един добър компютър втора употреба и годишен Интернет достъп струват колкото годишния абонамент за New York Times – и няма защо да се притесняваме за онези, които не могат да си купят вестници. Във всеки случай, цената на компютрите пада и ще продължава да пада, както става с телефоните и телевизорите, които едно време са били играчки за богаташи. През 1996 г. предприемачите вече предлагаха безплатна електронна поща на всеки потребител, който е съгласен да се примири с рекламите на екрана. Вече няма да има имащи и нямащи, казва Луис Росето, редактор на списание Wired, либертарианската библия на информационния век: “По-правилно е да говорим за такива, които имат сега, и които ще имат по-късно. И имащите сега може би са в по-лошо положение, тъй като те са опитните мишки за новите технологии, плащайки прескъпо за нещо, което след две години ще бъде широко достъпно само за част от първоначалната цена.” Опитите да бъдат принудени компаниите да доставят своите технологии на всички хора едновременно или на цени под пазарните само ще намали стимула на всеки предприемач да измисля нови продукти и така ще забави хода на промяната.
         Когато все повече от стойността в нашия свят отразява продуктите на нашите умове, въплътени в цифрови сигнали, традиционните природни ресурси ще стават все по-маловажни. Институционалните структури и човешкият капитал ще стават далеч по-важни за създаването на благосъстояние от нефта или желязната руда. За държавите ще бъде все по-трудно да регулират капитала и предприемачеството, тъй като за хората и богатството ще става все по-лесно да се придвижват през националните граници. Ще преуспяват онези страни, които намаляват данъците и регулациите, за да държат своите изобретатели и инвеститори у дома, и да привличат други отвън.
         Някои ентусиазирани радетели на информационния век наблягат на неговите различия с индустриалната епоха. Много от най-богатите страни през седемнадесети до двадесети век – Нидерландия, Швейцария, Великобритания, Япония, Сингапур – се отличават с липса на природни ресурси. Те са станали богати по старомодния начин – всъщност, по новия, капиталистически начин – чрез върховенство на закона, икономическа свобода и усилено работещо и добре образовано население.
         Все пак, важността на свободния пазар и индивидуалните усилия ще бъде наистина подсилена от по-отворената, общностна икономика, станала възможна чрез киберпространството. Питър Питч от Хъдсъновия институт пише, че „Хайек и Шумпетер са пророците на Епохата на изобретенията,“ неговото название на новата икономика. Анализът на Хайек за спонтанния ред и огромните опасности от насилствената намеса в него и в неговите сложни действия е още по-приложим в епохата на неограничени възможности и бързи промени. А идеята на Шумпетер, че „съзидателното разрушение е същностният факт на капитализма,“ ще бъде по-вярна от всякога, както предприемачите научиха и ще продължат да научават за свое разочарование. Победата на персоналния компютър над старите изчислителни машини, която струва на IBM 70% от техния пазарен дял само за пет години, беше драматичен пример за съзидателно разрушение. Дали самият персонален компютър ще бъде победен от мрежата? Дали Майкрософт ще бъде разтърсен така, както това стана с IBM? Както Хайек и Шумпетер биха ни казали, никой не знае.
         Хората винаги са имали проблеми да видят реда на един привидно хаотичен пазар. Дори когато ценовата система постоянно движи ресурсите към тяхната най-добра употреба, на повърхността пазарът изглежда като точно обратното на ред – фирми фалират, губят се работни места, неравенство в благоденствието на различните хора, пропилени инвестиции. Забързаният информационен век ще изглежда дори по-хаотичен, като големите фирми ще се издигат и падат по-бързо от всякога, и все по-малко хора ще имат дългосрочна работа. Но в действителност увеличената ефективност на транспорта, комуникациите и капиталовите пазари ще означава дори повече ред, отколкото пазарът е могъл да постигне през индустриалната епоха. Въпросът е да избягваме да използваме насилствената държава за “изглаждане на прекомерностите” или за “насочване” на пазара към желаните от някой човек резултати. Оставете пазара да работи – оставете милиардите хора да търсят щастие по своя си начин – и вероятно второто издание на тази книга ще бъде написано с помощта на технология, за която не сме и сънували през 1997 г.

Към рамка за утопия

         Много политически движения обещават утопия: просто приложете нашата програма, и ние ще създадем един идеален свят. Либертарианците предлагат нещо по-малко, и все пак повече: рамка за утопия, според думите на Робърт Нозик.
         Идеалната за мен общност вероятно няма да бъде утопия за вас. Опитът да създадем рай на земята е обречен да пропадне, защото всички ние имаме различни идеи за това какво е раят. Тъй като нашето общество става все по-многообразно, вероятността да се съгласим върху един план за цялата нация става все по-малка. И във всеки случай, не е възможно да предвидим промените, които прогресът ще причини. Утопичните планове винаги включват статичен и застинал възглед за идеалното общество, възглед, който не може да приеме един динамичен свят. Както не е било възможно за хората през 1900 г. да си представят съвременната цивилизация, така не е възможно за нас да си представим каква ще бъде цивилизацията след един век. Това, от което се нуждаем, не е утопия, а свободно общество, в което хората могат да проектират свои собствени общности.
         Либертарианското общество е само рамка за утопия. В такова общество държавата ще зачита правото на хората да правят своя избор според наличното им познание. Докато всеки човек зачита правата на другите, той ще бъде свободен да живее както избере. Неговият избор може да включва доброволно съгласие с други хора да живее в определен вид общност. Индивидите могат да се събират, за да формират общности, в които могат да се съгласят да спазват определени правила, които могат да забраняват или изискват определени действия. Тъй като хората индивидуално и доброволно ще се съгласяват на такива правила, това няма да означава отказване от техните права, а просто съгласие с правилата на една общност, която ще са свободни да напуснат. Разбира се, ние вече имаме подобна рамка; на пазара можем да избираме от много различни стоки и услуги, и много хора вече избират да живеят в определен вид общност. Едно либертарианско общество ще даде повече пространство за такъв избор, като остави повечето решения относно жилищните правила на индивида и на избраната от него общност, вместо държавата да налага всичко - от прекомерни данъци до правила относно религиозното поведение и здравеопазването.
         Такава рамка може да предложи хиляди версии на утопии, които могат да са изгодни на различни видове хора. Една общност може да предложи високо ниво на услуги и удобства, със съответно високи цени и такси. Друга може да бъде по-спартанска, за хора, които предпочитат да спестяват пари. Друга може да бъде организирана около конкретни религиозни правила. Хората, които влизат в общността, може да трябва да се откажат от алкохола, тютюна, извънбрачния секс и порнографията. Други хора могат да предпочитат нещо като Свободният град Кристиана в Копенхаген, където колите, оръжията и силните наркотици са забранени, но слабите наркотици са разрешени и решенията поне теоретично се вземат на общностни събирания.
         Една разлика между либертарианството и социализма е, че социалистическото общество не може да толерира групи от хора, които практикуват свобода, докато либертарианското общество може спокойно да позволи на хората да изберат доброволен социализъм. Ако група хора – дори много голяма група – искат да закупят земя и да я притежават общо, те ще бъдат свободни да го направят. Либертарианският правен ред ще изисква единствено никой да не бъде принуждаван да се присъединява или да дава собствеността си. Много хора могат да изберат „утопия“, близка до съвременната среда на малък град, или предградие, или градски център, но ние всички ще спечелим от възможностите да избираме други възможности и да наблюдаваме и подражаваме на ценните новаторски идеи.
         В такова общество, по думите на Леонард Рийд, държавата ще толерира „всичко, което е мирно.“ Доброволните общности могат да създават по-строги правила, но правният ред на цялото общество ще наказва само нарушенията на правата на другите. Като коренно намалим и децентрализираме държавата – като напълно зачитаме правата на всеки отделен човек – можем да създадем общество, основано на индивидуална свобода и характеризирано от мир, търпимост, общност, благоденствие, отговорност и прогрес.
         Можем ли да постигнем такъв свят? Трудно е да предвидим близкото бъдеще на кое да е общество, но в дълъг период светът ще осъзнае репресивното и назадничаво естество на принудата и неограничените възможности, които свободата позволява. Разпространението на търговията, промишлеността и информацията подкопава вековните начини, по които държавата е заробвала хората, и дори сега освобождава човечеството от новите форми на принуда и контрол, развити от правителствата на двадесети век.
         Като навлизаме в нов век и ново хилядолетие, ние сме изправени пред свят на безкрайни възможности. Самата основа на света - глобалните пазари и новите технологии - е либертарианството. Нито вкамененият социализъм, нито скованият консерватизъм могат да произведат свободното, технологично развито общество, което очакваме през двадесет и първи век. Ако искаме динамичен свят на благоденствие и възможности, трябва да го направим либертариански свят. Простите и вечни принципи на Американската революция – индивидуална свобода, ограничена държава и свободен пазар – се оказват още по-могъщи в съвременния свят на мигновени комуникации, глобални пазари и незапомнен достъп до информация, отколкото Джеферсън или Медисън биха могли да си представят. Либертарианството не е просто рамка за утопия, то е същностната рамка за бъдещето.