„Защо философите никога не се изразяват с грация?“ се пита прелестната мадмоазел де л'Епинас. И наистина улавящите преходността на живота и светските неща в мрежите на метафизиката и нихилизма философи най-често обезсърчават с лишения си от изящество универсален дух. Ала битието и нищото не са единствените отговори: до тях се стига и чрез цвета на самите неща, чрез отсяването на почти нищото, на зрънцата, на прашеца, на летливите листенца. В Лéта и цвят ¹ (безкрайно изненадваща и деликатна за прочелите я happy few книга, защото несъмнено е писана с много изненада и деликатност) Димитър Зашев събира кратък поетически хербарий и подсмихнат оставя на четящия да изплете от неговите стъбълца ариановата нишка за десетилетно отглежданата скришом градина.
      Възможно ли е да се сравнят стиховете от Лéта и цвят с философските терзания? Съпоставянето изглежда повече от случайно: твърдата като мрамор проза и флуидната, криволичеща поезия, меандрите на силогизмите и дантелите на тропизмите, суровото аргументиране на възможния опит и прекъсвания от брутални цезури и жадни подемания ритъм на собствените преживелици... Разчленявайки, философията разпръсва и срива душата на нещата, преобразува самия дух в познавателен и анализиращ акт. Поезията, нима полъх на грация (?), е безсрамна, тя оголва и проституира това, което трябва да остане затаено, душата, чувството, всяка непосредственост.
      Защо поезия? Цветята са без защо, без знание и без тревога, ала градинарите знаят, че са смъртни. От Лéта и цвят често лъха безпокойство, но стихът възниква в редките мигове на чудодеен отдих за задъхващия се дух, тогава когато стъпката на танца е възможна. Ритъмът се накъсва в колебанието между възможно и съществуващо, между мимолетното разцъфване на розите и дългия делник на градинаря. Без розите светът би бил обезцветен, без уболите се на тях градинари - обезкръвен. Обладаният от поезията не желае нищо повече да знае и научи, иска само с архангелската тръба на мълчанието да възвести всичко, което не знае и никога не ще научи.
      В Откровението на свети Иоан четем, че във вечния ден на райската градина, където не се спуска нощ и не пада дъжд, виреят единствено живи скъпоценни камъни (21, 11) - свободни от безпокойството, досадата, щението - хипостази на нетленността. В кристално чистия пейзаж подбрани блаженстват съвършени и необратими форми. Прокудени са колебанията, двусмислиците, копнежите, защото, както твърди св. Йоан Кръстни, всяка преходна красота би обезобразила Йерусалимските площади. Нечестиво се явява там многообразието и смесването на боб и грозде, на копър и рози. Пред Божия трон тленното е грях или неправда и всеки жизнен порив - поникването на едно цвете и още повече неговото разцъфване - застива в светотатство.
      Защо тогава поети? Поетът присяда на синьото креватче: приютява детското жужене, препрочита неписаното, приглажда дъхящия саван, причаква блесналото тяло. Стиховете на Зашев удържат питане и съществуване, откриват пресечната точка на неведата смелост на раждането и премерения слог на некролога и всичко, което се случва „при стръвния бяг“ по между тях, „болките от дивата тъга“ и „смешния вик на радостта“. Wozu Dichter? Защо поети в нашето убого време? Просто за това.

Рим, 12.04.04
Pasquetta

---

¹ Димитър Зашев, Лéта и цвят, ИК „Синергия“, София, 2003. [горе]