Идиосинагогията като елемент на философията на културата (I част)

ас. Христо Писаров

Секция „Култура, естетика, ценности“,
Институт по философия и социология,
Българска академия на науките

      Резюме: Изследването въвежда понятието „идиосинагогия“ като ключов елемент във философията на културата, целящ да обясни характера на до[Sylvia Bo1.1][HP1.2]логосното мислене в контекста на виртуалисткия трансцендентализъм на Валентин Канавров. Тъй като виртуализмът постановява раждането на логоса ex nihilo и отхвърля преходни форми с мита, възниква въпросът за предхождащия тип мислене. Опирайки се на трансцендентално обоснованото методологическо деление на Вилхелм Винделбанд на идиографичен и номотетичен метод, идиосинагогията се дефинира като трети подход. Тя улавя и обобщава виталния интензитет на живота холистично и безкритично. По този начин понятието успешно описва уникалната, нелогосна природа на природното мислене, което ражда мита.

      Ключови думи: идиосинагогия, мит, логос, идиография, номотетизъм, виртуалистки трансцендентализъм, трансцендентални феномени, философия на културата.

      Развитието на метафизиката през XXI в. включва появата на концепта виртуалистки трансцендентализъм, реализиран в пенталогия за критическа метафизика на българския философ Валентин Канавров¹. Виртуалисткият трансцендентализъм постановява, че философията е по същество логосна и че логосът има ясна историческа генеза и съответно генеративен потенциал, който е активен и в нашето съвремие, като неговата теоретична кулминативност се проявява метафизически. Произходът и генеративният потенциал на логоса Канавров обяснява с раждането на логоса ex nihilo във времето на Хераклид и Парменид. (Канавров 2006: 97, 98, 100). Това категорично непредпоставено битийно, спонтанно историческо проявление на логоса като систематическо мислене поставя множество въпроси, един от които е свързан с философия на културата и той е: Какъв тип мислене е представлявал митът преди появата на логоса? Въпросът придобива своята острота с оглед на категоричното разграничаване на виртуалистката концепция за логоса, която отхвърля всякакви преходни форми между мит и логос (Канавров 2006: 100). За да бъде по-ясно, ще представим нагледно през таблица как исторически се осъществява виртуалистката концепция в културен план. Таблицата е създадена на базата на монографиите „Критически онтологеми на духовността“ (Канавров 2006) и „Трансценденталният път към човека“ (Канавров 2020). В първата колонка се вижда виртуалисткият топос на чистата мисъл. Във втората колонка се илюстрира девиртуализацията на чистата мисъл, чрез поливалентния схематизъм. Този схематизъм се осъществява чрез трансцендентални феномени на априорно-апостериорния портал, които са вплетени в мита. В третата колонка се вижда появата на логоса ex nihilo, а в четвъртата колонка илюстрираме рационалното конструиране европейската логосна философия, чрез критически онтологеми на духовността.

      В настоящото изследване за нас е важна втората колонка с оглед на зададения по-горе въпрос. Както казахме, категоричният отказ от формираща (от форма в Аристотелов смисъл) връзка мит – логос задава задачата да видим как може митът да бъде вграден в културното развитие на човека през концепцията на виртуалисткия трансцендентализъм². В общ план методологичното деление на науките при Вилхелм Винделбанд (1848–1915 г.) и Вилхелм Дилтай (1833–1911 г.)³ оказват силно влияние върху изучаването и структурирането на мита по посока трансцендентално оформеното деление на Винделбанд – номотетични науки (природни – търсят общи закони, т. е. какво винаги се случва) и идиографични науки (исторически/културни – описват единични, уникални и неповторими факти и ценности, т. е. какво се е случило веднъж), или на антропно (като непосредствен израз на човешкия преживян опит) оформеното деление на Дилтай – науки за природата (Naturwissenschaften). Naturwissenschaften боравят с външни обекти и използват метода на обяснението (Erklären) чрез причинно-следствени връзки и науки за духа (Geisteswissenschaften). Geisteswissenschaften боравят с вътрешния човешки свят и културата, като използват метода на разбирането (Verstehen) чрез съпреживяване на човешкия опит (Erlebnis – Dilthey 1883).
      За целите на изследването ни ще се насочим към понятията на Винделбанд, защото са трансцендентално обосновани и имат връзка с трансценденталния характер на виртуализма, който категорично анулира всяка антропна познавателна способност в процеса на априорно-апостериорното познание.
      В лекцията си по повод встъпването му в длъжност ректор на Страсбургския университет на 1 май 1894 г., В. Винделбанд заявява: „Ето че сега вече имаме пред себе си едно чисто методологическо, основаващо се върху сигурни логически понятия деление на опитните науки. Принципът на деление е формалният характер на познавателните цели. Едните търсят всеобщи закони, а другите – особени исторически факти: изразено на езика на формалната логика, целта на едните е общото, аподиктично съждение, докато на другите – единичното, асерторично твърдение... Така че бихме могли да кажем: опитните науки търсят в познанието на действителното или всеобщото под формата на природен закон, или единичното в исторически определен образ; те разглеждат, от една страна, постоянно оставащата тъждествена в себе си форма, а от друга – еднократното, определено в себе си съдържание на действително случилото се. Едните са науки за закони, а другите са науки за събития. Първите учат онова, което винаги е, вторите – това, което веднъж е било. Научното мислене, ако ни е позволено да образуваме нови изкуствени изрази, е в единия случай номотетично, а в другия – идиографично“ (Винделбанд 2006)⁴.
      Това неокантианско разделение на номотетичен и идиографичен подход се използва от видни изследователи, които анализират изследванията на мита и религията в произведенията на Клод Леви-Строс и Мирча Елиаде, като Джонатан З. Смит (Jonathan Z. Smith) и Ръсел Маккътчън (Russell T. McCutcheon). Когато пишат за мита и религията, те използват тези понятия като критична оценка на методите на Клод Леви-Строс и Мирча Елиаде.
      Ето как точно ги прилагат в текстовете си:
      Джонатан З. Смит е ученият, който внася дебата за монотетичната срещу политетичната класификация от биологията в изследванията на мита и религията (най-вече в сборника си с есета „Представяне на религията: от Вавилон до Джоунстаун“ (Imagining Religion: From Babylon to Jonestown – Smith: 1982), и „Картата не е територия: изследвания по история на религиите“ (Map Is not Territory: Studies in the History of Religions – Smith: 1978).
      Критиката на монотетичното (Monothetic): В есето си „Огради и съседи: някои контури на ранния юдаизъм“ (Fences and Neighbors: Some Contours of Early Judaism) в „Представяне на религията: от Вавилон до Джоунстаун“ (Smith 1982: 1–18) Джонатан З. Смит внася дебата за монотетичната и политетичната класификация от биологията, за да критикува търсенето на универсална „същност“ в хуманитарните науки. В този текст той подлага на критичен анализ структурализма на Клод Леви-Строс, чиито теоретични позиции у нас са познати от Структурална антропология (Леви-Строс 2015). Окончателния си и директен удар срещу феноменологичния есенциализъм на Мирча Елиаде – разгърнат в произведения като Трактат по история на религиите (Елиаде 1995) – Смит нанася в друго свое емблематично есе „Клатушкащата се ос“ (The Wobbling Pivot) от сборника „Картата не е територия: Изследвания по история на религиите“ (Map Is not Territory: Studies in the History of Religions – Smith 1978: 88–103), където доказва неприложимостта на универсалните монотетични схеми спрямо локалния и идиосинкратичен характер на мита.
      Идиосинкратичното (Idiosyncratic): В есето си „Огради и съседи: Някои контури на ранния юдаизъм“ (Fences and Neighbors: Some Contours of Early Judaism) (Smith 1982: 1–18) Смит показва, че митовете не са универсални структури на човешкия ум, а са силно идиосинкратични (понятието е взето от ботаниката, в близка съдържателна връзка с идиографията). В есето той анализира конкретни, исторически обусловени и често странни (идиосинкратични) митологични системи на малки групи, за да докаже, че хората конструират митове локално, според моментната си политическа и социална ситуация, а не по силата на общ космически закон.
      От своя страна Ръсел Маккътчън във влиятелната си книга „Производствена религия“ (Manufacturing Religion – McCutcheon 1997) и последвалите си трудове доразвива идеите на Смит. В подраздела „Случаят с космогониите: стълбове или чукове?“ (The Case of Cosmogonies: Pillars or Sledgehammers?) към първа глава „Идеологически стратегии и политиката на носталгията“ (Ideological Strategies and the Politics of Nostalgia – McCutcheon 1997: 27–51) той деконструира подхода на Мирча Елиаде към космогоничните митове. Маккътчън показва как специфични исторически и политически инструменти (бойни чукове) често се деполитизират от учените и се превръщат в универсални, легитимиращи статуквото свещени категории (стълбове). Този анализ разкрива идеологическите стратегии зад хомогенизирането на религиозните разкази. Според него превръщането на идиосинкратичния разказ в монотетична категория е идеологическа хватка за легитимиране на власт.
      С тези двама авторитетни автори илюстрирахме методологичната употреба на идиографията на номотетиката по отношение на оценката на изследванията и идейните постановки за мита на Елиаде и Леви-Строс.
      За настоящата статия използването на методологичното разделение идиография–номотетизъм по отношение на изследванията на мита ни дава основание да потърсим на терена на тези логосно конструирани понятия ново, което да указва основните функции на мита, но не в логосната диада, а в предлогосното природно мислене на човека, като част от природата на човека в конструкцията на виртуалисткия трансцендентализъм⁵.
      В идеята за а-логосно мислене предлагаме ново авторско понятие идиосинагогùя, което означава „специфично, единично удържане заедно“ или „особено обобщаване на единичности“. Този неологизъм синтезира две старогръцки думи: ïδιος (idios – прил., м. р., ед. ч.) – „особен, специфичен, единичен“ (Beekes 2010: 577–578) и σûνâγωγη (sûnâgõgé – същ., ж.р., 1-во скл.) – „събиране, удържане заедно, обобщаване“ (Liddell, Scott 1940).
      Целта на това понятие е да изтъкне логосния парадокс в диадата идиография–номотетика, като изведе предлогосното природно мислене в орбитата на връзката на единичното и общото като безкритична светогледност⁶. В тази орбита митът може да се дефинира като идиосинагогична изява на природния ум. Това обяснение на мита дава възможност по-горе показаната таблица да се приеме като илюстрация на философия на културата, защото исторически обхваща и предлогосното, и логосното мислене на човека. Това означава, че преди спонтанната проява на логоса имаме трансцендентални феномени, които нямат силата да изградят систематичност, но се вплитат в природното мислене на човека – мита, и намират специфична реализация: например през езика – в митопоетиката. Същото се случва през символизирането, политиката и другите феномени⁷. Това вплитане изисква друг формат на изследване, тук само го маркираме, като важното е да кажем, че противопоставянето на мит – логос (систематично мислене), става с Парменидовото логосно тъждество на мислене и битие. Така логосът налага своята формообразуваща мощ и се преминава към етапа на демитологизиране и конструирането на първата плуралистична онтологема Душа (Канавров 2006: 79–112).
      С понятието идиосинагогùя отговорихме на въпроса, зададен в началото на статията: Какъв тип мислене е представлявал мита преди появата на логоса?
      С това завършваме I част от статията „Идиосинагогията като елемент на философията на културата“. Във II част ще се спрем на въпросите: Защо идиосинагогùята е предмет на философия на културата и какво трябва да разбираме под философия на културата в трансцендентално-виртуалистки план? След което ще направим евристично сравнение със структурализма на Клод Леви-Строс по отношение на разбирането на някои тотеми, за да покажем предимствата на идиосинагогùята като методологичен подход към разбирането на мита в контекста на философия на културата.

---

Бележки:

¹ Том 1: Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм (Канавров 2003); Том 2: Критически онтологеми на духовността (Канавров 2006); Том 3: Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер (Канавров 2011); Том 4: Пътища на трансценденталния схематизъм (Канавров 2015). Том 5: Трансценденталният път към човека (Канавров 2020). [горе]
² В контекста на това критическо решение отпадат всякакви диалектически подходи от мит към логос, например Алексей Лосев с „Диалектика на мита“ (Лосев 2003), а по отношение на трансцендентални форми на мита – Ернст Касирер с „Философия на символичните форми“ (Касирер 1998: т. 1, 2). [горе]
³ Има и други деления:

– Диахронно vs. синхронно деление (Фердинанд дьо Сосюр / Клод Леви-Строс): Диахронният подход изследва как даден мит се развива и сe променя исторически през времето (Сосюр 1992). Синхронният подход спира времето и изследва мита като завършена система тук и сега, анализирайки вътрешните връзки между неговите елементи, или митеми (Леви-Строс 2000).
– Евхемеристично (историческо) vs. алегорично (символно) деление: Евхемеризмът e традиционно учение, имащо корените си още в Античността, според което митовете са просто разкрасени исторически събития и боговете са реални хора (напр. Зевс е бил просто древен цар, обожествен след смъртта си – Вейн 2005). Алегоризмът разглежда мита като шифрован език за природни процеси (напр. битката между светлината и мрака) или морални истини (Лосев 2003).
– Функционалистки vs. психоаналитичен подход (Бронислав Малиновски / Зигмунд Фройд, Карл Юнг): Функционализмът твърди, че митът има прагматична, социална функция – той е „устав“ на обществото, който оправдава съществуващия социален ред, ритуали и закони (Малиновски: 1998). Съгласно психоанализата митът няма общо с външното общество, а е проекция на несъзнаваното – или на индивидуални потиснати желания (Фройд 2013), или като проява на колективното несъзнавано чрез универсални архетипове (Юнг 2016; Юнг 2011).
– Буквален vs. демитологизиращ подход (Мирча Елиаде / Рудолф Бултман): Буквалният подход гласи, че митът трябва да се приема сериозно в неговата собствена реалност; за вярващия той е абсолютна истина (Елиаде 2000; Елиаде 2001). Демитологизацията търси да „обели“ митичния език като вече остарял слой, за да открие под него екзистенциалното послание, съдържащо с в текста (Бултман 2014). [горе]

⁴ „Номотетичен“ от гръцки nomos (закон) и thetes (поставящ, полагащ) = законополагащ, а „идиографичен“ от idios (особен, своеобразен) и graphein (пиша, описвам) = описващ особеното“ (вж. Винделбанд 2006: бел. пр. 7). [горе]
⁵ В таблицата „Трансцендентална антропология като регионална критическа онтология“ (Канавров 2020: 432) ясно се очертава диадата: трансцендентални феномени и природа на човека в познавателния вектор априори-апостериори. [горе]
⁶ Тук ще предложим екзегеза, за да илюстрираме предлогосното мислене: символно-космологическият анализ на Галин Пенев в статията му „Трагическият мит – към един символно-космологически прочит (Лосев,Шелинг, Флоренски)“ (Пенев 2013) може да бъде отчетен именно като идиосинагогален прочит. Като настоява за удържането на мита в неговата „жизнена пълнота“ и като „одушевена материя“ – в противовес на Хегеловия панлогизъм (Пенев 2013: 24–25), Пенев описва едно мислене, което събира и обобщава виталния интензитет на Космоса, без да редуцира неговата специфична, нелогосна и преживяна природа. [горе]
⁷ До момента имаме описани 9 феномена на поливалентния схематизъм в таблицата „Трансцендентална антропология като регионална критическа онтология“ (Канавров 2020: 432), допълнена от Христо Писаров, както следва: Пространство-време-число, Любов, Език, Политика, Свобода, Религия, Символ, История, Начин, като таблицата е отворена за още феномени. [горе]

БИБЛИОГРАФИЯ

Бултман, Р. (2014). Новият завет и митологията: Проблемът за демитологизирането на новозаветното проповедничество. София: Нов български университет.
Вейн, П. (2005). Вярвали ли са гърците в митовете си? Опит за конституираща въображението антропология. София: Сонм.
Винделбанд, В. (2006). История и естествознание. Прев. от нем. Христо Стоев. Литературен клуб, 4(78): 16.03. https://litclub.bg/library/fil/windelband/history.html
Елиаде, М. (1995). Трактат по история на религиите. София: Христо Ботев.
Елиаде, М. (2001). Аспекти на мита. София: ЛИК.
Елиаде, М. (2000). Митове, сънища и мистерии. София: Прозорец.
Канавров, В. (2003). Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм. В. Търново: Фабер.
Канавров, В. (2006). Критически онтологеми на духовността. В. Търново: Фабер.
Канавров, В. (2011). Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер. София: Изток-Запад.
Канавров, В. (2015). Пътища на трансценденталния схематизъм. София: Изток-Запад.
Канавров, В. (2020). Трансценденталният път към човека. София: Изток-Запад.
Лосев, А. (2003). Диалектика на мита. София: Евразия.
Касирер, Е. (1998). Философия на символичните форми. Том 1: Езикът. София: Евразия.
Касирер, Е. (1998). Философия на символичните форми. Том 2: Митологичното мислене. София: Евразия.
Леви-Строс, К. (2000). Структурна антропология. София: Христо Ботев.
Лосев, А. (2003). Диалектика на мита. София: Евразия.
Малиновски, Бр. (1998). Магия, наука и религия и други есета. София: Лик.
Пенев, Г. (2013). Трагическият мит – към един символно-космологически прочит (Лосев, Шелинг, Флоренски). Философски алтернативи, 4: 24–25.
Сосюр, Фердинанд дьо. (1992). Курс по обща лингвистика. София: Наука и изкуство.
Фройд, З. (2013). Тотем и табу: Някои съответствия в психичния живот на диваците и невротиците. София: Критика и хуманизъм.
Юнг, К. Г., Керени, К. (2011). Въведение в същността на митологията. София: Изток-Запад.
Юнг, К. Г. (2016). Архетиповете и колективното несъзнавано. София: Леге Артис.
Beekes, R. S. P. (2010). Etymological Dictionary of Greek. (With the assistance of Lucien van Beek). Vols. 1–2. Leiden and Boston: Brill.
Dilthey, W. (1883). Einleitung in die Geisteswissenschaften: Versuch einer Grundlegung für das Studium der Gesellschaft und der Geschichte. Band 1. Leipzig: Duncker & Humblot.
Liddell, H. G., Scott, R. (1940). συναγωγη. In: A Greek-English Lexicon. Revised and augmented throughout by Sir Henry Stuart Jones with the assistance of Roderick McKenzie. Oxford: Clarendon Press. (Online edition by Perseus Digital Library). Available at: https://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus:text:1999.04.0057:entry=sunagwgh/
McCutcheon, R. T. (1997). Manufacturing Religion: The Discourse on Sui Generis Religion and the Politics of Nostalgia. New York and Oxford: Oxford University Press.
Smith, J. Z. (1978). Map Is Not Territory: Studies in the History of Religions. Leiden: E. J. Brill.
Smith, J. Z. (1982). Fences and Neighbors: Some Contours of Early Judaism. In: Imagining Religion: From Babylon to Jonestown. Chicago: University of Chicago Press, pp. 1–18.