Монографията на гл. ас. д-р Димитър Ганов (ИФС – БАН) „Онтология на случайността“ (2021, София: Парадигма, 156 страници) е посветена на три романа от тетралогията на д-р Петър Константинов² „Синият аметист“ – „Прощаване с пролетта“ (1988 г.), „Разпятието“ (2005 г.) и „Булевардът на спомените“ (2011 г.). Първият роман от тетралогията – „Изгревът“, остава извън обхвата на изследването на Димитър Ганов: изследователският избор е продиктуван от целите на систематично-философския анализ на персонажите, „подложени на „конститутивните действия на държавата“ в качеството й на Родина“ (с. 9).
      Така своеобразната социална „онтология на случайността“, която Димитър Ганов изгражда в своята оригинална интерпретация на композицията от сюжети и характери в Петър-Константиновата историческа проза, се впуска последователно в:
      1) конструиране на основната концептуална визия за света в „Прощаване с пролетта“, „Разпятието“ и „Булевардът на спомените“ (Първа глава. Доксичната модалност на героите) въз основа на философски и социологически подплатеии интерпретативни схеми, в лицето преди всичко на теорията на хабитуса по Пиер Бурдийо. В тази първа глава докса се схваща като базисна модалност на мрежата от отношения между индивидуално, родово и социално, между героите и историческата фактуалност, – и по-специално такава партикуларна гледна точка, която налага себе си като универсална (докса е например българският патриотизъм, „според чиято нерефлектирана представа за войната само българинът има онтологичен статус“ – с. 27); докса, стриктно в смисъла на Бурдийо, е „да отговориш „да“ на въпрос, който още не е зададен“; оттук и релевантността на Хусерловото понятие „доксична модалност“ в контекста на постструктуралистката социална онтология, интегрирана в интерпретативния модел на Ганов;
      2) експлициране на връзката между докса и (ретроактивна) ортодоксия в социокултурния свят-построение на собственото Петър-Константиново знание и въображение (Втора глава. Докса и ортодоксия). За тази цел Ганов си служи с философско-херменевтичния подход и постструктуралистката понятийна мрежа, за да артикулира и систематизира в крайна сметка онтологичните, логическите и онтичните устои и пропуски на базисната модалност в разгръщането на една онтология на случайността. Феноменът ортодоския по Бурдийо възниква необходимо в отговор на появата на хетеродоксия, реабилитирайки доксичната модалност като господстваща;
      3) генеалогия на ретроактивното конструиране на история (в трите романа), контекстуализирана през Литературен стил, хабитус и хистерезис (Трета глава), и по-конкретно през наратива на „спрялото време и държавния социализъм като небитие“ (с. 9) и понятията „ексцесивност на хистерезиса“ и „телеология на историята“. От своя страна ретроактивното конструиране на история в трите романа от тетралогията е промислено през постлайбницианския перспективизъм на Дельоз: перспективите, разкривани от множеството отделни гледни точки, разкриват в последна сметка една вселена; но и затова „перспективизмът на Константинов“ се схваща като „доста по-усложнен, защото е ретроактивно конструиран във времето и не е сбор от всички монади“ (с. 144). Именно в находчиво изведения от Ганов „перспективизъм на Константинов“ оркестрираните от държавния апарат хабитуси и хистерезисът на историческия период намират своето легитимно оправдание като елементи на една дълбоко промислена тетралогична композиция.
      Ако разпространеният анонс на тетралогията я обрисува като „драматична хроника на българската народна съдба, но и вълнуваща сага за четири български поколения, преминали през изпитания, войни, надежди и разочарования, но съхранили общочовешките ценности на една потомствена народна нравственост“, то Димитър Ганов предприема един неочакван и дързък изследователски ход, комплексно улавящ скрити за читателя на тетралогията структури, интенционално заложени от Константинов като каркас на тази „хроника на българската народна съдба“, които всецяло удържат водещия наратив на случайността, незнанието, непроизволността и предусловените хабитуси. И оригиналността на Ганов се изразява не просто в надхвърлянето на един по-очакван литературоведски или пък аксиологически, подход към сагата, но и във факта, че към момента в българската хуманитаристика отсъства системна критическа литература върху художественото творчество, публицистичните, етнографските и изкуствоведските трудове на Петър Константинов. Систематичната методология на изследване, проведена от Ганов, съумява да направи толкова дълбок сондаж в композицията и сюжета на трите романа, че да извади наяве опорната точка на самия писател Константинов в удържане на цялото на „Синият аметист“.
      Първа глава. Доксичната модалност на героите се състои от четири раздела. Първият, Пътят на персонажа като път на Петър Константинов, започва от пресечната точка на предметите на изследване на писателя на тетралогията и тези на автора на „Онтология на случайността“:
      „Писателят разказва историята на няколко рода, започвайки повествованието си непосредствено преди Първата световна война и приключвайки го непосредствено преди края на хилядолетието. Както обикновено е в дългите семейни саги, ключови са темите за съхранението и загубата, подразбиращата се изначална заедност и раздялата, историческите промени през призмата на семейните и лични истории. При Константинов екзистенциалната тематична свръхдетерминанта е самотата, а социалната тематична свръхдетерминанта – унаследеният консерватизъм: както обикновено, във формите на родолюбие, религиозност и материално наследство. Всички те са немислими една без друга“ (с. 11; подч. м. – С. Б.).
      Основна градивна частица е личната история, или изначалната екзистенция на самотното пребиваване в света „едновременно с неумолимостта на социалната всеотдайност“ (там). Първото „бинарно сегментаризиране“ – по понятието на Дельоз и Гатари – на нерефлектираната нагласа на изначално трудното съвместяване на антагонистични състояния, се състои по признаците на пола и класата: на консервативен принцип. Оттук анализът бива контекстуализиран посредством Пътят на жените (1.1.) и Мъжкият разказ (1.2.), неговите общи характеристики (1.2.3.), както и фигурите на Патриотът-християнин (1.2.1.) и Капиталистът без илюзии (1.2.2.), – за да очертае по-първо индивидуалните елементи от пъзела на онтологията на случайността. Образите на жените обичайно са „функции на мъжете“, а някои дори остават само „литературни обекти“, водещи се от неосъзнатия принцип на „непосредствено подчиняване на реда, което скланя към това да се прави от необходимостта добродетел, тоест да се отказва отказаното и да се иска неизбежното“ (Bourdieu, Le sens pratique, 1980: 90); мъжете са „носители на градивното начало и инициативата“, често обаче водени от неведоми мотиви за действие – защото „по правило действат не според избор, а според предпонятия“ (с. 21): „Народ“, „род“, „нация“, „отечество“, „Бог“, „родина“, взети като безвъпросни трансцендентални означаеми от кръга на природното, нетърпящи културно развитие и критическо отношение. Мъжете са обхванати и от по-голям брой линии от сегменти, с много по-ясно изразена кръгова сегментаризация и по-детерминирана синтагматична ос (Дельоз и Гатари), „при която сакралното време предопределя и подрежда настоящето и бъдещето“ (с. 40). Липсата на задвижваща кауза е способна да опропасти съществуването на рода; социалните промени в България по протежението на трите романа – от началото на ХХ в. досами края на ХХ в. – са описани на „ухроничен“ (по термина на Козелек) принцип, само че с ретроактивна ориентираност: което прави мъжките и женските образи сякаш марионетки, извадени от контекста на своя пълнокръвен живот, до голяма степен неразбиращи, незнаещи, търсещи да „налучкат“ случая като събитие, чрез който акт случайността алхимически да се превърне в тяхна (автентична) съдба като Съ-битие.
      Вторият раздел, Случайност и предопределеност, въвежда главния обект на изследване: доксичната модалност е откриваема в повсеместното нерефлектирано следване от страна на героите на препотвърждаващия се „минал опит“. „Важните събития в трите романа се случват неочаквано, необосновано, привидно антилитературно“, „те са необходимо движени от случайността“ (с. 42; подч. м. – С. Б.). Същевременно обаче тези събития са и „срещи“ – обикновено „случайни срещи“ – в които хората търсят или не търсят да се намерят, но независимо от интенцията родът все така проявява етологични характеристики на организъм, насочен дори в най-вегетативните си процеси към проспективно съхранение на целостта си. На пръв поглед хаотичното „оркестриране на хабитуси“ – било от страна на обстоятелствата или на самата авторова оптика – се оказва съвсем не антилитературно начинание (в което са челно замесени и митът за Едип, и реабилитацията на ценностите на романтизма, и натурализирането на историята като митология), а целенасочен структурен подход при изграждане на сюжета и фабулата: по Дельоз „светът съществува реално само в субектите, но също (прави така), че всички субекти се съотнасят с този свят като към виртуалност, която превръщат в реалност“ (Deleuze, Le pli. Leibniz et le Baroque, 1988: 35–36).
      Третият раздел, „Доктор Живаго“ и „Синият аметист“, е посветен именно на анализ на генеалогията на употребата на случайността като отвъд- или антилитературен инструмент, конститутивен за наратива. В тази генеалогия онтологията на срещите се извежда от захранването й с тъгата, понеже те се явяват „едновременно външен и неочакван генератор на винаги предзададената тъга-задача“ – нейна не просто емоционална, но и екзистенциална потребност (с. 54). Героите както на Константинов, така и още на Пастернак са все „консервативни герои, предопределени да бъдат едни или други и тревожно обсебени от мисълта за съдбата“ (там). „Случайността подрежда събитията по специфичен начин: именно това, че няма никаква логика нещата да се случват така, показва, че това е било необходимо, но причините за това са неизвестни за действащите лица“; само че „разликата между случайната среща при Константинов и тази при Пастернак е, че при съветския писател тя е колкото мистична, толкова и обективирана, независеща от самите герои, и не е конститутивна за целия епос; при Константинов се оказва, както би я дефинирал Лакан, главното означаващо (signifiant maitre). И дори да изглежда случайна за самите герои, случайността може да бъде представена като напълно осмислена и логична в светлината на теорията на хабитуса“ (с. 55).
      Оттук заключителният за първа глава раздел „Случайност“ и хабитус взима за отправна точка социално-онтологическото контекстуализиране на случайността през т. нар. от Бурдийо „класи на хартия“ (classes sur le papier) в качеството им на заедности, подлежащи на социално конструиране съвкупности от агенти, които, „поставени при сходни условия (conditions) и подложени на сходни обуславяния (conditionnements), имат всички шансове да притежават сходни диспозиции и интереси, следователно да продуцират практики и да вземат решения от сходни позиции“ (с. 56). С 4.2. Случайност и хабитус: уточнение и 4.3. Случайност и хабитус: вина и норма се прави преход от социалния към индивидуалния онтологичен модус на случайността посредством вдълбочаването на анализа в поведенческите нагласи и обуславящите ги когнитивни структури, интерпретирани през хабитуса като par excellence система от консерватизиращи диспозиции. За да се стигне до субективния крах на означаващия режим (4.4.):
      „В това се състои най-зловещата специфика на социалната случайност като явление: че се оказва неизбежна политическа закономерност, неразпознаваема като такава. Системата на означаване изцяло рухва, означаващият и контраозначаващият режим изчезват в диаграматичната трансформация, която взривява семиотиката като такава“ (с. 74) – в синхрон с Дельоз и Гатари. Само че при това тук феноменът на извънредното положение не е възможен като повече от ред в стеснения смисъл на перманентна аномия. По такъв начин „конструирането на случайността като извънредно положение е трансферът на политическата онтология в социалната, снемането на обективното извънредно положение в постструктуралистката теория на хабитуса. Субективната полемична трансформация на означаващия семиотичен режим се проваля, защото персонажите не могат да четат посланието на знаците, за да са способни да го преодолеят“ (с. 75).
      Във Втора глава. Докса и ортодоксия са експлицирани и систематизирани онтологичните, логическите и онтичните устои и пропуски на докса, взета като ортодоксия в по-нататъшното разгръщане на полето на онтология на случайността – като се започне от:
      1) фактическите и хронологичните грешки спрямо реалната история на България и света от хронотопа на „Синият аметист“ (1. Грешки и история): историческият поглед в романите „конструира една несъстояла се действителност в реалните й диахронични и социално-политически граници. Събитията се придържат към своите долитературни основания, доколкото им е нужно да бъдат грубо разпознаваеми, но същевременно бягат от историята и се укриват във вътрешнопротиворечивото квазихроноубежище на популисткия дискурс“ (с. 71; 1.1. Петър Константинов и бягството); хронотопът на тетралогията модифицира, изкривява, вгъва, усуква реалните исторически факти (1.2. Съветските интереси в Родопите. Разстрелът на Владимир Робев. Атентатът против папата и кариерата на Каишев (Чапай)); 1.3. Несъществувалите репресии; 1.4. Непознатата идеология; 1.5. Разгромът на партизаните; 1.6. Чапай vs. Чапай; 1.7. Подписът на Ленин);
      2) литературното цитиране и задочния дебат с други български писатели като Димитър Димов и Емилиян Станев, в руслото на ретроактивното конструирана разобличителна кампания срещу радикалната левица; употребата на чуждите езици от страна на писателя – раздели 2. Българската литература, цитирана от Константинов и 3. Френският и руският език в книгите на Константинов; мине се през:
      3) практическото не-произвеждане на социални практики от страна на образите на комунисти-идеалисти (4): „Революционери не съществуват, Хаосът няма Битие, а Редът скоро ще възкръсне“. Този кратък раздел е особено интересен с наблюденията на Димитър Ганов относно два особени епизодични персонажа. Единият е Никола Драганов – Гуджо, въведен от Константинов едва на няколко страници в действието на романа герой-идеалист, който загива в градската канализация в опровержение на всичко познато ни от комунистическите мемоари (4.1. Гуджо: контрацитатът); другият е Сталин, обрисуван през очевидна препратка към една реминисценция на вожда от „Децата на Арбат“ (4.2. Сталин: Константинов и Рибаков): Ганов отбелязва как тук „демонстративното заимстване утвърждава не опита за изграждане на исторически образ, а възприетия литературен образ, като го превръща в норма“ (с. 118);
      4) за да се стигне в крайна сметка до извеждането на вече солидно подкрепената с примери изследователска теза, че „телеологията на преднамерените и предизвиканите от неосъзнати диспозиции грешки при конструирането на художествено пресъздадената история при Петър Константинов има ясния характер на отбранителна стратегия“ (с. 119; подч. м. – С. Б.): ако идеята за принципите бъде разтоварена от тяхната „етически оцветена банализираност“ в името на това „да бъдат възприемани в оригиналната си етимология, като „начала“, ще стане ясно, че „светът, който Константинов и ключовите му персонажи бранят, се задъхва от дефицита на начала, които трябва да бъдат конструирани на всяка цена. И много от тях придобиват ново предназначение. Защитавайки се отчаяно срещу бесовете, долепили гръб до гръб дори през океан, героите търсят всяка възможност за близост, откриват се и се спасяват взаимно, защото в такъв свят може да се разчита единствено на родовата връзка. На това се дължат и множеството случайни срещи между потомците на двата рода навсякъде по света: логиката на взаимната защита ги намира, без те да знаят това“ (там; 5. Финални думи за телеологията на литературните трансформации на историята: абсолютизацията на родството).
      В Трета глава. Литературен стил, хабитус и хистерезис наративът на „спрялото време и държавния социализъм като небитие“ намира своето последно и най-изчерпателно обяснение. „Литературният хистерезис конструира антиухроничен модел на България от втората половина на XX в., преобръщайки изцяло дефиницията на Козелек за конструиране на мечтано бъдеще посредством въвеждането на нови, подобряващи действителността елементи в реално съществуващ настоящ топос, защото „всяка утопия на бъдещето трябва да предпостави времеви континуитети“ (Козелек, Р., Пластовете на времето. Изследвания по теория на историята. София: Дом на науките на човека и обществото, 2002: 169). Константинов конструира не ухрония, а ретроактивно трансформирано в минало настояще, и по този начин задейства в него едно полуантиутопично бъдеще“ (с. 125). Патологичният хистерезис намира своята кулминация в загубата на нероденото дете на Марина и Павел Робеви:
      „На третия ден след Бъдни вечер Марина абортира, на третия ден след Разпятието Бог възкръсва: лицето на Бог се движи в обратна посока на тази, по която е тласнат Павел Робев. Несбъднатото Рождество е не просто разрушаване на божествената семиотика, то е поемане на още по-голямо страдание, надхвърляне на Авраамовото и снемане на християнската вярност в старозаветната: ако Йехова само пожелава да изпита Авраам, но не го оставя да убие сина си, както му е заповядано, Павел Робев наистина убива неродения си син, както самия той е избрал. Павел пожелава да не живее синът, негова е вината да не се роди Бог на Рождество. Изключително стриктният християнин става еретик.
      В този момент Марина и Павел Робеви са в най-репрезентативната ситуация на своя свръхкодиран живот, в който диалектиката на случайността и необходимостта, самотата и Присъствието не спира да ги изтезава и обнадеждава. От една страна, всичко е изпълнено с много дълбок смисъл, недостъпен за човешкия ум, но с вярата, че се случва по необходимост, дори когато изглежда като случайност…
      В неволната старозаветна роля на Анти-Иисус Павел е принуден да повтори последните думи на Иисус, да се откаже от Спасението, да повярва, че синът му не е бил истински, че Бог го е изоставил на Рождество, за да го направи Авраам, но един ден Синът Божи ще се роди и за Павел Робев“ (с. 130–131; 1. От Робърт колеж до Равнец).
      „Ексцесивността на хистерезиса“ е видима също в угрозата домът на българския капиталист Кирил Бруцев да се срине още при следващата проява на случайността на успеха – случаят на Бруцев е изложен от Ганов посредством аналогично конструирания от Хулио Кортасар хистерезис в разказа му „Завзета къща“: във века на агресивния предприемчив капитализъм това, което потомците на старите латифундисти изгубват, е единствено принадлежащото им по наследство, а не по силата на каквато и да е тяхна предприемчивост (2. „Завзетата къща“ на Кирил Бруцев).
      Класата на трансформациите и българските classes populaires (3) е изрично отбелязана от Димитър Ганов като тема, липсваща от публичните дебати и по неговото много точно наблюдение – приносен момент в творчеството на Петър Константинов, било и в по-частните територии на историческата проза: персонажите на тесните социалисти в „Синият аметист“ нямат отговор на съвременните им социални процеси. Докато в науката всеки единичен опит е лакмус и условие за коригиране на оценката, поведението и действията, то промяната в условията на опита в живия живот – доколкото в последния се оцелява изключително благодарение на „практически хипотези, основани върху минал опит“ (Бурдийо) – прехвърля върху първоначалния опит непомерна тежест, така че продължаването напред парадоксално се оказва въпрос преди всичко на творчество.
      В четвъртия раздел Телеологията на историята, или „субстанцията като субект“, Ганов извежда лайтмотива на социализма не като част от историята, а само като „привидност, „разпятие“, предназначено за Павел Робев, за да го издържи“ (с. 140; подч. м. – С. Б.) – или, казано с думите на Жижек, на онова „самоизмамно движение“, „посредством което особеният аспект се самополага като всеобщ принцип, не е външен на Субстанцията, а конститутивен за нея“: в това в последна сметка се състои и самата телеология на историята.
      Заключителният подраздел 4.1. Архивирането на родовата памет разкрива поантата както на замисъла, но и на убежната точка на Петър-Константиновата сага, така и на Димитър-Гановата онтология на случайността: „с намирането на писмото като финал на тетралогията писателят загатва, че самият образ е произведен ретроактивно, когато от всички стари герои на родовите саги е оцелял само Робев, но не като носител на паметта, а като нейно произведение. Носител на всеобщата родова памет е читателят“ (с. 142); „читателят разбира, без да го разбира Павел Робев, че целият живот на последния с неговите привидни избори и свободни постъпки е бил предопределен и всички събития, изглеждащи като случайни едно спрямо друго, са се оказали плътна верига от необходимости“ (с. 143). И с това, обръща ни внимание Димитър Ганов, Константинов постига онази невъзможна гледна точка на „бароковата перспектива“, за която говори Дельоз от позициите на своя перспективизъм, обогатен с Лайбницовото учение за монадите. Но същевременно Ганов намира перспективизма на Константинов за далеч по-комплексен:
      „За разлика от всички едиповци в романите на Константинов, които правят грешки или извършват грехове поради незнанието за цялото (но не посредством собствен избор, така че това не са истински „изкривявания“ на всеобщия път или изригвания на кванти насред моларната линия), Павел Робев постъпва правилно поради незнанието, защото в митологията на писателя е максимално усъвършенстваният човек. Именно защото конструира предначертаното, доколкото сам бива конструиран от него, Робев е едновременно конструктор и конструкт, продукт на „гледната точка“ и неин неволен демиург, и благодарение на него телеологията се осъществява докрай, без той да разбира това, и началото придобива смисъл чрез своя край. Така се изгражда кръговостта, за която говори Хегел, а произведеният в литературната диахрония на Константинов симулакрум на несъществуващото развитие на Субстанцията – родовата телеология на Робеви, е създание на Робев, което той не може да разпознае като такова, но то започва да съществува едва когато завършва“ (с. 144) – без неговото знание, но благодарение на делото му, наместо да понася ретроактивно битие (независимо в каква модификация на миналото), да твори битие като бъдеще.
      В тази поанта, по същество убежна точка и на самата онтология на случайността, вече са напълно осветлени и разбираеми художествените основания за историческа недостоверност на ключови събития и факти, разобличени от Димитър Ганов с особена прецизност, внимание към детайла и привлечена плеяда от социално-икономически, политически, образователни и пр. доказателства, аналогии и хомологии с кадри от филми, пасажи от книги от съответните разгръщащи се в тетралогията на Константинов периоди. Монографиата на Ганов е наситена в ред примери от трите романа, блестящо привлечени в аргументирането и дедукцията на систематизираната от него онтология на случайността.
      Така по страниците на монографичното си изследване авторът разгръща една неочаквана, плътно промислена и богата концепция от позициите на херменевтико-онтологичния и социално-феноменологическия анализи, постструктурализма и Дельозовия постлайбнициански перспективизъм, за да изгради една херменевтична онтология на случайността върху следния принцип: „Обратите, които претърпяват в живота си персонажите, превръщат предпонятийно съществуващото едновременно в необходимо и случайно: чистата непосредственост на настоящето се преобразува в сакрално време, поради което новите настоящета се схващат от преживяващите ги не като конструирана върху закономерности или означаващи история, а като съвършена случайност, ирелевантна на ноуменалното битие“ (с. 21). Както находчивостта на Ганов по отношение на прецизно разработения методологически апарат за подстъп към трите романа от Петър-Константиновата тетралогия, така и изборът на подходи във всяка от главите на „Онтология на случайността“ заслужават адмирации и вписват труда му във все още нишовата за България хуманитарна практика за философско осмисляне на художествената литература.
      В „Истина и метод“ Гадамер концептуализира т. нар. „влизане във фигура“ – конгениалното възсъздаване на художествената творба посредством индивидуалното (свето)възприятие. Мога смело да заявя, че „Онтология на случайността“ от Димитър Ганов е тъкмо такова вещо „влизане във фигурата“ не само на писателския замисъл, но и на убежната точка на неведомото и неизповедимото в „Синият аметист“.

---

Бележки:

¹ Рецензията е подготвена в рамките на текущ изследователски проект „Анализ и философско осмисляне на ролята на рода Берон за духовното развитие на България и интегрирането й в световната култура“, финансиран от Фонд „Научни изследвания" – конкурсна сесия 2017 г., договор ДН 15/13 от 18.12.2017 г., допълнително споразумение № 2/14.04.2022 г. [горе]
² Български лекар, писател и общественик, основател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“ (1.08.1928 – 12.06.2011 г.) – син на Христо Хаджистоянов, брат на изтъкнатия българския лекар енциклопедист Васил Берон (1824–1929), и съпругата му Мария Коева, потомка на известната казанлъшка розотърговска фамилия Шипкови. [горе]