Силвия Борисова

естетика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

 

РОЗАТА И ВЕЧНИЯТ БОГ

 

Естетика и аксиология на българското в изкуствоведските и етнологическите трудове на Петър Константинов1

 

 

Силвия Борисова,

 

доцент д-р, Секция „Култура, естетика, ценности“,
Институт по философия и социология,
Българска академия на науките

 

 

      Резюме: Настоящата статия има за цел да предложи обзорно представяне на личността на кардиолога, писателя и радетеля за опазване и съхраняване на българското културно наследство Петър Константинов, както и очертаване и систематизиране на цялостния тематичен кръг на неговите етнологически и изкуствоведски трудове и интереси във философско-естетически и аксиологически план.
      Залогът на тази свързаност на изследователските текстове се състои в представянето на една цялостна картина за хуманитарния светоглед на Петър Константинов – картина, за момента липсваща в критическата литература у нас.
      Ключови думи: Петър Константинов, изкуствознание, етнология, майстори, занаяти, народно творчество, аксиология на българина, естетика и етика на личността, естетика на празника, естетика на радостта.

 

      Abstract: This article aims to propose an overview of the personality of the cardiologist, writer and champion of conservation and preservation of the Bulgarian cultural heritage Petar Konstantinov, as well as to outline and systematize the entire thematic circle of his works and interests in ethnology and art studies in both philosophical-aesthetic and axiological scope.
      The pawn of this coherence of his research texts lies in the presentation of a comprehensive picture of Petar Konstantinov’s humanitarian worldview, a picture currently missing in the critical literature in Bulgaria.
      Keywords: Petar Konstantinov, art studies, ethnology, masters, crafts, folk art, axiology of Bulgarian man, personality aesthetics and ethics, aesthetics of the holiday, aesthetics of joy.

 

 

 

 

 

 

 

      Питате ме има ли нещо общо между лекарската и писателската професии. Много! Но преди всичко една обща основна цел: да вдъхнат вяра, кураж и надежда в душата на човека – най-висшето достояние, с което природата е надарила рода Homo sapiens.
      Твърде ограничено е да разчиташ единствено и само на соматичното лечение!
                                                                                                 (Константинов 2014 г.: 443)

 

 

 

      1. Многоликата фигура на Петър Константинов

 

      Професор д-р Петър Константинов Стоянов е виден български писател, лекар, историк, публицист, икономист, общественик и дарител, един от основателите и председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“, председател на Националния комитет за защита правата на българите извън сегашните граници на България и на Националния комитет за защита на историческата истина в България.
      Роден е на 1 август 1928 г. в Града на розите, в семейството на инженера Константин Стоянов – син на Христо Хаджистоянов, брат на изтъкнатия българския лекар енциклопедист Васил Берон (1824–1929; вж. Бъчварова, Бъчваров 1993: 197, 2.а.1.), и съпругата му Мария Коева, потомка на известната казанлъшка розотърговска фамилия Шипкови.
      Завършва медицина, а след това и Висшия икономически институт в София, специалност „Политическа икономия“. Специализира вътрешни болести, кардиология и ревматология в София и Грайфсвалд, Германия. В периода 1952–1984 г. практикува като лекар в системата на Министерството на транспорта, Главното управление на Строителните войски и Клиниката по вътрешни болести и терапия при Медицинската академия в София.
      Константинов е сърцето на всички дейности на сдружение „Мати Болгария“ още от основаването му на 5 декември 1989 г. „Мати Болгария“ е първата общонародна организация след демократичните промени, която осъществява интензивно просветителско дело по съхранение и разпространение на духа на българския народ, народните традиции и историческата памет на българите у нас и в чужбина; през 2006 г. към сдружението вече има създадени 78 комитета на всички континенти – във всички големи градове в света със значителна българска емиграция (вж. Константинов 2014г: 448).
      Като председател на Националния комитет за защита правата на българите извън сегашните граници на България и на Националния комитет за защита на историческата истина в България – дъщерни организации към „Мати Болгария“, Петър Константинов взема активно участие в обществения живот и съдейства за формирането на гражданско общество в страната ни.
      Към богатата биография на проф. д-р Петър Константинов в сферата на културата е редно да се добави и създаденият от него вестник „Българска нация“, основан през 1995 г., на който той е главен редактор. Писателят е носител на литературната награда „Димитър Димов“ за 2006 г., а на 30 юли 2009 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Казанлък“.
      Жени се за Мариана Станева, също лекарка; с нея имат син – Константин (вж. пак там), който поема по професионалния път на родителите си и понастоящем е кардиолог в София.
      Житейският път на Петър Константинов след тежко боледуване завършва в София на 12 юни 2011 г.
      На светлото дело на Константинов – „Мати Болгария“, независимата организация, бореща се за възстановяване и съхраняване на българското народностно съзнание и изконните ценности, традиции и интереси на българите у нас и по широкия свят – е кръстено едно от основните училища в Казанлък.
      Писаното му творчество се побира в над тридесет книги, от които: петнадесет романа; около тридесет повести и разкази; художествена публицистика; културологични и изкуствоведски томове. Оставил е над 200 научни труда в областта на медицината, изкуството, политическата икономия и историята и около две хиляди публикации в периодичния печат.
      По-известни негови художествени, етнографски, исторически и изкуствоведски томове са: „Предание от изчезналия град“ (1981), „Хаджи Адем“ (1969), „Черкезките хълмове“ (1967), „Времето на майсторите“ (1979), тетралогията „Синият аметист“ (романите „Изгревът“, 1982; „Прощаване с пролетта“, 1988; „Разпятието“, 2005; „Булевардът на спомените“, 2011), „История на България с премълчавани исторически факти (681–2001)“ (2001), „Съкровищата на България“ (2000), „Съкровищата на Европа“ (1988), „Съкровищата на света“ (2006).
      Повечето му книги са претърпели по няколко издания и са превеждани на английски, полски, руски и шведски езици.

 

 

 

      2. Естетика и аксиология на българското в културни, художествени и фолклорни реликви

 

      От интерес за настоящото обзорно изследване са тези трудове на Петър Константинов в сферата на хуманитаристиката и социалните науки, които експлицитно отразяват неговия аксиологически – нравствен и естетически – светоглед по отношение на опазване и съхранение на българските ценностни традиции през времето. Литературното творчество на Константинов е от край до край пропито от неговия нестихващ и дълбок интерес към духовния свят на българина през различните културно-исторически епохи. Не само в романите, разказите, повестите и в художествената си публицистика, но и в културологичното, изкуствоведското и етнологическото си творчество той превежда читателя през висините и низините на нравствените идеали, на творческия стремеж и достойнството на личността като цвят на човешкия живот на тази земя.
      Затова и изложението има за главен предмет откриване и систематизиране на естетиката и аксиологията на писателя Петър Константинов в неговите изкуствоведски, културологични, социологически и етнологически изследвания върху българските вярвания, празници и обичаи („Вечният Бог“, „Народните традиции“), художествени занаяти („От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Вдъхновението на едно столетие“ и др.) и културно-естетически символи на българското („Съкровищата на България“, „Сказание за долината на розите“, „Вечният Бог“ и др.). Този залог на обзорното проучване от своя страна ще стори възможно да бъде очертан и систематизиран цялостният тематичен кръг на неговите етнологически и изкуствоведски трудове и интереси във философско-естетически и аксиологически план.
      По протежение на цялото хуманитарно творчество на Петър Константинов ясно личи неговият пиетет към българските изкуство и фолклор като стожери на личността на българина през вековете. В този контекст тематичните научни и научно-приложни направления в хуманитарното и социално-научното творчество на Константинов, които следва да послужат за основа и отправна точка на реконструиране на неговите естетика и аксиология, са следните:
      1) изкуствознание – „От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Съкровищата на България“, „Съкровищата на Европа“, „Съкровищата на света“;
      2) социология на българските художествени занаяти – „От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Богатство от традиции и осмислена естетика“, „Трявна – градът на резбарите“, „Завръщането на Прометей“;
      3) етнография и етнология:
      – на българските художествени занаяти – „От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Вдъхновението на едно столетие“, „Потомци на народните майстори. Пътища на вековете“, „Потомци на народните майстори. Слънца от кована мед“, „Трявна – градът на резбарите“, „В света на възрожденската дърворезба“; „Гайда се избира по сърце. Занаят-изкуство на народните свирачи. Тунджански мотиви“, „Потомци на народните майстори. Хайдушкият занаят“, „Съкровищата на България“, „Старият Пловдив“, „Завръщането на Прометей“;
      – на българските вярвания, празници и обичаи – „Вечният Бог“, „Народните традиции“;
      – на розата и розовото масло – „Сказание за долината на розите“, „Долината на розите“;
      – на българското градоустройство и архитектура – „От ръката и сърцето на майстора... І. Възрожденската българска архитектура в Пловдив“, „От ръката и сърцето на майстора... ІІ. Възрожденското строителство – израз на нов мироглед и национална психология“, „Градът на българина“, „Потомци на народните майстори. Пътища на вековете“, „По следите на изчезналите градове“, „Градската архитектура от началото на столетието“, „Животът на градовете. Възпоминание за един град“, „Старият Пловдив“;
      4) историческа и етнографска есеистика – „Вдъхновението на едно столетие“.
      Що се отнася до съдържателния план, основните изследователски проблеми в хуманитарното и социално-научното творчество на Петър Константинов в перспективата на неговите аксиология и естетика са, както следва:
      1) личността на майстора-занаятчия – културно-антропологически, социологически, народопсихологически, етически и аксиологически аспекти („От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Потомци на народните майстори. Пътища на вековете“, „Потомци на народните майстори. Слънца от кована мед“, „Трявна – градът на резбарите“, „В света на възрожденската дърворезба“, „Гайда се избира по сърце. Занаят-изкуство на народните свирачи. Тунджански мотиви“, „Потомци на народните майстори. Хайдушкият занаят“, „Съкровищата на България“);
      2) народното творчество в неговите разновидни изящни и приложни художествени форми – философско-антропологически, социологически, културологични и народопсихологически аспекти („Вдъхновението на едно столетие“, „От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Богатство от традиции и осмислена естетика“, „От ръката и сърцето на майстора… І. Възрожденската българска архитектура в Пловдив“, „От ръката и сърцето на майстора… ІІ. Възрожденското строителство – израз на нов мироглед и национална психология“, „Градът на българина“, „Потомци на народните майстори. Пътища на вековете“, „Трявна – градът на резбарите“, „В света на възрожденската дърворезба“, „Гайда се избира по сърце. Занаят-изкуство на народните свирачи. Тунджански мотиви“, „Потомци на народните майстори. Хайдушкият занаят“, „По следите на изчезналите градове“, „Градската архитектура от началото на столетието“, „Народните традиции“, „Съкровищата на България“, „Завръщането на Прометей“);
      3) епохата на Българското възраждане – културно-антропологически, художествено-естетически, етически и аксиологически аспекти („Вдъхновението на едно столетие“, „Времето на майсторите“, „Сказание за долината на розите“, „В света на възрожденската дърворезба“, „Съкровищата на България“);
      4) систематизация на българските вярвания, празници и обичаи – етнологически, културно-антропологически, теологически, етически и приложно-естетически аспекти („Вечният Бог“, „Сказание за долината на розите“, „Народните традиции“);
      5) розата и розовото масло като културно-естетически символи на българското („Сказание за долината на розите“, „Долината на розите“, „Писателят Петър Константинов пред в-к „Искра“: казанлъшкият автор се връща към корените на известния Шипков род и на българския патриотизъм“);
      6) естетика на празника („Вечният Бог“, „Времето на майсторите“);
      7) неразривната връзка между народното творчество, изкуството и една есенциална естетика на радостта („Голямото майсторство на разказвача“, „В света на човешката радост. Н. Х. Златю Бояджиев на 70 години“, „С любов и вълнение към ежедневието“, „Пролетта на чувствата“, „Вечният Бог“);
      8) естетика и етика на личността („Самочувствието на началника и достойнството на човека“, „Лекарската професия даде много на писателското ми творчество“, „Писателят д-р Петър Константинов. „Разпятието“, или отговорността да се наричаш българин“);
      9) аксиология на българина („Вечният Бог“, „От душа и сърце“, „Времето на майсторите“, „Нашият неделен гост – Петър Константинов, кардиолог и писател“, „Лекарската професия даде много на писателското ми творчество“, „Писателят д-р Петър Константинов. „Разпятието“, или отговорността да се наричаш българин“, „България е в епицентъра на един изключително важен геополитически възел“).
      Извършеното систематизиране и типологизиране на главните изследователски проблеми в хуманитарното творчество на Константинов идва на свой ред да открои по-ясно аксиологическия и естетическия кръг на неговите етнологически и изкуствоведски трудове и интереси:
      първо, въвеждане в кръговата символика на българските вярвания, празници и обичаи;
      второ, представяне на калейдоскопичния светъл и дишащ свят на българското народно творчество с белите дробове на художествените занаяти;
      трето, учестяване на пулса на българското народно творчество и неговия разцвет в епохата на Българското възраждане – време от особен интерес за Петър Константинов;
      четвърто, експлициране на личността на майстора-занаятчия, която Петър Константинов с обич обрисува в изобилието от разкази за резбоване, ваяне, коване, рисуване, писане или казано иначе – за извеждане на душата в материя през специфични действия, практики и ритуали според спецификата на материала;
      пето, извеждане на есенцията на градивната личност в аксиологически, етически и естетически щрихи именно въз основа на съкровения досег на човешката душа до нейното инобитие в материя в творчеството, било изящно изкуство, архитектура или занаят;
      шесто, извеждане на неразривната връзка между фолклора, митологията, празничния календар, народното творчество, изкуството и една есенциална естетика на радостта;
      седмо, затваряне на тематичния кръг с дълбоката лична история, мотиви и кръвно родство на Петър Константинов с историята и семиотиката на розата и розовото масло като културно-естетически символи на българското.
      Залогът на така предложения в настоящата статия тематичен кръг се състои в представянето на една цялостна картина за хуманитарния светоглед на Петър Константинов – картина, за момента липсваща в съвременната критическа литература у нас:
      Ако първа, втора и трета тема са обхванати в трудовете на Константинов, съсредоточени върху българските вярвания, празници, обичаи и занаятчийство и съдбовно-онтологичния възел на Българското възраждане в този контекст, – то четвърта, пета и шеста тема анализират философско- и културно-антропологическите, аксиологическите, етическите и естетическите аспекти на личността на майстора-занаятчия в критическото и публицистичното творчество на Константинов, както и авторовия трансфер на тези аспекти върху концепцията за личността в най-широк план.2 От своя страна седма тема логически затваря както по-големия кръг на вековните ценностни устои на българския народ в лицето на вярата и делничните традиции, изкуствата, занаятите и празниците, така и по-тесния кръг на индивидуалния ценностен свят на майстора-занаятчия чрез пристъпване по пътеката на най-съкровените лични спомени на автора, които отведнъж обясняват неговия избор на културно-антропологически теми, културно-исторически епохи, реликви и символи-пристани на народностното ни съзнание през времето.

 

 

 

      3. Розата и вечният Бог

 

      Ако за страничния читател и изследовател богатата и разностранна личност на д-р Петър Константинов не разкрива непосредствено причината и мотивите за неговия нестихващ през целия му дълъг живот интерес към изкуствата, занаятите, традициите, историята, светилищата, краезнанието в името на опазване и съхраняване на българското културно-историческо наследство, то по обратния път – от аксиологията на българското в изкуствоведските и етнологическите трудове на Петър Константинов към по-близко разбиране на личността му – този мост добива съвсем ясни очертания.
      За такъв бележит хуманист по рождение и радетел за съхраняване и развитие на българската култура от неговия ранг проблемът за ценностите, било общочовешки, национални или съкровено индивидуални, не избледнява по страниците на строги теоретични трудове, обричащи възрожденските епохи на потъналото в прах и забвение минало, а избуява и открива пълнокръвие в пъстрите разкази за майсторите на радостта – занаятчиите – и разпознава сърцето на една вътрешна, непрогледна необходимост, болка или непреодолимост в светла животрептяща материя; в активната съзидаваща и просветителска дейност на общонародното сдружение „Мати Болгария“ и инициирането на публични прояви, симпозиуми и конференции за популяризиране на българските и общочовешките добродетели, народните традиции, на потулени и забранявани факти от историческата и родовата ни памет, на ролята на българите в духовните и материални постижения на Европа и света в сферата на културата, изкуството и идеите на хуманизма, в организирането в страната ни и отвъд граница на чествания, концерти, изложби, отбелязване на празници и годишнини от националния ни исторически календар… А дългогодишната лекарска практика на Петър Константинов единствено увенчава неговата изконна и пламенна отдаденост на хората – на здравия живот, на сигурната опора в общността, на надеждния и водещия и през най-гъстия мрак ценностен компас. Константинов споделя от първо лице, че медицината му е дала „преди всичко достъп до най-вълнуващата вселена около нас – човешката душа“ – защото „най-голяма възможност да проникне в диплите на човешката психология, до човешката „светая светих“, има спечелилият доверие личен лекар (…) няма по-голям изповедник на енигматичните духовни сфери на отделния индивид от лекаря“ (Константинов 2014г: 440), откриващ в професията си „неизчерпаем източник за нравствените, физическите и моралните устои на човека“ (пак там: 447).
      Така сбраното от Константинов в неговите изкуствоведски и етнологически трудове – но наред с това и в неговите краеведски и публицистични произведения, и в неговите пътеписи и исторически романи, повести и новели – носи живия заряд на вярата в светлоносното в личността на българина и в народа ни и не е преувеличена равносметката, че фигурата на лекаря-хуманист и общественик се доближава до значимостта на многостранното дело на академик Михаил Арнаудов3, когото самият Константинов цени изключително високо. Някои изследователи дори споделят убеждението, че за своето неуморно проповядване на фундаменталните ценности Константинов заслужава да бъде отличен от българската общественост за Нобелова награда (вж. Пенев 2014).
      В пантеона на непреходните общочовешки и национални ценности, изграден от Петър-Константиновото хуманитарно и социално-научно творчество, розата и вечният Бог заемат особено място на върховни реликви на българските ценностни традиции. За лекаря-писател, потомък на известния търговец на розово масло Кънчо Шипков, остава завинаги незаличим споменът за майката сред слънчевите розови градини и смеха и гълчавата на нейните ученички, изпълващи пространството навред; детският спомен за празник и радост е дестилиран подобно на чисто розово масло в искрящ мускал чрез постоянното завръщане на Константинов към историята и символиката на търговията с рози и неимоверните усилия и изкусна технология, които стоят зад производството на един-единствен грам дестилат (вж. Константинов 2014д). От своя страна deus ex machina на всеки грам чиста радост и лазурен празник е именно вечният Бог – така Константинов е нарекъл неизменния кръговрат на най-нативните и съкровени прояви на българската духовност, запечатани в народния характер, верския мироглед, обредите и традициите на народните празници: от честването на раждащия се живот на Цветница, Благовест, Еньовден, Коледа до култа към мъртвите на Задушница и розалиите (вж. Константинов 2014б); вечният Бог е дестилираният в радост и празник живот през най-мъчните изпитания на историческата ни съдба.

 

 

 

---

 

Библиография:

 

Бъчварова, Н., Бъчваров, М. (1993). Д-р Петър Берон. Живот и дело. София: Феникс.
Константинов, П. (2014а/1978). Вдъхновението на едно столетие. [Очерци за Българското възраждане]. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 11. София: Даниела Убенова.
Константинов, П. (2014б). Вечният Бог. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 15. София: Даниела Убенова.
Константинов, П. (1989). Завръщането на Прометей. София: Народна просвета.
Константинов, П. (2014в). От душа и сърце. Времето на майсторите. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 12. София: Даниела Убенова.
Константинов, П. (1983). Пролетта на чувствата. София: Народна младеж.
Константинов, П. (2014г). Публицистика. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 17. София: Даниела Убенова.
– Богатство от традиции и осмислена естетика. Радостни успехи и... големи проблеми, които чакат разрешение (1970), с. 15–18.
– От ръката и сърцето на майстора... І. Възрожденската българска архитектура в Пловдив (1970), с. 37–41.
– От ръката и сърцето на майстора... ІІ. Възрожденското строителство – израз на нов мироглед и национална психология (1970), с. 41–44.
– Градът на българина (1970), с. 44–48.
– Потомци на народните майстори. Пътища на вековете (1971), с. 49–51.
– Потомци на народните майстори. Слънца от кована мед (1971), с. 51–54.
– Трявна – градът на резбарите (1971), с. 54–56.
– В света на възрожденската дърворезба. Възраждане на едно голямо изкуство (1971), с. 63–66.
– Гайда се избира по сърце. Занаят-изкуство на народните свирачи. Тунджански мотиви (1971), с. 66–68. – Горещото сърце на желязото (1971), с. 68–70.
– Потомци на народните майстори. Хайдушкият занаят (1972), с. 79–81.
– Голямото майсторство на разказвача (1972), с. 81–83.
– В света на човешката радост. Н. Х. Златю Бояджиев на 70 години (1973), с. 86–87.
– Долината на розите (1973), с. 90–98.
– По следите на изчезналите градове (1973), с. 98–103.
– Самочувствието на началника и достойнството на човека (1974), с. 103–109.
– Градската архитектура от началото на столетието (1975), с. 123–127.
– С любов и вълнение към ежедневието (1976), с. 131–132.
– Народните традиции (1988), с. 215–219.
– Животът на градовете. Възпоминание за един град, с. 271–290.
– Нашият неделен гост – Петър Константинов, кардиолог и писател (интервю на Зоя Нестерова, 1989), с. 413–416.
– Лекарската професия даде много на писателското ми творчество (интервю на Ангелина Шопова, 2006), с. 440–446.
– Писателят д-р Петър Константинов. „Разпятието“, или отговорността да се наричаш българин (интервю на Детелина Барутчиева, 2007), с. 447–449.
– Писателят Петър Константинов пред в-к „Искра“: казанлъшкият автор се връща към корените на известния Шипков род и на българския патриотизъм (интервю на Петър Марчев, 2009), с. 449–453.
– България е в епицентъра на един изключително важен геополитически възел (интервю на Иван Загоров, 2010), с. 453–462.
Константинов, П. (2014д/1983). Сказание за долината на розите. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 16. София: Даниела Убенова.
Константинов, П. (1967). Старият Пловдив. София: Български художник.
Константинов, П. (2014е). Съкровищата на България. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 18. София: Даниела Убенова.
Константинов, П. (2014ж). Съкровищата на Европа. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 19. София: Даниела Убенова.
Константинов, П. (2014з). Съкровищата на света. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 20. София: Даниела Убенова.
Марчев, П. (2014). Петър Константинов, ангелът-пазител на Майка България. // Гласът на България, 09.08.: https://voice-bg.com/glasut-na-bulgaria-daidjest/29-glasat-na-bulgaria/51-petar_konstantinov_ba6tata_na_mati_bolgaria.html.
Пенев, П. (2014). Tрилогията „Синият аметист“ – Петър Константинов. // Майчина страна, 9.06.: https://майчинастрана.org/tрилогията-синият-аметист-петър-кон/

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Статията е подготвена в рамките на текущ изследователски проект „Анализ и философско осмисляне на ролята на рода Берон за духовното развитие на България и интегрирането й в световната култура“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – конкурсна сесия 2017 г., договор ДН 15/13 от 18.12.2017 г., допълнително споразумение № 2/14.04.2022 г. [горе]
2 Този план открива широки възможности за извеждане и дискутиране на една своеобразна естетика на празника и радостта, която чертае Петър-Константиновото мировъзрение; такава интерпретация ще бъде направена от авторката на настоящата статия в по-нататъшното й изследване на естетиката и аксиологията в хуманитарното и социално-научното творчество на Константинов. Срв. напр. неговото наблюдение върху живописта на Златю Бояджиев: „Но дори една-единствена картина на художника е почти винаги разпален от багри калейдоскоп на човешките страсти и увлечения, на точни наблюдения и мъдри сентенции. И на непомръкващата човешка радост. Защото всъщност цялото изкуство на Златю Бояджиев е ода за човешката радост. Поетична и мъдра повест в багри. За истината, че щастието на човека ще остане завинаги в радостта, че живееш“ (Константинов 2014 г.: 87). [горе]
3 Академик Михаил Арнаудов (1878–1978) е виден български етнограф, фолклорист, литературен историк, редовен член на Българската академия на науките, на Украинската академия на науките и литературната академия „Петьофи“, както и доктор хонорис кауза на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943). През годините е декан на Историко-филологическия факултет (1921–1922), директор на Народния театър (1926) и ректор на Софийския университет (1935–1936). Автор е на повече от 50 монографии, посветени на ключовите фигури на Българското възраждане и на класиците на българската литература. [горе]

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. октомври 2022 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]