Между другите слаби страни на романа „под игото“ особено ясно испъкват: еднообразието и непълнотата.
         Има изобилие в еднообразни картини и сцени, а няма пълно представление на епохата и събитията.
         Г. Вазов много се предава в описанията на природата. Дъжд, сняг, буря, вихър, треви, цветя, гори, всичко това е много хубаво, но в романа „под игото“ то става понякогаж толкова изобилно, щото досажда. Страданията на хората, наистина понякогаж зависят от атмосферическите явления, но това не трябва да служи за основа на хорските нещастия, нито за възел на произшествията, както е случая с Огнянова, когото бурята натъква на Емексиза и хрътката му, когото снега изнурява и леда простудява и пр. Това изобилие на природни картини е толкова повече неуместно там, дето не трябва да се прекъсва естествения ход на събитията.
         Постоянните поглъщания на висшите духовни стремления от необятните простори и дивите осои, освен, че досаждат, но намаляват и значението на героите, които скриват душевните си движения зад някоя природна картина. Ала макар тези описания на природни картини да са досадителни с постоянното им повторение, при все това, сами по себе си, те още не могат се сравни с онези утекчителни картини от сферата на гастрономията, които наобилват в „Под Игото“. Никъде в съчиненията на г. Вазова, не се е забележила такава слабост към ядение и пиение, както в този роман. Наистина всеки човек желае да удовлетвори стомаха си с добро ядение и пиение, но това не ще рече, че романите трябва да бъдат пълни с гощавки, теферичи, кокошки, пити и пр.
         Най-напред романа „под игото“ се отваря от една богата трапеза у Маркови; след това присъствуваме на един богат обяд у чорбаджи Юрдана; след този обяд се намираме на един теферич на Силистра-Йолу, дето, като виждаме героите как ядат и пият, научаваме и една дълбока философия, че поробените народи само тази и друга една работа... знаят да правят (стр. 94 - Чипевъ), след което веселие, пълно с безмислици, естествени при подобен род гуляи, ето че се опътваме на гости у поп Ставри, дето тоже се яде и пие, а след това гостье, ето че попадаме на богатите госби в Веригово, дето на печените пилета, може да се каже, само лимон липсва...
         Всичките тези описания, които се повтарят на всяка крачка и съставляват такова еднообразие, не само дотегват, както казахме, с обикновения си сюжет, но представляват и един нежелаем атестат за плодовитостта на поетическата фантазия, която ги е комбинирала.
         Съвсем друг род недостатък е поменатата по-горе непълнота на Вазовия роман.
         Първата ръководеща задача на един исторически роман е вярното предавание духът на епохата, в която се развиват комбинираните събития. Заедно с нравите и обичаите пред очите на читателя трябва да са обрисувани характеристичните обществени проявления; общественното и политическо положение на хората и техните стремления, идеали и заблюждения.
         С една дума: един исторически роман, какъвто е „Под Игото“, трябва да бъде жив паметник на тази епоха, с която се занимава, трябва да представлява сам по себе си един къс от самата история.
         Всичко това „Под Игото“ не представлява; и сме уверени, че един чужденец, който няма понятие от нашето минало, няма да разбере много от този роман. Ние не виждаме в що се състои игото на българите, нито виждаме в що се състои тиранията на турците.
         Напротив виждаме, че колкото Турчинът е безчовечен, толкова и българинът е звяр. Емексиз се опитва да насити страстта си, Огнянов го издебва и убива; двете заптиета истезават, но тям жестоко е отмъстено. Къде са неправдите, произволите, алчността, насилието, ангариите, грабежите, безсърдечието на Турция? Къде е развалата и неоправията на администрацията, подкупното, пристрастното и невежественното правосъдие?
         Къде е въпиющия глас на Българина, изнивающ без защита и без удовлетворение от нанесените му обиди и неправди? Къде е притеснението и угнетението му?
         Напротив, хората си ядат, пият и пеят по друмищата, разсъждават и интригуват в кафенето и метохът, отиват си и се веселят на театър и никому нищо.
         Общото иго, което виси над всички, не се вижда.
         Пред очите на читателя вървят страхливци и слабохарактерни, но влиянията над тях, не се изваждат на яве. Ние нямаме ясно представление, нито за безсъвестните ексилоатации на агите и чорбаджиите, нито за суровите арминистратори, нито за грубите Турци и за тяхните учреждения.
         Пред нашето въображение не се изправя нито един мъченик в влажните зъндани, нито една потресающа картина в Диар-Бекир - гробницата на българския свободен дух.
         А за да се опияни един народ от ламтение за свобода и да се реши да въстане с черешови топове, трябва да има силни мотиви. Тези мотиви са пропуснати.
         Незивисимо от тях пропуснат е и най-важния, най-сюблимния момент от онази епоха: именно, онова величаво историческо събитие, което стана през нощта на 16-ий Априлий 1876 година в „Оборище“.
         Да се пише върху сюжет от онази епоха, и да се ненатикне човек на Бенковски и Волова, на Оборището и на пламенните онези нощни гиганти сред непроходимите усои, дето се издига отгласът на угнетения Българин и дето сега стърчи един кръст и лежат гнилтаци от председателската маса, значи да притежава писателят особена едностранчивост и особено сърдце към великите и поетични моменти на нашата история! Да ни се рисуват картини по пребиваването на Огнянова в Веригово и в колибата на Калчо Букчето, а да не ни се казва нищо по пребиваването му в Оборище, който се връща от там, това е непонятно! Оборището решава въстанието, Оборището тласва роба към върховната борба, Оборището е вихърът на издигванието и пропаданието, от него изхвърча искрометния пламък и запалва въстанието; между прочем г. Вазов чака искрата в Клисура и Бяла Черкова и не се доближава до вулкана; до центърът на взривът...

върни се | съдържание | продължи