Преди всичко предупреждаваме, че настоящите бележки нямат нито общо с известната сатира на г. Вазова „un cas de psychologie“ (Драски и Шарки, к. II). Въпросът тука се касае до една друга характеристимна черта, която не е особено трудно да се констатира в „Под Игото“, ако се обърне внимание над делата, настроението и думите на героите. Най напред читателя ще забележи, че героите или малко извършват, или недовършват, или нище не извършват от предначертаното, а с особена претенцозност препоръчат особите и делата си за увековечение и славословие. Всякога те намират случаи между другото да кажат нещо за себе си хубаво. По някога те се забравят и начеват да хвалят така извън мяра един другиго или сами себе си, щото читателя едва тогава се усеща, че няма основания за толкова самомнения. Наистина такива излияния са безвредни на практика, но човек все усеща досада от изобилието на толкова Тарасконци в „Под Игото“, които се явяват обрисовани с една особна нелепа черта, която прави француския Тарасконец в всеки случай предпочтителен и безстрашлив. Види се, не само ужното слънце е имало влияние върху Вазовите герои, но и други някои причини трябва да са се примесили: защото те не са нито наивни, нито добродушни, нито решителни...
         Г. Вазов се е явил подържител и тълковател на тази човешка слабост и никой от героите си не е оставил без надлежна похвалица: всеки и за най-малкото делце получава от другиго без стеснение в очите една похвала, като награда, или ако не получи бърза сам да се похвали. И наистина необяснимо е каква психическа необходимост е подбудила поета да пръска толкова изобилно хваления и да внушава на героите си такива самомнения, та е намерил за добре да насити изведнъж слабостите им, като ги нарича: юначаги, благородни, рицари, симпатични, самоотвержени, патриоти и пр. Така: на стр. 12 (Чипевъ) се говори, че турците се видели на Огнянова като мухи и той ги убива (а преди това виждаме, че Огнянов изгубва разсъдъка си от страх и му остават само крака, с които бяга през полето и стига в воденицата на дядо Стояна, стр. 12 Чипевъ). След убийството на мухите дядо Стоян му прави комплимент, че отървал него и светът от звярът, а Огнянов се показва този път скромен и отговаря, че не направил много! Дядо Стоян не закъснява да му каже: „ти си народен човек!“ (Стр. 23 Чипевъ) На стр. 26 въпроса по убийството се възражда и Огнянов е представен за герой, благороден и юнак, а убитите турци за пилци... Дякон Викентий, като възкликва: „Кралича, заточеника!“ (т. е. всемирно известния!), също прави нужното хваление на Огнянова и казва: „геройството, което направихте тази нощ“; а Огнянов го нарича „великодушен“, ала за да препоръча и себе си, красноречиво заявява, че бил честен човек, не бил дошел от 600 сахата (т. е. от Диар-Бекир) да прави подлости, а да жертвува живота си честно (стр. 53 Ч.), като щял остави главата си, т. е. да се предаде на властта, за да спаси добрия и великодушния патриот Соколова“ (стр. 52 Ч.). След всички тези думи озаглавени неизвестно защо от г. автора с „геройство“, Огнянов като същи „Тартарен“ казва на Дякона: „Насочи ми пътя за К.!“, но на пътя се среща с Соколова (разказва Соколов на бае Марко, стр. 64 Ч.) и там Огнянов му благодари за дрехата, а Соколов великодушно му казва: „Нищо... аз никога не се кая, кога сторя малко добро някому“ (заб. тук е въпросът за една вехта дреха!) Въпроса за дрехата се изчерпва, Соколов се трогва от рицарството на Огнянова, за когото веднага се произнася, че е благородна душа; а бае Марко, който тоже цени рицарството и чака повече похвала за разпечатванието на писмото, открива, че неизвестния благодетел е сам той същи, следствие на което Соколов му прави надлежна похвала, като му казва: „че отварянието на писма, не е безчестие, а слава и подвиг“.
         На стр. 83 сам авторът вече е убеден в рицарската природа на Огнянова (а както е известно, още нищо рицарско не е извършил) и бърза да привлече преждевременни симпатии с громки епитети: „въсторжен, идаелист, смел до безумство, влюбен в България да фанатизъм и честен до самоотвержание“. По нататъка вече слабостта на Огнянова към самохвалство се разкрива в един ласкав колорит, който не истърпява естетическия вкус. Скромността, присъща на един истински герой и самоотвержен апостол на свободата, изчезва. Убийството на двамата турци в воденицата се издига в апотеоз и Огнянов, упоен от любов, забравя всяка граница на самомнение (in vino veritas!) „Радке, Хаджи Ровоама казва, че съм бунтовник (стр. 87 Ч.). Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник“. „Аз наистина съм такъв Радке“ „Да, Радке, бунтовник, и не на слово, но който мисли да подготви въстание“. „Знай, че аз бях осем години заточен в Азия за политическа причина.... и аз избягах от Диарбекир, Радке!“ „Радке... слушай, аз убих двама души и то не отколе!“. „Да, аз убих двама души турци, аз който муха не бях убивал... Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче“ Радке...
         След тази патетична исповед, естественно, Огнянов не може да чака друга присъда, освен Радините прегръдки и едно въсторжено въсклицание, което трябва да произведе ефект:
         „Ти си мой, ти си най-благородният човек. Ти си моят герой, моят рицар хубав“.
         За да не остане и Рада без похвала, автора намира случая да й направи комплимент при четението на една брошура с бездарни стихове и проза, които издекламирала с умение, чувство и с звънлив треперлив глас (стр. 9 Ч.); а по случай на теферича при Силистра-Йолу всичките участвующи получават хомеровски епитети, което не се опрадвават с нищо: „Недкович - развит и просветен; Франгов - гореща глава; Попов - екзалтиран патриот; Поп Димчо - тоже патриот“... В главата „неожидана среща“, която в Чипевото издание е окастрена (стр. 100 и 106), г. автора скрупулозно истъква споменът за Огняновото избегвание от Диарбекир и за бунтовническите му успехи в Бяла Черкова, които сам Огнянов разказва за себе си пред Муратлийски, който не закъснява да поласкае самолюбието му с една особена похвала: „браво бе, Кралич, бабанка си“. На (стр. 113) Огнянова не му омръзва да спомене още за Диарбекирската крепост... В главата „Безпокойства“ (стр. 140 Ч.) г. автора отбелязва една особена черта на Огнянова, „че той нямал време да мисли за личната си безопасност и че от всички чувства, страхът най-малко бил развит у него (което съвършено не сходствува с душевните свойства на Огнянова, защото по някогаж истръпва, бяга през глава, губи разсъдъка си, бледнее, тръки го побиват и пот потича от страх (стр. 13, 28, 11, 125, 138, 143, 150, 183, 193, 196 и прочие Чипевъ.).
         На стр. 188 се говори за распаленото слово на Огнянова, (което никогаж не се чува!) на стр. 190 Огнянов усмихнат наумява за апостолското си тегло; на стр. 211 хората го наричат юначага; на стр. 222 Огнянов се хвали, че можел сам да смаже главите на заптиетата; на стр. 240 Боримечката дава великодушната си уценка, която прилича на ирония за голямото му юначество; на стр. 242 Калчо Букчето уценява Огнянова по наздравицата, че имал „харни приказки“, на стр. 255 Соколов го препоръча пред Кандова, че бил „истински герой и велика душа“; на стр. 279 същия епитет е приложен за Каблешкова; и по-после на стр. 303 Огнянов твърде гордо казва за себе си: „убих двама души като две мишки“. Повече от тези давни не желаем да привеждаме, защото би станали твърде много, а особено ако споменеме и за онези, които сам Вазов е намерил за неуместни та ги е изхвърлил в второто си издание...
         Като правим тези бележки, надяваме се, че в следующите издания г. Вазов ще съзнае, че громките хваления и епитети с нищо не въздигат героите му повече от колкото струват в действителност.

върни се | съдържание | продължи