Първата част от цитирания вече текст на Васил Балджиев завършва по следния знаменателен начин: Но макар, че юбиляра и юбилейния комитет са просто уловени в капана, ние приемаме и гледаме на този факт в самото му същество и значение, като едно явление, което се докосва до обществения ни живот. А така погледнато на това явление, проектирания всенароден юбилей на Ивана Вазов се предшествува от два важни въпроса, отговора на които решава: уместен ли е или не такъв един юбилей. Тези въпроси са: 1. Кой и какъв е Иван Вазов, който едва на 45-годишна възраст изисква от българския народ божески почести и славословия? И 2. Какво възпитателно значение може да има този юбилей за българското общество? На първий, отговора е – биографията на поета, която биография трябва да разглежда поета от три страни: а) като човек, б) като гражданин и обществен деец, с) като писате л-поет. Отговора на втория въпрос (…) следва от разкритието личността на г. Вазова, т. е. от разрешението на първия въпрос /С; 15/.
          В следващия 16 брой на вестник “Съгласие” Сантонински отговаря категорично и на двата въпроса: Но бъдещият биограф, ако иска да търси дири от миналото на поета Вазова, който щателно се грижи да се заличават, трябва непременно да вземе бележка и от “битието на Гороломов”, дето Вазов се разтваря и разлага (…) Насмалко щяхме да накърним биографията на поета, щяхме да забравим да споменем, че бае Вазов е бил и от колегията на “Митрофан Дакич”, т. е. бил е съдия в Берковица...
          Примерите на Балджиев са много и все пищни – предлагат се само най-характерните, които да демонстрират логиката на дискурсивното разгъване, а и да напомнят отново за рецензията на Пенчо Славейков, избрала година по-късно същата панавтобиографична реторика, бдително следяща за различията: За да се увери читателят в тая истина, доста е да проследи биографията на хероя и да я сравни с оная на поета (в “Български периодически печат”, от Ю. Иванов). Само два факта отличават хероя от неговия творец... /ІV; 11/.
          В следващите десетина страници ще се покаже как се е стигнало до подобни лесни замени, валидни според теорията само за лириката, но изпъстрили на практика много и много сциентистки в патоса и намерението си литературно-исторически сюжети.
          На няколко места бяха цитирани части из Вазовата автобиография – номинацията не беше коректна най-малкото защото съществуват поне четири текста, към които обикновено се прикача същото жанрово определение: Иван Вазов. Биографически бележки (1895 г.), Поетическа биография на Ивана Вазов до 20 годишната му възрасть (1920 г.), Животът на поета, както ми го разказа той сам (1930 г.) и Автобиография на Иван Вазов (1931 г.).¹ Първият текст има четири редакции, вторият и четвъртият две, третият все още чака пълното си публикуване, а общо им се събират осем “автора”, от които само последният е биографичният: Ш., Р. К., Радул Канели, Г-ски, Гаврийски, Т. Габровски, Ив. Д. Шишманов и Ив. М. Вазов (засега поне Животът на поета… битува както в съчиненията на писателя, така и в книгата на критика). Но този за жалост неизследван все още пласт от Вазовото творчество ще бъде предмет на отделни занимания, а тук ще пр исъства предимно във връзка с двата му юбилея, българската литературна история и критика (някои вълнуващи Вазови автовизии, които корелират пряко с Пенчо-Славейковата модерна автомитология, ще се обговарят в следващата глава).
          Що се касае до идеолога на “Мисъл”, във фокус ще бъдат по-късно текстове като Автобиография (1895 г.), Олаф ван Гелдерн (1902 г.), ръкописните Райко Райков (1889 г.) и Моят дневник (1890 г.) и отделни христоматийно известни стихове, а цялата проза от На Острова на блажените (1910 г.) тук и сега ще се чете единствено в отношението й към българската филологическа метатекстовост.
          Не може да се започне с популярната реторико-апологетична конструкция Вазов пророчески… и т. н., защото през месец май 1894 г., когато се появява първата редакция на Иван Вазов. Биографически очерк, поетът не е и помислял сигурно за такова отбелязване на 25-годишния си литературен юбилей, а още по-малко пък за важните въпроси, които ще (му) постави Васил Балджиев в статията за празника. И все пак, струва ми се, този Вазов текст е свързан със събитията от септември 1895 г. поради уникалните си периодични публикации на страниците на едно и също списание – “Светлина”. Едва ли читателите на популярното илюстровано издание са си дали труд да проверят педантично разликите в редакциите (което не са направили и редакторите на нито едно от трите академични пълни Събрани съчинения, както е практиката за художествените творби например – мяра, отпратила въпросните автобиографии н якъде из маргиналните томове от 1950 (наречен Биография) и 1957 години и чак под № 119 на Библиотека Иван Вазов…).
          Вариантите от “Светлина”, г. ІV, кн. V и г. V, кн. VІІ-VІІІ ще се използват само повърхностно при анализа на най-важната трета редакция, появила се в следващата ІХ книжка от 1895 г. в сериозно променен вид. Четвъртата редакция, която всички Вазови издания отбелязват и публикуват като “вярната”, т. е. последна, се отпечатва в началото на споменатия вече юбилеен сборник, а през 1901 г. с Иван Вазов. Биографически бележки започва томчето Нашите писатели в биографиите и произведенията им, наредено от Х. Калчев.
          Практиката да се създава автобиография заради юбилей начева от Петко Славейков, който, по молба на българските студенти в Прага, организиращи литературна вечеринка за празника му, написва през 1884 г. кратка автобиография, а през 1893 Сава Доброплодни по повод на 50-годишнината си като книжовен деец публикува текст, пищно онасловен така: Кратка автобиография на Сава Илиев Доброплодни, извлечена от пространната му, който описва частния, обществения и политическия живот на България от 1827 година до днес заедно с своя си за прочит на любочитателите, посветена на младоженците монарси Фердинанд и Мария-Луиза – друг е въпросът, че през 1895 г. единодушно се определя Вазовият юбилей като първи или единствен – лесно обяснимо, разбира се. Релацията Jubilaeus – Curriculum vitae се скрепва неразкъсваемо чрез честото репродуциране² в периодиката на Иван Вазов. Биографически бе лежки, на части от тях или на “сбит прера зказ”, кондензиращ притчово основния им “смисъл”, извличащ назидателно “поуката” (за “посланията” в животописа ще се говори по-късно).
          Една последна уговорка, методологическа в някакъв смисъл: разсъжденията започват от презумпцията, че българският литературно-исторически дискурс има определено лице, любими форми и структури, реторики и правила за обичайно разгъване – сложна констелация, изградила се в продължение на дълги години специализиран филологически труд. Въпреки че се появиха много страници, които помнят добре дебата от втората половина на 70-те години и същевременно се опитват да проблематизират основанията, възможностите и невъзможността³ на науката за историята на литературата, избрано е като “представително” изследването на Валери Стефанов Литературната институция и по-точно началните глави, посветени на Историята и Писателя. И още нещо – когато тук се говори за българската метапроза ту като за история, ту като за теория се има предвид всъщност англосаксонското понятие Criticism, което обема всичко написано на Езика-за-Литературата изобщо.
          Сравняването на деконструираните в метатекста техники за направа на критически и литературно-исторически наратив с ходовете на автобиографичното повествование е продуктивно, защото, ако се констатира подобие между двете толкова различни на пръв поглед дискурсивни практики, то е възможно да се прибави още един клон към генеалогията на българското литературно-историческо случване (има се предвид и големият разказ, суперсюжетът на литературната историография, и отделният й наративен модул или брънка, които я конституират – критическата статия за един писател). Подобен телеологичен проект, разбира се, рискува да бъде твърде тромав, да следва много плътно предмета си и най-лошото – да бъде манипулативно едностранчив, отказвайки да се занимава и коментира в цялост, търпеливо, добросъвестно, почитащо…
          Историята на един живот, както и “клетката” на литературната история, е онасловена обикновено с антропоним – тази титрологична особеност се набива в очи при боравенето с най-“изчистените” (откъм аксиологизаторски изтривания) варианти за историзиране на художеството – Речника и Енциклопедията, загърбили на пръв поглед телеологиите на Учебника в утопичния си стремеж да следват (аз)буквата.⁴ Като твърди обозначители, по израза на Крипке,⁵ собствените имена имат способността да генерират идентичност “в живота”, а в животописа могат да се четат като “чужди текстове” на степен – веднъж като заглавия и след това като исторически, реални номинативни комплекси в писмо, което, от своя страна, битува като “чужд текст” спрямо творчеството.⁶
          Автобиографията като жанр, въпреки че й се отказва често дори и този статут,⁷ предполага пряка предикативност още в подстъпите си – заглавието, което при цялата си (ограничена впрочем) вариативност, задължително съдържа на еди-кой/я си. Вазовият животопис е онасловен и в четирите си редакции антропонимно, единствената промяна (съществена за формата, всъщност) е направена в подзаглавието на третата редакция: Биографически очерк е заменено с неангажиращото Биографически бележки (и очерка, и бележките обслужват еднакъв сюжет, предполагаемата разпиляност на вторите е подвеждаща).
          По-късните текстове не правят изключение в това отношение – само l’enquк te-тата, както шеговито я наричат Лидия и Иван Шишманови, не се нуждае от уточнение, защото от 1895 г. Поета и Иван Вазов о-значават едно и също, а не се знае чие име би стояло на корицата в несбъдналото се авторско издание. Името, най-скрепеният с реалността знак,⁸ се “размножава” в аритметична прогресия при всяка нова публикация – само втората редакция остава неподписана, въпреки че сигнатурите Ш. (или ІІІ.), Р. К. и Г-ски (през 1920 г.) са равни и тогава, и сега на аноним. Signum authentiqum все пак присъства, но не след текста, а в подтекста, почерка и под началните снимки на титулната страница в “Светлина”.
          Литературната (авто)антология-история на Пенчо Славейков е разделена на двайсет части – 19 глави (озаглавени с лично-фамилни имена) и предговор, в който прозата се колебае в жанровото си самонаричане между биографийка, биографическа бележка и биография, а и в следващия член на синтагмата (при тази номинативна Вавилония е трудно да си харесаш, прочетеш и преведеш адекватно не само името⁹ (си), но трябва и да бдиш за убягващите при пръв взор прилики на фамилиите – феминистки ли са или не; имената на мамините синчета Груда, Меруда и Чубра и вегетативната им метафорика ще се анализират в отделен файл).
          Почти както (но и противно на) съдържателя на Карнарския хан от Под игото, Рачко Пръдлето, внукът на Рачо Казанджията произнася раздразнено: Правописът на едно име е въпрос на чест… (…) Защото, защото името е човекът… Не можеш да познаваш човека, щом не му знаеш името. Славейков не се пише с двойно “е”.¹⁰
          Съвсем не е толкова строг към ортографията на името и фамилията си Славейков на младини, шегувайки се още в пътеписа Искър с халостниците, на които дерта е – как се пише моето име Пенчо или ПЪнчу, или пък Пенчiу /V; 379/, дори (както и Петко Славейков преди това, присвоявайки-превеждайки съпружеското Бюлбюлоолар) се колебае дали изобщо фамилното е истинското му име, не е ли всъщност само псевдо-ним – в ръкописната (авто)биография Райко Райков (за трето име е взето в заем дядовото по майчина (Райков), а не по бащина (Рачов) линия), стъкмена около 1889 г. от автора (вече) на Момини сълзи, се открива бележка от издателя П. Детелинов (псевдоним на Пенчо Славейков): …) Някои от стих. той е печатал приживе под псевдоним П. П. Славейков. /Арх; 51-4/
          Един по-педантичен прочит би привидял корените на прочутата антология На Острова на блажените още в тази тетрадка, съдържаща някои от мистификационните ходове на зрелия поет: предговорът й завършва с подобна уговорка, възстановяваща “авторството”,¹¹ за Аманети на Спиро Година игровостта между двете функции – авторската и издателската – е вече рецептивистки осъществена, а ономастичната подмяна е видна в ранния дискурсивен проект за бъдещия Боре Вихор, отбелязан засега само с “А” и “Б”,¹² в който прадедът Райко песнопоец съвместява-успокоява симптоматичните размествания: бащата на Иринка Славейкова се казва Райко, а за бащата на Петко Славейков поетът съобщава на М. Арнаудов: Бащата на баща ми е бил много добър певец и свирял на кавал.¹³ Ръкописният вариант за първия поет на Острова е изместил с две покол енията-повтори, но и в антологията Боре Вихор се ражда шест месеца преди Петко Славейков, който установява литературен ез ик в България, и тогава остава за този А. Б. да е само АБ-то, Езикът, т. е. Бащата на бащите и сина.
          Оказва се, че младият модернист пише автобиографията си “от името” на починалия брат Райко, използвал, според Пенчо Славейков, псевдонима П. П. Славейков, а я “издава” с името на П. Детелинов, което, пак според него, е псевдоним на Пенчо Славейков, но всъщност е псевдонимът на брат му Рачо – точно както Христо Славейков използва Цаклин десет години преди Един стар херой. Тук си струва да се припомнят освен дузината “имена” от антологията и псевдоними като Олаф ван Гелдерн, Ферхад Меддахи (преведено от поета като Ферхад Певеца, а може би да е Медникаров?), Б. Иванов или П. Айдонидис (калка на калката Славейков), които обаче не могат да съперничат по “остранение” на митологичната вселена от собствени имена, наречена Кървава песен.
          И така, скицираните сега факти експлицират усет за нарушена идентичност,¹⁴ за травма, караща най-малкия Славейков-син, “изтърсака”, да се бунтува срещу очевидностите, според които той е син на баща си и трябва да носи името му, пък било то и псевдоним – най-малкият брат избира-харесва имената на по-големите си братя, пък били те и псевдоними, като по този начин ги прави (поне) свои бащи (психоаналитичният сюжет ще бъде дописан и разширен с нови действащи лица: Иван Минчов Вазов и Христо Минчов Белчев вкрая).
          Няма достатъчно място тук, за да се обговаря продължително и с пристрастие въпросът за името, (раз)работен усърдно в съвременната деконструктивистка литература,¹⁵ очарована от езиковите игри на Жак Дерида,¹⁶ или в стуктурно-семиотичното направление от Лотман¹⁷ до Еко,¹⁸ ако и да предлага добри плодове за родното ни литературознание.¹⁹ Ясно е, че многообразието в “автономинациите” на Иван Вазов и Пенчо Славейков са от разноредов порядък, но пък имат еднаква цел – мистификацията, към която не ще се прикачи прилагателното “литературна”, а още по-малко “художествена” (въпросът, задаван неуморно за/на автобиографиите, Факт или фикция са?,²⁰ е ирелевантен в този сюжет, а след изковаването на faction-а и за склонните да му се доверят).²¹ Пределно различни в операционалните си ходове, противоположни от определена гледна точка – Вазовата не винна мистификация е “центробежна” в прицелеността си, а късната Славейк ова за-маскираност се стреми да “разрои” обра за му, – и двата автобиографични проекта еротизират авторовата функция в съотнесеността й към света и словото – особено валидно и очевидно в самодостатъчността на автоантологията от 1910 г. Народният поет пък ще буквализира това, оправдавайки свенливо постъпката си пред изповедника-хронист: Стеснявах се, да я подпиша сам /Ш; 396/ – точно така обяснява и друга липса: Стеснявах се. Имах малки братя, сестри. Как да пиша любовни стихотворения.
          Този аналогизъм провокира сравняването на двата жанра – автобиография и лирика (в тесния смисъл),– които по навик се представят като диаметрално противоположни, но всъщност най-изповедалната мерена реч има “формални” допирни точки с животописа: заглавията са жанроуказващи (срв. авто/биография и балада, станси, поема), лирическият и автобиографичният говорител и герой са пределно близки и поради това са темпорално по-самостоятелни – мемоаристът може като лирик да начене от “началото”, детството си, но и от “края”, сегашността, без това да нарушава “логиката” на писмото-живот. Подобна посока за изследване не е нова, защото бе предположена още през 70-те от учени като Л. Гинзбург и Ю. Лотман.²² На пръв поглед синтагмата Поетическа биография е оксиморон, но в горния контекст тя е плеоназъм, който, “откривателят” му К. Христов си спомня, смаял и самия Вазов: Остана изненадан и възхитен: – Нов род биография! Същинска поетическа биография!
          Има някакво неловко двусмислие и при рецепцията на автобиографичните текстове. Един много късен прочит от 1942 г. на критика Цв. Минков безапелационно смъква всички мистификационни маски на модерниста и почтително следва инструкциите на последната Вазова проза, правеща го идеолог (и) на живота си: Чисто автобиографичен характер имат спомените му в “Люлека ми замириса”. Значителен брой стихове представят поетическа автобиография – детството на поета, бащиният дом, бащата и майката, детските игри, ранното ученичество, първите поетически опити – всичко е намерило своето художествено изображение. П. П. Славейков също така неведнъж говори за себе си в своите литературни очерки и статии. Така той разкрива най-важните моменти от живота си и своето вътрешно развитие в предговора към “Епически песни” – очерка за Олаф ван Гелдерн. Множество автобиографични сведения са пръснати в очерките за поетите в сбирката “На Остро ва на блажените”, о собено в очерка за Иво Доля.²³
          Дори и след появата през 1930 г. на Иван-Шишмановата книга, а и на демистифициращите още навремето слухове в немногобройната тогава писателска гилдия; въпреки че в самостоятелното издание на Поетическа биография от Т. Габровски е отбелязано написана при сътрудничеството на поета, фототипно повторено през 1940 г. в библиотека Иван Вазов с отменяща горното бележка на корицата от Борис Вазов: Тая биография е написана от самия Народен поет през 1920 год., в навечерието на 50 год. Юбилей, критикът е предпочел да говори за поетическа автобиография и да следва главите на Поетическа биография, веднага след което да премине (по съдбовна вече традиция) към Пенчо Славейков – за ужас на модерниста сигурно. Формалните съответствия между На Острова на блажените и Поетическа биография – съвместяването на коментираща проза с илюстрираща автобиографична лирика, “скрити цитати” на стари текстове (Даскалите , Михал Чонин и др. във Вазовата автоантология и очерците от “Мисъл” за немски величия в Пенчо-Славейковата), мистификацията и т. н. – не могат да заличат разликите в начините за постигане на битийна идентичност.
          Литературните историци обикновено приемат за перфектно копие, (за)“верен с оригинала”, биографичния очерк на “преводача” Славейков за Иво Доля, но няма друго “свидетелство”, освен ризоматичното писмо на антологията. Не е изключено разминаване, случило се вече с “референтите” на Вазовите Японски силуети, зад които се разпознават разни писателски фигури (редакторите на последните Събрани съчинения са предпочели да не накърняват Канона, посочвайки само буржоазния критик Кръстев и Д. Страшимиров), а авторовата е припозната в Геваша Хито-Хито, при все че народният поет признава: Ямагата Фузи съм аз. /Ш; 270/ “Положителните” островни силуети в антропонимно разделения “превод” чертаят за незапознатия профила на “преводача”.
          Остава само да се напомни как “четат” фамилните си имена самите творци – Пенчо Славейков обяснява на анкетьора Арнаудов: Майка ми по баща е от Вишов-град, павликянско, половин час от Горни Турчета. Там са известни под Бюлбюлоолар; те са известни певци. Бащата на баща ми е бил много добър певец и свирял на кавал. Чувството за песни у баща ми е от баща му…/А; 21/ Ergo, Баща ми в мен освен Бащата в мен може да се изпише и Дядо ми в мен. Дядо Вазов пък съобщава на историографа си: Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив… Турски “ваз идерим” ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и на баща ми, “Минчо Айвазът”. (…) Аз приличам повече на дяда си Ивана (тъй ми казваше баба), но само вънкашно, но не и по характер. Виж: аз не съм красноречив, както знаеш. /Ш; 63, 441/ Превод на прякора не е направен от патриарха, но М. Арнаудов (както Трифонов²⁴ преди него) услужливо пояснява вкрая, че той о-значава слуга в готварница, употребявано пейоративно за прототипа на чорба-джи Марко, когото заварваме на трапезата в романа, ругателно успореден со Симпозиона на Платона в авто-антологията /II; 122/
          В триадата, конституираща една идеология на писателското име, житие и писание,²⁵ идва ред за “анализ” на втория член, който заема задължително голямо пространство във всяко писане за Писателя, погрижил се добросъвестно да отдаде своя дан в това вълнуващо съучастие между Класика и Критика в името на нацията, Езика и езическата модерна митология.
          Историята на един живот по навик започва със своята предистория: рода, родното място и рождената дата – все неща, за които думите са разбрали от нечия реч, от други думи или, иначе казано, още от “увода” на всяка автобиография се поставя под съмнение свидетелската истинност на написаното. С този проблем начеват и първите сериозни литертурно-критически изследвания,²⁶ посветени на странния жанр, който до 50-те години на века е считан предимно за помощен “материал” на позитивистичната мащеха в хуманитаристиката – Историята. Пробивът в традицията се дължи на Р. Паскал, за когото истинността зависи от съгласуваността или от замисъла на автобиографията като цяло, противно на търсенето на буквална фактологична истинност.²⁷ Тук също не “чистата емпирия” е важната, а телеологичният проект²⁸ на автобиографичния дискурс и конституиращите го наративни модули, които често остават непроменени в различните му варианти, творени в привилегировани,²⁹ юбилейни времена, чувствително отстоящи си времево – “метод”, с който си служат все още и секретните служби…
          Историята на един живот се строи, разбира се, като генеалогия, която обраства с разноредови клони – от родителите до Родината, а не рядко (особено за Славейков) и отвъд пределите й. Животописът на писателя удържа пътищата, които водят до храма на Аполон, осеян с лаврови и трънени венци, със срещи между Музата и Поета, раздели и нови вдъхновения.
          Ето впрочем чуваемостта и вегетативната фигуралност на самите автоидеолози: (…) майка му (жива още), за онова време и местност, била жена доста развита и просветена: тя е прочитала много и усърдно всичко, каквото тогава се е появявало на български, и тая любов към знанието преминала и у сина й…/Х; 305/; Майката на Вазова (Съба), жена просветена за своето време, умна, духовита и страстна читателка на книги, тя присади и в душата на сина си още в детската му възраст любов към четенето. /Х; 316/; Синът, круша от корена на баща си… /ІІ; 9-10/; Олаф е издънка на видна фамилия (…) с чието име се ки ти (…) Стария необезветвен от бурите дъб ще е усещал може би, че изникналия от семето му младок няма да го посрами с израста си (…) Но крушката беше паднала и тъй под крушата. /І; 174/.
          И четирите отрязъка са творени по различно време, Вазовите дори ги разделят 25 години, което обаче не им пречи да се чуват почти буквално, т. е. (авто)цитатно. Пенчо Славейков пише голям очерк за баща си предната 1901 г. и вмъква вставна новела-биография за Петко Славейков в Българската народна песен през 1904, но никъде няма да проговори за майка си. А Вазовите автовизии включват бащата само като “опозиция” на синовната харизма, която преодолява с цената на много перипетии волята на видния сопотски търговец, стремящ се всячески да предаде занаята, както повелява традицията, на първородния си син. В Животът на поета… Вазов разказва все пак твърде интересни неща за баща си, но по-често препраща Шишманов директно към сюблим(action)ната първа глава от Под игото, обширен пасаж от която стои под линия, а немският докторант сам се досеща как да определи баба Съба: (…) идва ми на ум Frau Bath, майката на Гьоте. /Ш; 64, 210, 392, 415/
          Преди да си вплете генетиката в генеалогията, поетът като някой гид показва географските забележителности на родната романтична природа, в лоното на която се е зародила частица от таланта на твореца: Г-н Иван Минчов Вазов е роден на 27 юния 1850 година в Сопот, в Стремска долина, една от най-живописните на Южна България.; В него град, сред разкошната планинска природа, пълна със зеленина и самотия, той написва поемата “Грамада”. /Х; 305-9/. В Поетическа биография Вазов ще загърби алегориите, деиктично разбулващ тайната на лирическата си закваска: Расте Иван до 15-та си година в Сопот, обикаляше живописните му околности, къпеше се в студените вирове под водопадите планински, играеше на “роби” по Трб пето, зобеше с наслада киселите тръносливки на къра, учеше се добре, но бягаше от уроците по аритметика, катереше се по урвите на Балкана и о т върха му се възхищаваше на чудните гледки н а Стремска долина. Дишаше здравия планински въздух, наякваше, запечатваше в душата си виденията на чудната планинска природа, в пазвите на която се зароди у него поетическия талант. В стихотворението си “Сопот”, обръщайки се към планинските върхове, той им казва: Не вий, не вашта красота ли / да съм певец причина бе / и таз любов у мен запали / към родната земя, небе? /Х; 314-5/. Според това природата на нещата е породила думите на поета, но и прочетеното от другите е дало своя дан, адекватно “заплатен” чрез дискурсивните образи на света, които при определена нагласа за четене и разбиране подменят “реалното” с фикционалното. В първата редакция има и обособена глава, наречена Стара планина: По тия върхове В. се е често катерел с другари през юношеството си – бил е турист още тогава, без да знае. Възхищавал се на вел иките панорами, видени от тях. /Х; 321/.
          Автобиографичният очерк Олаф ван Гелдерн започва познато: Родното му градче, Грасдорф, е скътано в една гънка от росните поли на Харц, оная величествена планина, която лежи като мила сянка на душата му и която нему е по сърце да възпява в своите песни /І; 174/; в 1910 началото е същото: В обикновенната действителность, той е роден на 27 Априлий 1866 г., в живописното и тихо балканско градче Анварт, прочуто още от старо време с овощните си градини… /ІІ; 117/. При други реторични прицели обаче идиличната природа може да се окаже не чак толкова привлекателна за книжовника, дръзнал да се самообразова и бори по-късно с гърцизма: …за пръв път на български името на Пушкина се споменува в едно писмо на П. Р. Славейков, (…) заврян в з атънтеното балканско селце Трявна /ІV ; 140-1/; А за другите световни нужди – и за прехраната на жена и деца, живеящи в затънтения планински градец Трявна – за тях е добър господ, българският господ, когото той слави с думи и дела. /ІV; 346/; Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село. /Арх; 45/
          Народният поет също се колебае в определянето на родното си място – при първите две редакции на Иван Вазов в началното изречение Сопот е паланка в полите на Стара планина, а когато се споменава за революционното брожение, което предшествуваше възстанието през 1876 г., Сопот изведнъж става родния му град, гдето огненният Каблешков устроил комитет./Св; 70, 98/. В следващите две редакции всичко е изтрито, а читателят е оставен сам да определи административната единица Сопот.³⁰
          Игрите на съотнасяния и сраствания продължават в Поетическа биография, която започва с главата Родното място на поета: Ходили ли сте в Сопот? Виждали ли сте това градче, залепено в подножието на величествения Балкан? Днес то наполовина е още в развалини. Сюлейманпашовите пълчища го разориха през Руско-турската война… Тъжен вид има Сопот днес; бедност царува там, старите му жители измрели, новите постоянно го напущат, дирейки по-добър живот другаде. Но преди поменатата война Сопот беше цветущо градче, богато от индустрията и търговията си – весел и охолен беше там животът. Именно през най-цветущия му период, на 1850 г. юни 27 (ст. ст.) се роди русо, пискливо детенце, първо на родителите си, което кръстникът му нареч е Иван, по името на дяда му. /Н; 346/
          В “дисциплинирания” самостоятелен вариант логическата свръзка именно е изтрита, а следният пасаж просто отпада: Миналият месец, минувайки през Сопот, аз нарочно се спрях два дена да видя тоя печален сега градец и жилището, или по-добре – мястото, дето се е родил народният поет. (…) Градината е широка, но пуста… Съседний двор е също пуст и заглъхнал. Как беше тъжно там! /Н; 348/
          В главата Впечатления от училището отново се среща темпорално-аксиологизаторската опозиция преди– сега: Това училище днес не съществува. (…) Сега и църквата, и чешмата, и гробищата, и оградата са изчезнали. Пълна пустош е там. /Х; 326/. Отвъд очевидната денотация на знаците, подредени в този ред, те подозрително много приличат на романен наратив, конотативният пласт на който се родее с реториката на трансценденталния почерк, описана от Валери Стефанов “по материали” от Български писатели.
          От самостоятелното издание на Поетическа биография е изчегъртана и вставната новела от главата Съграждани, в която се правят много интересни народопсихоложки наблюдения за сопотненци, сопотненки, занаятите им, прякорите, нравите и обичаите: Биле и твърде заядливи, упорити, кавгаджии. За най-малка причина ходили при кадията в Карлово, водяли процеси по цяла година за един капчук! Инатът бил преобладаещата чърта в характера им. /Н; 351/ Подобно повествование е познато от мемоарите на Илия Блъсков, който започва Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот с обширен очерк за старите хора в Клисура…
          Всичко това е само грубата конюнктура, благоприятният климат и плодородната почва, на която ще израсне писателският талант, семената на който са довеяни, разбира се, отвън (чуждите поети) или пък са ру ден сорт (народните песни), а най-сигурно – в съучастие с наследената “семка” на бащата или майката. Още в първия абзац на автобиографията от 1895 г. е организиран сръчно въпросният пангенеалогичен сюжет: живописната Стремска долина ® майка му (…) прочитала много и усърдно (…) и тая любов към знанието преминала и у сина й (…) ® Благодарение на това, г-н Вазов е можал още в ранните си години да се запознае с всичката българска литература (…) и други още няколко книги, почти все преводни, които са били поглъщани многократно и са съставлявали първата духовна храна на поета. ® После същата храна намерил в Българските книжици, а особено в печатаните там народни песни, които е четял със страстно увлечение и е изучавал науст /Х; 305/. Паспортните данни на поета,³¹ инвентаризирани в началото на своеобразното Curriculum vitae, са векторно насочени към една цел, независимо от разнор едовата си битийност, защото “отвъд” и “отсам” са призовани равноправно в съучастието, пробуждащо мистичните творчески енергии.
          Закърмен с преводната проза и народната поезия, младенецът може вече да начене години на учение в големия bildungs-сюжет: Едногодишното му пребивание в Калофер, гдето изпълнявал и длъжността на основен учител, имало решително влияние върху развитието му; той намерил в училището огромна руска библиотека, състояща от стотини томове разни списания и съчинения (…) и в тая библотека Вазов прекарвал всичкото си свободно време. По тоя начин, и благодарение на подготовката си по руския език, той можал да се запознае сравнително в ранна възраст добре с тогавашната руска литература (1866 г.) /Х; 306/. А във вестник “Напред” има глава, онасловена Какво е чел, която почти конспектно поставя един до друг Друмев, Сю, Шилер, Молиер, Парни и Макферсън, предхождани от констатацията: Много е чел. /Н; 350/
          Едва ли има българин, обучаван в последните 50 години, който да не знае за руската библиотека в живота на класика, без да е задължително да издекламира Де е България например на prima vista. В онези далечни години обаче Литература се е предицирало предимно с Франция: Вазов постъпва в четвъртия клас, но вместо да следва усърдно предметите и двата езика, той се пристрастил към изучаванието на френския език /Х; 306/. И едва след това метаморфозата е възможна: Тук вече се пробужда у Вазова желание да изпита силите си в стихотворство и написва първите си опити. Желанието скоро се обръща у него в страст, тетрадите все с нови и нови стихотворения се увеличават, масата на дюкяна, тефтерите и дъските се пъстрят със с тихове и ритми в голям ущърб на заведението /Х; 307/.
          Подготвяното от толкова време изригва в екстаза на мистичните писателски енергии, болестно завладели юношата, който им се е отдал с графомански порив. В Поетическа биография 70-годишният Вазов с благ хумор ще се подиграе на младежките си увлечения във вестник “Напред”, но не и в отделната книжка: О, ужас! И В. мислил, че това е поезия! Но това стихотворение било първият му стихотворен опит. /Н; 349/ В предишния пасаж, също заличен впоследствие, народният поет ще оповести анамнезата си: Вазову дали да изучи изуст стихотворения от Беранже и Виктор Хюго. После се завзема да превежда двата поета, после да им подражава, а най-после сам да поезира – тоя дявол Съйков го заразил! /Н; 349/
          Морбидната фигуралност, романтическа в произхода си, ще се появи за миг в първата редакция, за да изпише един знаменателен оксиморон: От тогава поетът пишеше скришом, нощно време, сам, при светлината на огарека, в една малка тъмна стаичка, влажна, с подгизнали от мокрота стени, които му оставиха спомен и до ден днешен един хубав ревматизъм в левия крак. /Н; 346/ Това е вторият текст, в който Вазов споменава публично за болестите си – първият е цитираното вече автоинтервю-отговор на Кръстевата Беседа от 1906 г., но за тези шизо-липси ще стане дума по-късно във файла Фатализмът на Ана Каренина.
          Причината за нощните писателски авантюри е бащата, явяващ се във функцията на антагониста от вълшебната приказка, разказваща за перипетиите на одарения. Още в телеологичния проект, пренаписван заради първия юбилей, автобиографът скицира в общи линии романтическия сюжет за неразбирания от обществото творец, готвен от родителя си за сериозен живот, свързан я със занаят, я с търговийка: На 1865 г-н Вазов, свършил трикласното училище в Сопот, бил изпратен от баща си в Калофер, с цел да приема уроци по гръцки език, който тогава се считаше като необходим за всеки настоящ търговец в Тракия, за какъвто бил тъкмен и г-н Вазов. /Х; 306/. След като видял синовния провал на изпита по гръцки и турски в Пловдив, Минчо Вазов взема крути мерки: Тогава той решава и го праща в Румъния при сродници, с надежда под техните грижи и ръководство да се залови за търговска кариера. /Х; 307/.
          Както е известно (от Немили-недраги, естествено), Вазов се свързва в Румъния с хъшовете из българските кръчми, запознава се с Каравелов, Ботев, Стамболов, Друмев и В. Стоянов, на което много ще настоява в първите редакции на автобиографията си и не чак толкова (особено за мъртвия вече диктатор Стамболов и приятеля му Ботев) в третата, отпечатана в юбилейната книжка на “Светлина” през септември 1895 г. Собствените имена-текстове са най-сигурният начин за изграждане на стабилна и авторитетна биографична идентичност, а болестното легитимиране чрез тях може да се наблюдава в късичката автобиография на т. (само)нар. Жорж Ганчев, която на всяка страница артикулира по десетина чужди лично-фамилни синтагми.
          В чужбина се случва и последното нещо, което конституира писателската фигура: В Периодическото списание се напечатал “Борът”, който произвел особено силно впечатление и спечелил известност на Вазова из един път./Х; 307/. Публиката задава автора, отбелязва юбилея на творбата, а не на твореца, тя определя и смисъла на текста в страха си от роенето на значенията.³² Поетът възпял просто величествеността и срутванието от халата на един бор в Сопотския манастир; но в Румъния и в Цариград го разбрали като поетическа алегория за съдбата на българското царство. /Х; 307/
          А на следващата година Вазов се запознава в Цариград и с учителя си Петко Славейков, считан тогава корифей в българската литература, за да вземе жезъла му след 12 години: Популярността му растеше всеки ден и той захвана първенствующето място в българската литература, което държи и днес. /Х; 308-11/ – телоса, заради който са редени дотук словата на автобиографа, публично признат, чрез коронацията с лавровия венец в Народното събрание само след няколко дни…
          Целият сюжет е прекрасно синтезиран в назидателното стихотворение Будните нощи, посветено на младия български поет Кирил Христов, за когото по това време Вазов бащински се грижи и патриаршески покровителства. В първия вариант на Поетическа биография има един пасаж, механиката на който сме свикнали да виждаме най-често в критическите дискурси за художеството: Майка му тайно насърдчаваше наклоността му към поезията, с риск да си навлече гнева на своя мъж. И когато Вазов по обичая си отиваше в ревматичната стаичка да пише стихове… но да оставя него да говори: след вечеря пак, незнайно / От баща си, тичах там… / Майка думаше ми тайно: “Ако нямаш свещ – да дам!” /Н; 346/
          Целият текст е изпъстрен с подобни демаскиращи изказвания, които правят на пух и прах сложния теоретичен апарат на литературознанието, говорещо от 60-те насам за някакви си разграничения между автор, герой, повествовател, лирически говорител, лирически-Аз и пр.: В стихотворението си “Сопот”, обръщайки се към планинските върхове, той им казва; И днес с тъга и с умиление си спомня поетът тия блажени детски и юношески години, обръщайки се към Сопот, в същата песен; Пак там, той ни говори за училището; Той счита, че ней дължи много като човек и поет; В друго едно стихотворение В. й говори; В стихотворението си “Гостната ста я” (в “Люлека ми замириса”) Вазов трог нато ни разправя как се е любувал, още като дете, на четящата си до прозореца майка /Х; 315-7/; Друг път, тоест миналата година, В. мислено полита и в детинските си години /Н; 348/ и много други.
          Реториката на автобиографията следва схемата съждение + илюстриращ цитат, която е задължителна за всяко научно писане – въпросът за първичността, за “раждането” на литературната критика от писателската автобиографията или обратното, ми се струва неуместен, колкото и известната апория за яйцето и кокошката. По-продуктивно за Вазовата текстовост е наблюдението, че паратекстуалните отношения в автобиографиите са преобърнали обичайния за лириката му прийом да помества под линия³³ исторически достоверните факти или биографични бележки за героите си, както е в Епопея на забравените³⁴ (и в Епически песни от 1896 г. на П. П. Славейков). Още в проекта от 1894-5 г. Вазов доказателствено препраща читателя към Под игото, Чичовци, Епитропът, Неотдавна и Последний Комитет /Св; 69-71, 98-9/, но в третата редакция на Иван Вазов е предпочел да изтрие заглавията, защото функц иите на денотативния илюстративен материал се изпълняват от имплантирания снимков сюжет, течащ паралелно с наративния.
          Точно тези промени, случили се с третата редакция на текста, я определят като най-важната. Автобиографията от 1894 г. съдържа снимка, отпечатана на титулната страница в “Светлина”, която представлява портрет на поета с брада и мустаци, т. е. от пловдивския му период, а за фон е използвана Стара планина – отдолу има саморъчен подпис, а в края на творбата стои Ш. (или ІІІ. – не се разчита добре).
          Втората редакция е неподписана, но веднага след автобиографията следва статия от Радул Канели, онасловена 25-годишния юбилей на Иван Вазов, в която се говори за всичко друго, само не за Вазов и празника му. Текстът на Канели е съпроводен със седем снимки и обяснителни титри под тях: Г-жа Майката на Ив. Вазов, Ив. Вазов Поди-даскал в Калофер (1865), Ив. Вазов в Сопот през 1870 год., Ив. Вазов, чиновник особих поручении при губернатора, Руссе 1878 год., Ив. Вазов, член в Постоянний Комитет в Пловдив през 1881 год., Ив. Вазов в Одесса 1887 год. и Ив. Вазов през 1889 г. в София. /Св; 100-1/
          Снимките, подредни в същия ред и на същите места върху страниците, заедно с подписа на Канели, се прехвърлят в третата редакция на автобиографията, определена вече като биографически бележки и “хронотопно” конкретизирана накрая: 1895 Септ. 10 София. /Св; 134/ Титулната снимка на юбилейната книжка е сменена – виждаме вече Вазов В работний си кабинет, 1895 г., седнал пред отрупана с книги и принадлежности за писане маса, под която се мъдри омразният за архиваря Шишманов кош, пълен с ръкописи; зад поета стои библиотека с подвързани книги, а по стените се идентифицират географска карта на Балканския полуостров и няколко снимки в рамки, които ми се иска да изобразяват Раковски, Ботев и под тях Вазов, но дори и в пълните Събрани съчинения копието е с много лошо качество. Отдолу има автентичен подпис на юбиляра – “разкрачен”, но със замах, защото творецът не дава пукната пара за творчеството си, а се интересува единствено от оцеляването на своя подпис.³⁵
          В раздела Юбилейни бройове на вестници от “Българска сбирка”, се чете за току-що описаната снимка следното: …някой от тях с портрета на г. Вазова и с биографиите му. Най-хубав е портрета на Вазова на голямо отпечатан изящно в Мир и Светлина./БСб; 834/ Юбилейният брой на “Искуство” е стъкмен по “образ и подобие” (буквално) на този от “Светлина”, защото графиките на Митов са перфектни копия на фотографиите от автобиографията – запазен е дори редът им, с изключение на началото, което наваксва натрапващата се липса на Бащата чрез скица-реконструкция на бащината къща.³⁶
          Разглеждайки реториката на фотографията, Ролан Барт се опитва да опише една “историческа граматика” на иконографската конотация, при която конотираният смисъл произтича от фотографираните предмети, (...) тези предмети обикновено са проводници на определени асоциации на идеи (библиотека – интелектуалец) (…) и следователно са елементи на една истинска лексика, достатъчно устойчиви, така че могат да се организират в синтаксис.³⁷ Преди това Барт е назовал вече фотографския парадокс, който се състои в едновременното наличие на две послания, едното без код (фотографския аналог), другото с код (“изкуството”, тоест обработката или “писмото”…)³⁸.
          Нужно е все пак твърде много пространство за детайлен структурно-семиотичен анализ на Вазовите снимки (особено на началния “автопортрет”, към който ретроактивно е устремена телеологията на илюстративния вариант), задължително включващ изследване на цялото течение на “Светлина”, на публикуваните там материали, биографии (на Заимов, Величков и др.), статии (например на Величков за Б. Челини), рисунки, карикатури, снимки (сред които има и една на Петко Славейков, държащ свитък ръкописи), контекстите им, мястото върху страницата и пр. Очевидна е обаче играта на дублиращите се сюжети, в която денотативното (уж) послание на фотографския аналог превръща най-скрепеното с реалността и предпазено от художествени напластявания писмо на автобиографията в “чиста” конотация с много ясно инструктивен наратив. “Текстът” е функционално по-сложен, разбира се, защото смислите се излъчват посредством непрекъснатото превключване н а комуникативните канали, скрепени като истинни и обективни чрез подписа на Канели, но същевременно и с гарантираната от автографа на автобиографа автентичност.³⁹
          Статията на френския структуралист завършва отново с парадокса, който прави от един непосредствен обект език и превръща не-културата на едно “механично” изкуство в най-социалната институция на нашето време,⁴⁰ а текстът на В. Балджиев започва с много дълъг и подробен “анализ-инвентаризация” на един юбилеен Вазов портрет, който представлява нашия поет Иван Вазов в замислена, унесена и пренесена поза. Седнал на масата, перото в ръка, до нея мастилница, до мастилницата свещилник, до свещилника червен восък, до восъка гумма арабистанска, до гуммата големи томове книги, от които г. Вазов черпи дълбоки мисли, а по нататък черновки, черновки, ръкописи… и българския алманах, дето е писано, че Иван Вазов е най-талантлив, най-гениален, най-умен и най-дълбокомислен български поет. (…) И при вс ичко, че славата на поета е голяма и всеки го познава кой е той, но над картината с едри печатни букви е поставена една мукава с надпис: Иван Вазов. И всеки, който заминава покрай нея непременно трябва да се спре и да се поначуди на субекта й който сам с позата си говори за вътрешния си умствен и нравствен мир./С; 15/ В следващите редове Сантонински изоставя насмешливия си тон и започва грубичък коментар, който няма да се цитира. Картината на Митов, въпреки горното и всъщност поради него, заемала централно място заедно с бюста на сцената в Славянска беседа, защото образът на платното перфектно се слива с “образа” на Писателя, обсебил високите етажи на националната идеология и достигнал до нас в почти непокътнат вид, което е “заслуга” безспорно на институциите и най-вече на образователната система – най-консервативната, но и най-манипулативно податлива на политически натиск. Портретът на юбиляра, художественото “копие” на действителността, се различава от фотографското “документиране” само в детайлите денотати, но не и в конотациите си.
          И така, посланията са получени, а инструкциите изпълнени – на пръсти се броят сигурно статиите, посветени на народния поет, в които да не се споменава (т. е. преразказва) поне половината от сюжета, изтъкан майсторски от идеолога и на нацията, и на житието си – Иван Вазов. Още приживе се публикуват много такива страници, а италианският възпитаник Кирил Христов, от когото Вазов “открадва” идеята за Поетическа биография, ще пренапише животописа на юбиляра през 1920 г., който е сбит и твърде буквален преразказ на двете автобиографии, но въпреки това се отпечатва в събраните съчинения на намусения ерудит, двусмислено завършващ така: Додето един Пенчо Славейков или един П. К. Яворов бидоха оставени и от държава, и от народ да свършат преждевременно дните си в мизерия; додето за други, представляващи голяма част от най-ценното в българската литература, никой и мал пръст не мръдва – даже напротив: върши се всичко, за да се спъне тяхната работа и да бъдат и те пратени час по-скоро при вели ките покойници, трудът на Вазова се чествува, разбира се, напълно заслужено, за втори път всенародно с един такъв възторг, по-голям от който и той сам не би могъл да си пожелае.⁴¹
          Единствено като плагиат може да се определи и един много по-ранен кратък биографически очерк, отпечатан в двойната книжка на “Искуство”, посветена на Вазовия юбилей. Текстът е подписан от Х. С-ов, но всъщност е сбит преразказ на първата автобиография от “Светлина”. Биографът перфектно е схванал задачата на този тип дискурсивни практики, защото в много малък обем е успял да отсее и разголи “алгоритъма” на поетовия “живот и творчество” в прав, спринтиращ към финала си сюжет – припомнил е знаците “Сопот”, “баща търговец”, “майката, за своето време доволно развита и просветена жена”, “народните песни”, “бедната тогава българска литература”, “руската библиотека”, “френския език”, “графоманията-бяс”, Борът, които са довели до уникалното за българското културно битие събитие: Много от съчиненията на Вазова, особенно “Под игото” вече са преведени на няколко европейс ки язици, и за тях има твърде симпатични, твърде ласкателни отзиви в европейската критика. Вазов е първия български писател, който е бил преведен на толкова много инностранни язици, и който е заинтересовал европейския образован свят, с произведенията си. /И; 11/
          Балановото Кратко ръководство, което академично валидизира ръкополагането на Патриарха и коронясването на Поета, също ще преразкаже за учениците най-важното, което всеки българин трябва да знае за Вазов, поуката, извлечена естествено от (авто)притчата за пробуждането на писателя: Иван Минчов Вазов (…) се образувал в нашите местни училища в Сопот, Карлово и Пловдив, (…) тъкмен от баща си за търговец. (…) Вазов си допълняше постепенно образованието, като намери в Карлово (…) богата руска библиотека, а в Пловдив се предаде да изучава френския език и литература. Вече от това време се захваща у него влиянието на известни руски и френски писатели върху мотивите и формата на собствените творения, в които опитваше полека своята дарба. В Пловдив Вазов превеждаше Фенелонова “Телемах” и песните на Беранже в български стихове; ала стихотворни опити създаде в бащина си дюкян в Сопот. Това занятие яко загрижвало пт практичния баща, и той праща в 1870 г. дораслия вече син във Влашко при сродници, за да се настани на работа. Вазов обиколи няколко града, при което се запозна в Букурещ с Каравелова, а в Браила с Ботева, ала не спря в никоя търговска къща, ами поиска прием за стихове в страниците на “Периодическо списание” в Браила и на “Читалище” в Цариград.⁴² По-нататък конспектно са споменати всички познати вече от автобиографията звена-сюжети с тая малка разлика, че Борът е припомнен като алегория за пропаданьето на турската държава, а от прототекста знаем, че го разбрали, като поетическа алегория за съдбата на българското царство /Х; 307/.
          Първата приживе публикувана и призната за сравнително пълна биография на поета, написана от Ю. Трифонов през лятото на 1920 г., е ориентирана предимно към обикновените читатели или отново към дисциплинарна училищна употреба, в която ще бъдат почти наизустени познатите (от автобиографиите естествено) сюжетни ходове. След като е припомнил “каталога” на сопотската полица-библиотека, биографът слага двоеточие, за да обобщи-цитира поуката от списъка: Благодарение на нея, Иван Вазов, още в първите години на своето ученичество, можал да се запознае с тия произведения...⁴³ В същия абзац стои продължението, в което се включва вече и антагонистът-родител: (…) когато първенецът й, Иван, почнал да пише стихове, намирал тайно подкрепа в нея, защото баща му бил против това съвсем нетърговско занимание.
          В словото си от 23 септември 1921 г., посветено на Вазовата смърт, Гео Милев ще вмъкне следния биографичен пасаж: Иван Вазов е роден в 1850 година в град Сопот, разположен по полите на Стара планина. Неговият баща искаше да го направи търговец, но съдбата обаче го предопределила да стане поет…⁴⁴ За такива констатации отдавна са станали ненужни кавичките, защото зад тях няма автор, а автоидеолог.
          Дори непримиримият (по това време) противник, д-р Кр. Кръстев, ще възпроизведе част от посланията на автобиографията от 1895 г., в която финалният абзац започва така: Г-н Вазов е списвал по всичките родове литература: лирика, епика, новела, драма, критика./Х; 312/, а критикът след десет години ще (прераз)каже в Елена: Иван Вазов е първият български писател след освобождението, който с по-голям или по-малък успех създаде в миниатюр цяла една литература, (…) обгърна всички по-важни литературни видове…⁴⁵
          Ако приемем горното за валидно, няма нищо еретично в твърдението, че автобиографиите на Иван Вазов, разказващи за пътищата, по които се става писател, т. е. Народен поет и Литература в крайна сметка, са par excellence литературна история (тематизираща често Началото като чуждо влияние и/или фолклорно наследство) или, иначе казано, историята на литературата плътно следва структурата на и инструкциите от историята на живота. Автобиографиите също така се четат и като критика, коментираща не само Текста, но и текстурата на живота, а се публикуват (поне Вазовите) в едно корично тяло със статиите, интервютата и юбилейните речи, което експлицира, струва ми се, изследваното сега съучастие между писателската автобиография, литературния юбилей и българската метапроза.
          Идеята дори не е съвсем оригинална,⁴⁶ защото от Вико насам се пише постоянно за биографията на твореца като изразителка на историята, за което разсъждава у нас още Друмев в Животопис. Значение на животописите, а след него и Пенчо Славейков: техният живот е в миниатюра живота на българите във време на националното им възраждане.; Един поглед назад върху бурния живот на Славейкова – е поглед назад върху историята на българския народ; Тая хармоничност на натурата на великите художници е отражение на хармоничността на натурата на нацията, чиито висши представители са те /IV, 132, 367; V, 86/ Идеологът на “Мисъл” в една юбилейна статия, посветена на стогодишнината от рождението на Пушкин, ще формулира с неоромантичен⁴⁷ патос тезата на тази част: Връзката между живота и творенията н а художника дава повод да се твърди, че би ографията на художника е най-добър коментар на неговите творения, както и обратното, че творенията му са негова най-добра биография. И самите художници, например Гете, подсещат критиците за такъв поглед към творенията им. /ІV;113/ Критиците от своя страна подсещат за същото учителите, които инструктират учениците, а те пък ходят та се гаврят по улиците със сгащените натясно български модернисти…
          В по-късната ръкописна сказка за Хайне от 1907 г. П. П. Славейков ще се върне на проблема за био-графията и графията, (разказа за) живота и творчеството, но ще използва този път авторитета на Гьоте, за да коригира любимата си аксиома: От всички великани най-нещастен е Гете, че не е бил достатъчно предвидлив, а – което е в природата на немский гений – е оставил за дръфане на потомството дрипите на своя живот. И както лилипутите Свифтова Гъливер, тъй лилипутите на нашето време обвързват отвред Гете с неговите собствени дрипи – и почват да го оглеждат, опипват и душат, да го изследват…⁴⁸ Този пасаж е прехвърлен и в друг ръкопис, Заратустра, а троповостта Славейков свежда до минимум чрез посочването на антагонистите: филологията и лилипутската мисъл.⁴⁹ Текстът за Хайне започва с дълго размишление за биографията на твореца, което в ръкописния план заема първите три от общо петнадесет пункта: Биографиите и тяхното значение, Външен живот и Биография. От тях става ясно, че фундаменталното за модерниста разцепване на дух и тяло е произвело два типа животописи: външна биография, от която се вълнуват литературните историци, и биография на духа, която може да е интересна за оногова, когото интересуват рожбите на тоя дух. Малко преди да пренапише житието си в На Острова на блажените, Пенчо Славейков (пряко мнението на Ваймарския Аполон, създал автобиографията Поезия и правда – единствената призната от българина проза) радикално отрича и мемоаристиката, без да е въвел според горната дихотомия “духовен”, тоест мистификационен мемоар: двоен грях правят сами, когато мемоаризират своя живот. Мемоари трябва да пише онзи, който нищо друго не е писал. Творенията на гения са сами по себе ясни, и обяснението им е в сами тях – биографии и мемоари само мътят водата. За творците да е свят закона на висшия творец: той мълчи и оставя творението само да говори.⁵⁰ По-точно само да го изговаря като писател на Писателя.
          В автоантологията си той споменава на няколко места биографа непосредствено до литературния историк или критик, придърпвайки ги ту като доказателство, ту за да изрече някоя ницшеанска хула против тях /II; 6, 145, 146 – на това място от очерка за Бойко Раздяла в оригиналното издание стои историци, а в академичното критици, без да е коментирана в бележките симптоматичната замяна, доказваща отново невъзможността на книгата⁵¹; 174, 188; вж. и IV; 85, 115, 125, 223, 318 и Хайнрих Хайне⁵²/. Отново в На Острова на блажените най-тежкото обвинение, предявено този път към социалистите, гласи: Техните песни не са техния живот, а и песни, и живот у Росита са едно /II; 93/, въпреки че Стамен (Крачолов) Росита се раздвоява и в пристрастията си между социализма и символизма – еднакво пагубни за поета, според преводача.
          В очерка за Янко Мирра Славейков осъществява “на практика” малката крачка, деляща писателската автобиография от литературната метатекстовост: Миналата година му писах, че работя да стъкмя Антология от тая поезия, (...) като го молих да ми напише сам биографическа бележка. Ето отговора на това писмо, който печатам тук с негова воля, убеден, че той дава по-добра характеристика за поета, от каквато бих могъл да направя аз. (…) …Аз съм млад човек и автобиографии на млади хора ми са крайно несимпатични. (…)Поета е пустинник и за него е по-прилично да живей в подвига си, а да остави на други, отпосле, ако намерят за добре, да му пишат житието. /ІІ; 174-5/
          Алгоритъмът е вече открит от автора на Момини сълзи, защото в една ръкописна тетрадка от 1889 г. се намира част от опит за биография на любимия му брат Райко, който завършва така: Случайно у мен се е спазило и едно негово писмо, което много по-ясно ще го характеризира, отколкото аз мога направи това./Арх; 31/ През същата година, но написани в друга тетрадка, Славейков прави наброски за мистифициращо издание на ранните си стихове от името на Райко, заел фамилията си според “издателя” П. Детелинов не от дядо Рачо, а от прадеда си по майчина линия Райко. Като предговор към първия том Славейков е предвиждал (авто)биография, от която има запазени два много любопитни варианта, които ще се сравняват по-късно – засега е важна само връзката между писателската автобиография и литературната метатекстовост.
          Пенчо Славейков е вторият български писател, създател на цяла литература (= лирика), на литературна институция дори, защото какво друго е На Острова на блажените, ако не утопичен проект за пренаписване на традицията, направленията, жанровете, стиловете, литературната история и критика за тях, вплетени ризоматично в автобиографичното писмо на модерниста. Структурата на главите в антологията схематично може да се изкаже така: заглавие-име ® (авто)графика ® биографични, литературно-критически и -исто-рически бележки ® илюстриращ художествен текст. Антропонимите-puzzles конституират книгата, която е определена от “преводача” в предговора к ато биографии и характеристики, т. е. пак полагане-съучастие на текст (-графия) и метатекст, призовани да артикулират поезията на поета и прозата на живота, който не може да се (само)разкаже, а трябва и да се обясни, точно както стиховете не бива да се оставят в стихийната си хаотичност, а за улеснение на разчитащия ги задължително се фиксират темите на тия песни. Вариациите в немерената реч са тотализиращо безкрайни в жанровата си определеност, тъй като тънкото корично тяло говори за: приписка, предговор, памфлет, паремия, поема, псевдоним, писмо, статия, студия, стих, сентентция, епитафия, епиграма, бележка, биография, автобиография, мемоар, мото, некролог, легенда, литературна история, рецензия, очерк, критика, анализ, устав, роман, надгробна реч и т. н.
          Въпреки че се случва по схематиката на литературно-историческия наративен модул, автоантологията същевременно руши както Историята чрез генеалогията, така и суперсюжета на художествената историография чрез честите: успех невиждан и нечуван на Острова на Блажените; засега са единствените творения от тоя род в поезията на Острова (Ралин Стубел); форма невидена досега на Острова (Иво Доля); творения, написани в такава художествена форма, каквато не е знаяна преди тях ( Чевдар Подрумче); преди Росита такива песни не са писани на Острова на Блажените (Стамен Росита); каквито преди никой не е мислил че се крият в него (Секул Скъта); единствената за сега – студия за Народната песен (Доре Груда) и др., фигурално отложени в образите на секирата и вихъра.
          Преди “преводната” творба съществува все пак критически текст, който в някакъв смисъл я пред-говаря и същевременно пред-задава формулата, (поразително приличаща на патриаршеската) по която е редно да се роди Писателят у нас. Имам предвид, разбира се, пасажа от Българската поезия сега, който непосредствено следва явната апология на “биографичния метод”: под влияние на руската поезия и френската литературна критика, после под завета на Гетевата и Хайнева поезия, аз отърсих от себе си баналните възгледи (…) Казах по-напред, че съм почнал да се уча, като поет у русите. Но преди тях аз вече знаех почти всичко печатано на български – разбира се, не по математика. И от всичко писано на български, аз знам, обичам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея /V; 181-2/
          Но и този пасаж-притча си има (мета)двойник-предходник, намиращ се в ръкописния пред-говор към том първи от съчиненията на Райко Райков, който представя каноничното литературно-критическо C. V., написано от издателя П. Детелинов. Още в 1889 г. Пенчо Славейков се самоизказва така: Вкусът си към хубавото той бе възпитал на класическите образци на руската и френската литератури. Но животворната струя на неговий поетически дух тече на родна почва. /Арх; 54/
          В автонаратива за появата на поета съществува, както се разбра от вестникарския вариант на Поетическа биография, едно неизбежно ниво в “развитието” (според телеологията на разказа), което непосредствено бележи точката на лирическия (ра)зрив: подражанието-превод (наричано от недоброжелатели и плагиат) и оттласкването от него в собствена посока, почерк и пр. Престижността на Беранже и Юго, дисциплинарно наложена от учителя-заразител Съйков, е налице и при Славейков, само името-парола е сменено, но за аксиологията на тази дискурсивна клетка е важна предимно европейскостта в артикулирането, побългарявано впрочем от “руската редакция”, посредством която години наред се е (само)образовал тогавашният творец. В 1911 г. Пенчо Славейков доверява на проф. М. Арнаудов следното: Между първите стихотворения, които съм си избрал и преписал в оная тетрадка (на брата си Райка), беше “За детето”. Имаше от Шилера едно нещо “Ребенку”, на руски, та аз го пр евърнах в три куплета. То е на тема, че сега ти е широко в люлката, пък като отидеш в житейското море, ще ти бъде тясно. Аз го унищожих. Всяка година по Нова година правя ревизия, каквото не ми е влязло в работа – хайде в печката /А; 24/
          Отделни думи заслужават и двусмислените употреби тук на избрал, преписал, превърнал, а също и оная тетрадка, в която младият поет си позволява по-късно менторски да трие и дописва, редактира и променя словото на учителя си в лириката – Райко Славейков, както е практикувал и с бащиното стихотворно наследство, мислено най-често като еднолично притежание-завещание, защото в различни ръкописни автобиографични микросюжети е съпроводено от местоимението “ми”: бащините ми книги; бащин ми тефтер. /Арх; 31, 44/ Редно е да се проговори и за идентификационните колебания, обзели сина на дядо Славейков, който нарича брат си учител, а баща си даскал, но същевременно мисли батко си Райко и като Баща, и като лирически Аз.
          И трите текста, при цялата си крещяща жанрова разноредовост, съвместяват в себе си автобиографичния дискурс с литературно-историческия, съположени до критико-есеистичните остроумия на поета. Имплантирането на тази моделност в професионалните занимания на науката за художеството (или обратното), повтарям, е проблем, който изисква търпелива и добросъвестна работа с критическите конкретики, респектиращи с обема си всеки едноличен стремеж.
          За Пенчо-Славейковия автобиографичен сюжет,⁵³ всъщност за липсата на еднозначен, телеологично изграден проект-идентитет, ще стане въпрос в следващите страници, но още от сравняването на Вазовите фотографии от 1895 г. с (авто)графиките от антологията е явно разбиването на всеки порив по каузална диахрония (друг е въпросът, че титулният “автопортрет” се репродуцира неуморно в най-различни издания,⁵⁴ а още в Автобиография е изказана задължителността на семиотичната хетерогенност: При моите песни приложен е моят портрет /VI; 121/). Подчинявайки се на биографичната илюзия, Славейков ще се колебае и в жанровото определяне на извайвания с толкова усилия модерен автомит: Животът му тъжна, но ощ неизпята, е песен! – твърди поетът в същото стихотворение от 1895 г., но по-късно ще предпочете живот поема (Хр. Белчев, Псалом на поета), епос, завършващ с тиха елегия, (Иво Доля); трагедия с епилог (за Пушкин); мит (за Омир и Шекспир) и най-вече легенда (Олаф ван Гелдерн, Толстой, Силва Мара, П. Р. Славейков).
          За генеалогията на българската литературна история и критика, свързана със залозите на Юбилея и структурата на Автобиографията, няма да се правят т. нар. “изводи”, защото и бездруго прекалено обилните цитати имаха за цел (при подобно успоредно четене на разноредовите наративи) да направят това говорене самоочевидно, но не и самодостатъчно, придавайки му форма на небрежен пастиш…

 

 

 

___

¹ Тук не включвам първото прозаическо произведение на Вазов, Неотдавна, което по характер е автобиографично. Вж. основанията в Г а н ч е в а, Б. Една забравена повест Във: Вазовото творчество В. Търново, 1996, с. 54. ^
² “Неделя”, 1895, бр. 7 (юбилеен), с. 1; “Сливен”, 1895, бр. 69 (юбилеен), с. 1; “Стара-Планина”, 1895, бр. 73 (юбилеен); “Българска сбирка”, ІІ, 1895, с. 739-44 и с.832-4. ^
³ П е л е в а, И. Литературната история – възможности и невъзможност В: Четени текстове…; с.164-179. Вж. също Г а н ч е в а, Б. Понятието “класика” и българската литературна история В: ЕЛ 1992/5, с. 9-14; К ь о с е в, Ал. Два начина за писане на литературна история В: “Култура” 1993/45.; З л а т а н о в, Б. Дискурсивни аспекти на българските литературни истории В: ЛМ, 1995-6/1, с. 3-14. ^
⁴ С този тип дискурсивни практики съм се занимавал по-подробно в Биографии, справочници и литературната история – възможности и невъзможност (ръкопис). ^
⁵ K r i p k e, S. La logique des noms propes (Naming and Necessity), Paris, Edition de Minuit, 1982. Цитатът е по статията на Б у р д и й о, П. Биографичната илюзия В: Докладът на Броуди С. 1992, с. 282-291. ^
⁶ Вж. П р о т о х р и с т о в а, К. Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта, С. 1991; с. 17, 24, 28. ^
⁷ Вж. D e M a n, P. Autobiography as de-facement In: The Rhetoric of Romanticism NY. 1984; p. 67-83. ^
⁸ Л о т м а н, Ю. Асиметрия и диалог В: Култура и информация С. 1992, с. 70. ^
⁹ Съзнавам, че автономинативните стратегии от Възраждането, описани от П е л е в а, И. Аристократи и плебеи. История на името В: Четени текстове; 59-92, са много различни като функционалност с псевдо-нимите на П. П. Славейков, но и в двата случая е налице отказ от наследеност-повтор. ^
¹⁰ Цитатът е по спомените на Ч и л и н г и р о в, С. В: П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си С. 1963, с. 80-1. ^
¹¹ Вж. С т е ф а н о в, В. Островът библиотека В: ЕЛ 1996/1; с. 52, където основателно твърди, че антологията историзира фигурата на авторството. ^
¹² М и х а й л о в, К. Неизвестни материали от “На Острова на блажените” на Пенчо Славейков В: ЛМ, 1981/2, с. 127. ^
¹³ Цит. съч., с. 21. ^
¹⁴ Терминът употребявам не само в строгото му психологическо значение (с вариант идентификация), а и в по-широк смисъл. С подобни въпроси съм се занимавал по-подробно в Животът на честните люде. Следосвобожденските автобиографии и проблемите на културната идентичност (Доклад, представен на ХІV четения на младите етнолози, фолклористи и етнографи Човекът и групата: проблеми на културната идентичност, Пловдив, 10-12 май 1996 г.). ^
¹⁵ Вж. За името и за превода. Избрани статии от The Oxford Literary Review, С. 1996; съставител Т о д о р о в, О. ^
¹⁶ Имам предвид, разбира се, текстове като Signeponge/Signsponge, NY 1984 и Освен името, С. 1995. ^
¹⁷ Л о т м а н, Ю. Мит-име-култура В: Култура и информация С. 1992. ^
¹⁸ Е к о, У. Трактат по обща семиотика С. 1993. ^
¹⁹ Х р а н о в а, А. Даскал Петър Бонев. “Семиотично vs фактологично” В: “Литературата” 1995/2; П е л е в а, И. Име, помен, памет В: Л и Аристократи и плебеи. История на името В: Четени текстове… ^
²⁰ Много от теоретичните си познания по този проблем съм получил от едноименния спецкурс на доц. Б. Г а н ч е в а, обговарящ генеалогично както европейската, така и българската “документалистика”. ^
²¹ За връзката на автобиографията и романа вж. Г р и ф и т с, Г. Биография В: Речник на съвременните литературни термини С. 1993, под редакцията на Ф а у л ъ р, Р. ^
²² Вж. Г и н з б у р г, Л. О психологической прозе, Л. 1971; Л о т м а н, Ю., Биография Пушкина, с. 305-4. Ценни теоретични наблюдения за наративните стратегии в автобиографията съдържат изследванията на Г е о р г и е в, Н. “Житието” на Софроний и страданията на съвременното литературно мислене В: “Тракия”, 1980/1, с. 153-165; Как разказва З. Стоянов в “Записки по българските въстания” В: Сто и двадесет литературни години С. 1992, с. 90-162 и К о з л у д ж о в, З. Рефлексия и рефлексивност в автобиографичното и мемоарно повествование (автобиография и рефлексивност) В: Повествователят. Подстъпи към интерпретацията му Пловдив, 1994; с. 87-92. ^
²³ М и н к о в, Ц. Автобиографичният елемент в нашата литература В: Българска литература, т. ІІІ, С. 1942; с. 51. ^
²⁴ Т р и ф о н о в, Ю. Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи С. 1920, с. 2. ^
²⁵ С т е ф а н о в, В. цит. съч., с. 45. ^
²⁶ Засега на български език съществува само една научна студия, запознаваща с частица от западноевропейската традиция в изследването на автобиографията. Вж. В е р и н, Д. Новото изкуство на автобиографията В: Животът на Джамбатиста Вико, описан от самия него С. 1995, с. 123-423 и особено главата Идеята за автобиография, с. 186-242. ^
²⁷ Пак там, с. 197. ^
²⁸ Още през 70-те, разсъждавайки за Пушкин, Лотман постави редица важни въпроси за връзката на автосюжета и метатекста: животът на всеки голям човек има своя цялост, свой “замисъл”. Такъв живот се представя като осмислен път към целта. В тази светлина се поставят нови въпроси: Какъв е бил животът на Пушкин, по “замисъла” на самия Пушкин? Как се е променяла представата на Пушкин за това, кой е Пушкин и защо живее на света? Вж. Л о т м а н, Ю. Биография Пушкина как факт творчества Във: Вопросы литературы 1976/3; с. 308. ^
²⁹ Тук следвам един ръкописен анализ на Бекетовата драма Последната лента на Крап, направен в Гьотинген от К ь о с е в, Ал. ^
³⁰ Че българинът след Освобождението е имал болезнен усет към разликите между село, градец и град доказват насмешливите редове за крамолата на Голямо Конаре с Копривщица, изписани от С т о я н о в, З. Чардафон Великий. Биографическа скица в профил. П-в, 1995, с. 94-5. ^
³¹ Чудесна пародия на социалистическата автобиография, работеща в подобен режим, прави Д и ч е в, И. Идентификация П-в, 1987, с. 73-4. ^
³² Ф у к о, М. Що е автор? В: ЛВ 1991/21. ^
³³ За аксиологията на този тип паратекстовост вж. П р а н д ж е в а, Л. Паратекстът – функции на отхвърлената граничност. В: Л, 1995/2, с. 118-122. ^
³⁴ На тази реторична стратегия обръща внимание П е л е в а, И. Епопея на забравените – история, мит, идеология. В: Идеологът…, с.12-18. ^
³⁵ Р а н д, Р. в дискусия на страниците на OLR, 5, 1982, 55. ^
³⁶ “Искуство”, 1, 1895, кн. 2-3, с. 7-12. ^
³⁷ Б а р т, Р. Фотографското послание Във: Въображението на знака С. 1991, с. 513-4. ^
³⁸ Пак там, с. 509. ^
³⁹ За механиката на такива текстове вж. Д о б р е в а, Е. Към типологията на семиотично-хетерогенните текстове с езиков компонент В: ЕЛ, 1996/1, с. 96-105. ^
⁴⁰ Б а р т, Р. цит. съч., с. 520; вж. и Д и ч е в, И. Машина за истина (опит върху фотографията) В: Граници между мен и мен С. 1990, с. 98-108. ^
⁴¹ Х р и с т о в, К. Иван Вазов. Кратък животопис В: Събрани съчинения, С. 1967, т. 4, с. 609-10. ^
⁴² Б а л а н, А.Т. Българска литература С. 1901, II изд., с. 162. ^
⁴³ Цит. съч., с. 5. ^
⁴⁴ М и л е в, Г. Иван Вазов В: Българската критика за Иван Вазов, С. 1978, с. 176. ^
⁴⁵ К р ъ с т е в, К. Беседа, казана в Елена на 17. VІІІ. 1905 г. В: Съчинения С. 1996, т. І, с. 134-5. ^
⁴⁶ Вж. Ф о т е в, Г. История и биография: смисъл в безсмислието В: ЕЛ 1995/5-6; Б у н д ж у л о в, А. Биографичният и историческият разказ В: Хетеротопии С. 1995; П е л е в а, И. Биография, тривиален мит и литературна история В: Четени текстове; Х а л б в а к с, М. Автобиографична памет и историческа памет: привидното им противопоставяне В: Колективната памет С. 1996 и много други. ^
⁴⁷ Вж. Л о т м а н, Ю. Биография Пушкина, с. 304. ^
⁴⁸ С л а в е й к о в, П. П. Хайнрих Хайне В: ЛМ,1972/1, с.21. ^
⁴⁹ С л а в е й к о в, П. П. Заратустра В: Защо сме такива? С. 1994, с. 89. ^
⁵⁰ Цит. съч., с. 22. ^
⁵¹ Използвам разбира се определението от прекрасната статия на С п а с о в, О. “На Острова на блажените”: невъзможната книга В: Л, 1994/2, с. 134-150. ^
⁵² Цит. съч., с. 21. ^
⁵³ Склонен съм да “наложа” върху техните, описаните от Бахтин два типа автобиографии: авантюрно-героичен и социално-битов – първият е изникнал от естетизираната философия на Ницше, а другият е близък с реализма и сантиментализма. Б а х т и н, М. Смисловото цяло на героя Във: Философия на словесността С. 1996, с. 172-9. ^
⁵⁴ Вж. учебникарските Биографии на българските писатели, изучавани в училище В. Търново. 1995, с. 275; Страници за Пенчо Славейков С. 1991; Избрани творби. Библиотека за ученика С.1989; Речник на българската литература т. III, С. 1982, с. 279; К р ъ с т е в, К. цит. съч., с. 225. ^