В последната година от живота си Пушкин написва сравнително малко стихотворения. Повечето от тях са били завършени през лятото на 1836 г. на Каменни остров. Сред тях са "(Подражание италиянскому)" (22 юни), "Мирская власть" (5 юли), "Из Пиндемонти" (5 юни или юли), "Отцы пустынники и жены непорочны" (22 юни или юли), "Когда за городом, задумчив я брожу" (14 август) и "Памятник" (21 август). В края на юли Пушкин отделя четири стихотворения и ги обозначава с цифри. Възможно е да е имал намерение да ги отпечата като лирически цикъл в списание "Современник". Номерацията, която поставя той, показва, че целият цикъл е трябвало да съдържа шест стихотворения:

І. (неизвестно)
ІІ. "Отцы пустинники и жены непорочны"
ІІІ. "(Подражание италиянскому)"
ІV. "Мирская власть"
V. (неизвестно)
VІ. "Из Пиндемонти"

         Двете места, предназначени за недостигащите стихотворения, свидетелстват за това, че целият цикъл е приел някаква конкретна, завършена форма. Трябва да отбележим, че през юли, когато Пушкин номерира този цикъл, двете стихотворения - "Когда за городом, задумчив я брожу" и "Памятник" - все още не са били написани.¹
         Вместо да правим догадки за недостигащите стихотворения и за хипотетическата форма и единство на целия каменоостровски цикъл, предлагам да съсредоточим нашето внимание на тези стихотворения, които Пушкин обозначава с римските цифри ІІ, ІІІ, ІV и VІ. И четирите стихотворения се обединяват от ред общи признаци, формални и вътрешни. Те са написани в александрийски стих, с цезура след третата стъпка и редуващи се мъжки и женски съседни рими. Освен това нито едно от тях не се явява оригинално пушкинско произведение. Всички те, изцяло или частично, се основават на чужд текст с не руски произход. В стихотворението "Отцы пустынники и жены непорочны" Пушкин прилага почти дословно византийската молитва на Ефрем Сирин; "Подражание италиянскому" е почти изцяло преработка на сонета на италианския импровизатор Ф. Джани "Sopra Guida", която възпроизвежда по френския превод на А. Дешан "Supplice de Judas dans l'enfer"; "Мирская власть" частично се основава на текст от Евангелието, а стихотворението "Из Пиндемонти" - е волна импровизация на мотиви от стихотворението на италианеца И. Пиндемонте ("Le Opinioni Politiche"), а също така и на теми от стихотворенията на Алфред де Мюсе. Всичките четири стихотворения представляват лирически размисли за съотношенията между властите, които управляват този свят.² Трите съседни стихотворения - "Отцы пустынники...", "(Подражание италиянскому)" и "Мирскя власть" - са свързани още по-тясно. Те образуват своеобразен триптих, обединен от темата за Страстната седмица: молитвата на Ефрем Сирин (стихотворението "Отцы пустынники...") се чете през дните на Великия пост, "(Подражание италиянскому)" ни отвежда към Страстната седмица и предателството и самоубийството на Иуда (четвъртък и петък сутринта), а в "Мирская власт," се възпроизвежда сцената на разпятието и смъртта на Христос (петък следобед).

"Отцы пустынники и жены непорочны"

         "Страстният" цикъл се открива със стихотворението "Отцы пустынники...", въпреки че то е написано последно.

ІІ.

1 Отцы пустынники и жены непорочны,
2 Чтоб сердцем возлетать во области заочны,
3 Чтоб укреплять его средь дольных бурь и битв,
4 Сложили множество божественных молитв;
5 Но ни одна из них меня не умиляет,
6 Как та, которую священник повторяет
7 Во дни печальные Великого поста;
8 Всех чаще мне она приходит на уста
9 И падшего крепит неведомою силой:
10 Владыко дней моих! дух праздности унылой,
11 Любоначалия, змеи сокрытой сей,
12 И празднословия не дай душе моей.
13 Но дай мне зреть мои, о Боже, прегрешенья,
14 Да брат мой от меня не примет осужденья,
15 И дух смирения, терпения, любви
16 И целомудрия мне в сердце оживи.

         Стихове 10 - 16 предават молитвата, написана през ІV век от св. Ефрем Сирин и която се чете през всички дни на Великия пост.
         "Господи и Владыко живота моего, дух праздности, уныния, любоначалия и празднословия не даждь ми. Дух же целомудрия, смиреномудрия, терпения и любве даруй ми, рабу Твоему. Ей, Господи, Царю, даруй ми зрети моя прегрешения и не осуждати брата моего, яко благословен еси во веки веков. Амин."³
         В стихотворението "Отцы пустынники..." Пушкин се връща към любимата тема на своята кощунствена младост. В първата си поема "Монах" (1813) четиринайсетгодишният ученик на Парни и Волтер изкушава и съблазнява монаха пустинник Панкратий с непристойна женска пола. Същите "печални дни на Великия пост", които през 1836 г. вдъхновили Пушкин да напише "Отцы пустынники...", през 1821 г. предизвиквали у него единствено гастрономически бунт на младия поет, истинския "crie de ventre":

А мой ненабожный желудок
"Помилуй, братец, - говорит, -
Еще когда бы кровь Христова
Была хоть, например, лафит...
Иль кло-д-вужо, тогда б ни слова,
А то - подумай, как смешно! -
С водой молдавское вино".
Но я молюсь - и возд,хаю...
Крещусь, не внемлю сатане...
А все невольно вспоминаю,
Давыдов, о твоем вине...
                            ("В.Л.Давыдову", 1821)

         В писмо до Делвиг от същата година намираме пряка пародия на молитвата на Ефрем Сирин: "Желая му (Кюхелбекер. - С.Д.) в Париж дух на целомъдрие, в канцеларията на Наришкин дух на смиреномъдрие и търпение, а що се отнася до духа на любовта, не се боя, че ще има нужда от него, за празнословието мълча - далечният приятел не може да бъде излишно приказлив" (23 март 1821).
         Такова е духовното разстояние между автора на "Гаврилиада" и поета, който все по-често се обръща към религиозните теми през последните години от своя живот.
         През 1836 г. Пушкин записва думите от проповедта на архиепископ Георги Кониски: "За молитвата постът е същото, каквото са за птиците крилата". В последната година от живота си той отпечатва в "Съвременник" ред анонимни статии за традициите на християнството, за отците на Църквата, за руските светии и за Книгата на книгите: "...тази книга се нарича Евангелие - и такава е нейната вечно нова прелест, че ако ние, преситени от света или отдадени на униние, я отворим случайно, вече не сме в състояние да се противим на на нейната сладостна увлекателност и се потапяме с цялата си душа в нейното божествено красноречие" ("Об обязанностях человека", 1836).
         В същата статия се дава много висока оценка на проповедта на Христос: "...малко са избраниците (даже и измежду първоначалните пастири на Църквата), които са се приближавали в своите творения до кротостта на духа, до сладостта на красноречието и до младенческата простота на сърцето в проповедта на Небесния учител".
         Подобно обаяние е имала за Пушкин и молитвата на Ефрем Сирин, която той почти дословно предава в своето стихотворение. Незначителните отклонения от каноническия текст, като например замяната на някои славянизми със съвременни изрази, са мотивирани единствено от стилистически съображения. Характерно отстъпление е изменението на последователността на четирите християнски добродетели. При Пушкин "любовта", както следва да се очаква, предшества "целомъдрието", което се удостоява с по-нисък ранг. Особено място е отделено обаче за греха на "празнословието", което има непосредствено отношение към боравенето на поета със словото. Като прилага в стихотворението си древната молитва Пушкин избира правилния начин да избегне греха на празнословието. Самостоятелността, която той си позволява да допусне на външно лексикално равнище, се компенсира напълно на дълбокото, структурно равнище на текста.
         Въпреки че Пушкин не разделя стихотворението си на строфи, в него могат да бъдат отделени три тематични отрязъци. В стихове 1 - 4 Пушкин споменава за множество молитви, сътворени в древност, в стихове 5 - 9 е назована една от тези молитви, която стихове 10 - 16 възпроизвеждат. В развитието на сюжета ние наблюдаваме преход от безличен към личен тон: в първата част на стихотворението личните местоимения от първо лице отсъстват напълно, във втората се срещат два пъти, а в третата, възпроизвеждаща молитвата, намираме седем местоимения от първо лице. В резултат на това молитвата, като че ли преминава от външното съществуване във вътрешно състояние: "чуждото слово" се превръща в свое.
         Забавеният ритъм на пушкинския александрийски стих създава впечатлението за лирическо чтение. Ритъмът на стихотворението носи много важно композиционно значение. В десетия стих неговото плавно течение се нарушава от внезапен сблъсък на три ударения (ямб и спондей): "Владыко дней моих! дух праздности унылой". Този единствен шестударен стих в стихотворението отбелязва началото на молитвата, която завършва с единствения триударен стих: "И целомудрия мне в сердце оживи". По този начин след начално стакато молитвата завършва със спокоен, умиротворяващ стих, произнесен, като че с едно дихание.
         Тематичното деление на стихотворението на три части е издържано и на звуково равнище. Звуковата оркестровка се изгражда въз основата на ударените гласни о, а и е. Във всяка част последователно преобладава една от тях, при което останалите две забележимо се снижават (първата част: 7о - 2а - 2е, във втората: 11а - 2о - 2е, в третата: 10е - 6а - 2о). Преходът от задната гласна о през средната а до предната е съответства на прехода от размишление за молитвите към конкретното произнасяне на една от тях. Показателно е и това, че в самата молитва по-често, отколкото в предшестващите стихове, се среща устната съгласна м: по този начин нейната звукова инструментовка много точно илюстрира осми стих: "Всех чаще мне она приходит на уста".
         В поетиката на романтизма се наблюдава сближаване на изкуството и религията, при което поетическият текст често се възприема като равносилен на молитва. В "Отцы пустынники..." обаче Пушкин следва не романтическия, а по-стария, средновековен канон за изкуството, според който подражанието (imitatio), а не изобретателността (innovatio) представлява най-висшето достойнство на изкуството. Повтаряйки дума по дума древната молитва Пушкин избягва греха на празнословието и заедно с това не се лишава от своето поетическо майсторство. Дълбината структура на стихотворението, нейните несловесни елементи, граматиката, ритъмът и звукът разкриват отвътре творческата изобретателност на поета. Като написва това стихотворение Пушкин смирено се присъединява към "множеството божествени молитви", сътворени от "отците пустинници и непорочните девици", като повтаря в своето собствено вдъхновено изкуство техният духовен подвиг.

"(Подражание италианскому)"

         Стихотворението "Как с древа сорвался предатель ученик", наричано още "(Подражание италиянскому)", развива темата, започната в "Отцы пустынники..." на основата на контраста: на предаността е противопоставено предателството; на устните, произнасящи молитва - устните, изгорени от целувката на сатаната. Следвайки църковния календар "(Подражание италиянскому)" ни отвежда от дните на Великия пост към Страстната седмица, към предателството на Иуда (четвъртък) и към неговото самоубийство в утрото на Разпети петък (Мат. 27: 1 - 5).

ІІІ.

1 Как с древа сорвался предатель ученик,
2 Диявол прилетел, к лицу его приник,
3 Дхнул жизнь в него, взвился с своей добычей смрадной
4 И бросил труп живой в гортань геенны гладной...
5 Там бесы, радуясь и плеща, на рога
6 Прияли с хохотом всемирного врага
7 И шумно понесли к проклятому владыке,
8 И сатана, привстав, с веселием на лике
9 Лобзанием своим насквозь прожег уста,
10 В предательскую ночь лобзавшие Христа.

         През 1855 г. П.В. Аненков посочва, че источникът на това стихотворение е сонетът за Иуда на италианския поет-импровизатор Ф. Джани (1822).⁴

SOPRA GUIDA

Allor che Guida di furor satollo
Piombò dal ramo, rapido si mosse
L'instigator suo Demone, e scontrollo
Battendo l'ali come fiamma rosse;

 

Pel nodo che al felon rettorse il collo
Giù nel bollor delle roventi fosse
Appena con le scabre ugne rotollo
Ch'arser le carni e sibillaron l'osse;

 

E in mezzo al vampa della gran bufera
Con diro ghigno Satana fu visto
Spianar le rughe della fronte altera:

 

Poi fra le braccia si recò quel tristo,
E con la bocca fumigante e nera
Gli rese il bacio, ch'avea dato a Cristo.

         (^*Превод: "За Иуда". "Когато Иуда, след като се насити да беснее, / падна от клона, / неговият демон-изкусител незабавно нападна, / като махаше с димящи, червени криле, // И за възела около шията, / повлече Иуда към нажежените ями. / Едва щом ноктите пуснаха Иуда, / месото му започна да гори, а костите зацвърчаха. // И изсред огнената буря / Сатаната се показа с жестока усмивка / и оглади бръчките на суровото чело. // След това като заключи окаяния в обятията си, / (сатаната) с димящи и черни устни / върна (на Иуда) целувката, дадена на Христос".)

         През 1930 година Б. Томашевски убедително доказа, че Пушкин е познавал сонета на Джани от превода на френски език на А. Дешан (1800 - 1869), към който били приложени четирите последни стиха на италианския оригинал.⁵

SONNET DE GIANNI: SUPPLICE DE JUDAS DANS L'ENFER

Lorsqu'ayant assouvi son atroce colére
Judas enfin tomba de l'arbre solitaire,
L'effroyable démon qui l'avait excit?
Sur lui fondit alors avec rapidité.
Le prenant aux cheveuxq sur ses ailes de flamme,
Dans l'sir il emporta le corps de cet infâme,
Et descendant au fond de l'éternel enfer
Le jeta tout trmblant à ses fourches de fer.
Les chairs d'Iscariote avec fracas brulérent
Sa moëlle rôtit et tous ses os sifflérent.
Satan de ses deux bras entoure le damné,
Puis, en le regardant d'une face riante,
Serein, il lui rendit de sa bouche fumante
Le bai ser que le traître au Christ avait donné.

         (^**Превод: "Сонет на Джани: Наказанието на Иуда в ада". "Когато Иуда, след като утоли своя отвратителен бяс, / най-накрая падна от самотното дърво, / страшният демон-изкусител / тутакси се нахвърли върху него. /На огнените си криле той за косата/ вдигна във въздуха окаяния труп / и, след като го пусна на дъното на ада, / той го забучи на железния си тризъбец. / Месото на Искариот шумно обгоря, / цвърчеше костния мозък, костите пукаха. / Сатаната заключи в обятията си проклетия / и, като го погледна с усмивка на лицето/ върна му целувката, която предателят даде на Христос".)

         Б. Томашевски сравнява текстовете на Джани и Дешан със стихотворението на Пушкин. Към неговите проницателни наблюдения бих искал да добавя и няколко собствени забележки. Първо, преработвайки чуждия източник, Пушкин нарушава класическата форма на сонета, която се дели на четири части и която не се вписва във формалния замисъл на цикъла, и го заменя с десетостишна строфа. По този начин, според мен, стихотворението се вписва в пушкинското деление на адската тематика на три: стихове 1 - 4, 5 - 7, 8 - 10. При Джани и Дешан адската власт е представена само от демони и сатаната. Към тях Пушкин прибавя и трета сила - бесовете, като по този начин в своята мистерия създава някаква "адска троица". Въпреки че и трите сили са проявление на един принцип, между тях съществува определена йерархия, в съответствие с която Пушкин разпределя техните роли.
         Най-ниската степен заемат бесовете. В своето творчество Пушкин е най-оригинален в описването именно на тези същества. Това са по-скоро "домашни" бесове, отколкото метафизически. По правило те изпълняват лакейска служба при сатаната. Техният вид, навици и кикот внасят в пушкиновото стихотворение елемент на гротеска, който отсъства при Джани и Дешан. Въпреки веселия нрав на тези бесове, не трябва да забравяме, че те могат да причиняват болка: "Там бесы, радуясь и плеща, на рога / Прияли и хохотом всемирного врага". Пушкинските бесове водят произхода си както от руския фолклор, така и от европейската класика - Данте, Гьоте и Хофман.⁶
         По-отговорни задачи Пушкин предоставя на дявола. В това стихотворение обаче дяволът няма почти нищо общо с романтическия демон-изкусител. Пред нас е истинският, в теологическия смисъл на думата, дявол. За разлика от Джани и Дешан Пушкин е сметнал за излишно да снабди своя дявол с такива материални атрибути като нокти, железен тризъбец или огнени крила. Най-интересното е обаче, че пушкиновия дявол не причинява физическа болка, неговата роля е от духовен порядък: той ни повече, ни по-малко възкресява Иуда. Затова и езикът на Пушкин в обръщенията си към него е изпълнен с архаическа достолепност:
         Дявол прилетел, к лицу его приник,
         Дхнул жизнь в него, взвился с своей добычей смрадной
         И бросил труп живой в гортань геены гладной...
         Върхът на адската йерархия възглавява сатаната. Пушкин изобразява "проклетия владика", приповдигащ се от престола, в цялото величие на неговото сатанинско могъщество. Неизменният кикот на дребните бесове е ехо на неговото високо веселие, което изобразява неговият лик.
         За разлика от Джани и Дешан, въвеждането на такава адска троица в стихотворението позволява на Пушкин да представи драматическите събития в тази мистерия стъпаловидно, в три действия, при което всеки път Пушкин задълбочава изтезанията на Иуда. За разлика от Джани и Дешан, при които Иуда си остава труп по време на мъченията, Пушкин възкресява Иуда. След това той заменя "железния тризъбец" (който го няма при Джани) с по-малко застрашителните и по-привични за руското въображение "рога". Също така Пушкин избавя Иуда и от адския огън: вместо цвърчене на месо и пукане на кости в пушкинския ад се раздава смях, който отсъства и при Джани, и при Дешан. Отслабвайки "пиротехническите" ефекти в първите два епизода, Пушкин значително повишава градуса в последния. При Джани и Дешан сатаната просто целува трупа на Иуда, докато пушкиновият сатана "с целувка изгаря устните" на своя напълно жив ученик. След всички изтезания, на които Джани и Дешан подлагат своя Иуда, целувката на сатаната прилича повече на избавление. При Пушкин обикновено взема връх здравия разум и чувството за мяра и ако той беше последвал примера на своите предшественици, у такъв овъглен Иуда едва ли щяха да останат устни за последна целувка.⁷
         Най-много Пушкин се отдалечава от своите предшественици в дуалистичността на идейното построение на своето стихотворение. ("Подражание италиянскому") е издържано докрай в прийомите на оксиморона, с помощта на който Пушкин драматизира сблъсъка на адските и божествените сили. Самоубийството на Иуда, неговото възкресение и низвержение в преизподнята повтарят в преобърнат вид тайнството на Разпятието, Възкресението и Възнесението на Христос. Но сатаната е лишен от истинския дар на съзиданието и в свята демиургическа гордост създава единствено една псевдобожествена мистерия, обличайки своя плагиат в атрибути на истинско творение. В този смисъл Пушкин следва учението на Православната църква за антихриста, лъжехриста, който действа от името на Христос. (По същата причина сатаната в "Изгубения рай" на Милтън цитира Евангелието). Възможно е оксиморонът за божественото и сатанинското начало да възхожда към преданието за сатаната като пожелал творението паднал ангел (Ис. 14: 11 - 15; Лука 10: 18; Откр. 12:9). Но в сатанинското творчество всичко се изражда в неговата противоположност: целувката се превръща в инструмент на предателството, възнесението се обръща на низвержение, животът - в смърт, наградата - в наказание, любовта - в ненавист.
         Противопоставянето на двете сили поражда дълбинния смисъл на парадокса, който пронизва цялото стихотворение до най-малките подробности. Отделните фрази, думи, даже и морфемите едновременно принадлежат, като че ли на два свята - сатанинския и божествения. Словосъчетания като "предател ученик", "жив труп", "проклет владика", "с целувка изгори" носят в себе си своето собствено отрицание. Употребата на думи с положителна окраска в изкривен контекст унищожават тяхното свещено значение и създават усещането за гротеска и кощунство. В предходното стихотворение "Отцы пустынники..." думата "Владика" се отнася към Бога ("Владыко дней моих!"), в "(Подражание италиянскому)" то е използвано в съчетанието "проклет владика" за сатаната. Лицето на сатаната се нарича "лик", т.е. дума, която обикновено се употребява за ликовете, изобразеявани по светите икони. Думата "дърво", която се отнася към дървото, на което се обесва Иуда, в стихотворението "Мирская власть" ще бъде използвана, за да назове светия кръст: "животворящо дърво". (Същото се случва и обратно: отрицателната дума "предател, предателски" ще бъде употребена в "Мирская власть" в положителен смисъл: "Христа, предавшего послушно плоть свою".) На същия принцип неблагозвучната дума "дхнул" може да бъде възприета като сатанинско извращение на свещеното значение на думи като "дух, душа, вдъхна" и "вдъхновение" (ср.: "И, признак Бога, вдохновенье" в "Разговоре книгопродавца с поэтом"). В пушкиновото стихотворение за предателството думите постоянно "предават" своето истинско положително значение. Нито при Джани, нито при Дешан ние откриваме подобно теологическо осмисляне на поетическите прийоми както при Пнушкин.
         Същото може да се каже и за формата на пушкиновото стихотворение. Би било напълно естествено да очакваме, че в произведение, озаглавено "(Подражание италиянскому)" доминиращ елемент на звуковата структура ще бъде евфонията. Пушкин е обичал Батюшковата стилизация на италианската реч: "Любви и очи, и ланиты" - "това са италиански звуци. Какъв чудотворец е този Б[атюшков]" (ХІІ, 267). В пушкиновото стихотворение обаче само заглавието "(Подражание италиянскому)" е съзвучно с идеала на Батюшков. За разлика от батюшковите отровени гласни, Пушкин насища това стихотворение със съседни съгласни, повече от което и да било друго свое произведение. Резултатът е пълна какафония: "Как с дерева... диявол прилетел, к лицу его приник, дхнул жизнь в него, взвился с своей добычей смрадной... бросил труп живой в гортань геенны гладной... с хохотом всемирного врага... к проклятому владыке... привстав с веселием... лобзанием своим насквозь прожег уста... В предательскую ночь..." Най-неблагозвучното място в стихотворението са стихове 3 - 4, в които дяволът "дхнул" живот в Иуда. То се състои от осем групи тройни съгласни и тройна алитерация. При това единствената метрическа "грешка" в стихотворението (спондей в третия стих) се пада тъкмо на звучните "ублюдок" "дхнул". Може да се каже, че в "(Подражание италиянскому)" поетическият език на Пушкин се е впуснал в последния, девети кръг на дантевия ад, в "cerchi di Guida" - "Quell' è 'l più basso loco e 'l più oscuro, / e 'l più lontan dal che tutto gira" (Inferno. 9: 27 - 29). Може би в своето "(Подражание италиянскому)" Пушкин е възпроизвел прийома на Данте, който прибягва към какафония на много места в "Ад". Този прийом, който частично е издържан и при Джанти, напълно отсъства във френския превод на Дешан. Това е много интересно, тъй като самият Дешан е бил преводач на Данте. В този смисъл може да кажем, че пушкиновото подражание е по-близо до италианската поетическа традиция, отколкото френският текст, който е послужил на Пушкин като посредник.
         Най-ярко пушкиновата изобретателност се разкрива в анаграматическия звуков план. Тук Пушкин отива още по-далеч и от подстрочника, и от оригинала. В неговото стихотворение за ада думата "ад" звучи постоянно: "смрадной", "гладной", "радуясь", "хохотом", "проклятому", "владыке" и разбира се "сатана". Заедно със заглавие стихотворението съдържа осем анаграми на думата "ад". В думи като "смрадной", "гладной", "проклятому" наблюдаваме семантически паралелизъм между анаграмите и думите, но в думите "радуясь" и "владыке" анаграмата е противопоставена на значението на думата, изкривявайк я със своето присъствие.⁸
         Разкриването на формалната и смисловата структура на стихотворението за предателството показа как семантиката на измяната прониква и в най-малките единици на текста. В по-отвлечен план стихотворението на Пушкин може да бъде разгледано като философско размишление за природата на злото и за съотношението на властта на сатаната и на Бога. Християнската теология отхвърля манихейския дуализъм. Сатаната също е божие създание и като такова притежава свободна воля, която поражда зло. Предавайки Бога, той тласка човека да повтори този грях. Целувката, с която сатаната "награждава" своя ученик, се превръща в наказание, което, според мен, се случва въпреки неговата воля.⁹ По съдбовен начин с целувката сатаната осъществява волята на висшата власт и разделянето, което той се опитва да внесе в божествения строй, се оказва само временно. Разкривайки вътрешния механизъм на сатанинската субверсия, стихотворението на Пушкин утвърждава първоначалната висша власт: думата, с която завършва стихотворението за Иуда е "Христос"; отстъпничеството завършва с теодицея.

"Мирская власть"

         Христос е централният образ в стихотворението "Мирская власть". С това стихотворение, написано в петък на 5 юли, Пушкин завършва своя великопостен триптих:

1 Когда великое свершалось торжество,
2 И в муках на кресте кончалось Божество,
3 Тогда по сторонам животворяща древа
4 Мария-грешница и Пресвятая Дева,
5 Стояли две жены,
6 В неизмеримую печаль погружены.
7 Но у подножия теперь креста честнаго,
8 Как будто у крыльца правителя градскаго,
9 Мы зрим - поставлено на место жен святых
10 В ружье и кивере два грозных часовых.
11 К чему, скажите мне, хранительная стража? -
12 Или распятие казенная поклажа,
13 И вы боитеся воров или мышей? -
14 Иль мните важности придать Царю Царей?
15 Иль покровительством спасаете могучим
16 Владыку, тернием венчанного колючим,
17 Христа, предавшего послушно плоть свою
18 Бичам мучителей, гвоздям и копию?
19 Иль опасаетесь, чтоб чернь не оскорбила
20 Того, чья казнь весь род Адамов искупила,
21 И, чтоб не потеснить гуляющих господ,
22 Пускать не велено сюда простой народ?¹⁰

         Ще припомня, че дърво стоеше в началото на "(Подражание италиянскому)" ("Как с древа сорвался предатель ученик"); в началото на "Мирская власть" стои "животворящо дърво" - кръстът. Времето на действието преминава от утренните към последните, вечерни часове на Страстния петък. Двете стихотворение представляват сами по себе си размисли за земното и посмъртното предателство. В първото - Иуда предава Христос, а след смъртта сатаната предава Иуда; във второто - Христос и символът на Разпятието са предадени от светската власт (мирская власть). По този начин Иуда, "всемирный враг" е спрегнат с "мирската власт" (светската власт) много по-тясно, отколкото с една проста алитерация.
         В същото време "Мирская власть" е политически отклик на конкретно събитие. По думите на княз Вяземски стихотворението "вероятно е написано затова, защото на Разпети петък в Казансикя събор войниците стоели на пост пред плащаницата".¹¹ "(Подражание италиянсокму)" изобразява опита на адската власт да изкриви божествения замисъл, "Мирская власть" разкрива оскверняването на тайнството на Разпятието от светската власт ("мирская власть"). Понятието "светска власт" предполага съществуването на друга власт, за която говори Христос: "Моето царство не е от този свят" (Иоан 18: 36). Цялото стихотворение представлява драматизация на конфликта между civitas Dei и civitas mundi.
         Както и двете предходни стихотворения на този страстен триптих композицията на "Мирская власть" е троична. Първият откъс (стихоме 1 - 6) възпроизвежда първоначалното, историко-мистическо, сякаш предвечно събитие: "Когда великое свершалось торжество / И в муках на кресте кончалось Божество". Вторият откъс (стихове 7 - 10) ни пренася от предвечната мистерия в конкретното историческо време, в което се случва нейното осквернение: "теперь… мы зрим". Последният откъс (стихове 11 - 22) се явява язвителна филипика против светската власт: на всеки реторически въпрос "за какво?" ("к чему?") се подразбира отговорът "няма защо".
         Както и всички останали стихотворение от камоноостровския цикъл, "Мирская власть" е създадено въз основа на чужд текст. За разлика от трите Марии от каноническото Евангелие (Иоан 19: 25), Пушкин споменава две. Тази съзнателна неточност е мотивирана от съображения за симетрия - във втората част на стихотворението мястото на "жен святых" ще заемат "два грозных часовых". Пушкинските "две жени" могат да се съотнесат и с друго място от Новия завет - с посещението на гробницата на Христос от Мария Магдалена и другата Мария. На входа на пещерата била поставена стража, за да не могат учениците "да Го откраднат и да кажат народу: възкръсна от мъртвите" (Мат. 27: 64); (Ср.: "И вы боитеся воров или мышей?")¹²
         За да покаже светотатството на светската власт Пушкин използва иронически сравнения и метафори, в които свещените предмети се оскверняват с думи от нисш порядък. По този начин "крыльцо" (веранда, порта) се съпоставя с Кръст, "Божество" се снижава до "градски управител" (правителя градскаго), "двете жени" (две жены) са заменени от "двама часови" (два грозных часовых). "Разпятието" се нарича "казнью" (наказание) и се сравнява с "казенной поклажей" (административен инструмент). Звуците в последните две думи извикват асоциация с Казанския събор, в който се случило това срамно събитие.
         Римите на Пушкин също участват в разобличението на осквернението. В първата част, която представя истинското събитие, всички рими са омонимични и семантически еднородни (торжетсво - Божество, древа - дева, жены - погружены). Във втората част всички рими са неалитерирани и семантически разнородни (креста честнаго - правителя градскаго, святых - часовых, мышей - Царей, могучим - колючим, плоть свою - копию, оскорбила - искупила, господ - народ).
         Както и останалите стихотворения от този цикъл, "Мирская власть" е написана на правилен александрийски стих. Единственият стих, който се отклонява от зададената норма е отрязаният 5-и стих: "Стояли две жены", в който не достига една Мария. Графическата изолация на това полустишие в текста много добре предава чувството за нещо изгубено и отхвърлено. В 10-и стих единственият спондей в стихотворението ритмически отделя най-кощунственото място: "В ружье и кивере двух грозных часовых". По този начин ритмическите отстъпления в 5-и и 10-и стих обединяват двата най-съпоставими и в същото време най-отдалечени стиха в "Мирская власть".
         Третата част (стихове 11 - 22) се състои от реторически въпроси и се отличава от останалия текст на стихотворението не само с въпросителната си интонация, но и с новия ритмически импулс. Пирихията пред цезурата (стихове 11 - 19) разбиват този отрязък перпендикулярно на две ритмико-интонационни колони, и като че ли възпроизвеждат редуването на реторическите въпроси и подразбиращите се отговори.
         С "Мирская власт" Пушкин завършва своя триптих, свързан с темата за Страстната седмица. Стихотворението "Отцы пустынники и жены непорочны" противопоставя греха и добродетелта. Двете последни стихотворения имат пряко отношение към греха на Иуда. В "(Подражание италиянскому)" Иуда предава живия Христос, в "Мирская влатсь" светската власт предава разпнатия Христос. Но със смъртта на предателя и смъртта на Христос вътрешната драма на тези две мистерии не свършва. Целувката на сатаната не е награда, а наказанието, определено на Иуда, съгласно висшия замисъл, а в "Мирская власть" царството Божие остава също толкова непоколебимо, защото то не е от "мира сего".
         Стихотворението на Пушкин за разпятието и за часовите пред плащаницата се оказало пророческо. То напомня обстоятелствата около погребението на поета, до което оставали само няколко месеца. Княз Вяземски пише следното за това събитие: "Без преувеличение можем да кажем, че при гроба имаше повече жандарми, отколкото приятели. Да не говорим за военните пикети, разположени по улиците. Но против кого беше тази военна сила, която напълни дома на покойния, в минутите когато дванайсет души - приятели и най-близки - искаха да си вземат последно сбогом? Против кого…?"

"Из Пиндемонти"

         Ние не знаем какво стихотворение е следвало след "Мирская власть". Прието е да се счита, че Пушкин предварително е завършил своя каменоостровски цикъл със стихотворението "Из Пиндемонти". Но "Из Пиндемонти" не е религиозно, а поетическо profession de foi, което противопоставя на светската власт пълната свобода на личността и неприкосновеността на нейните права. Пушкинсата заповед за лична независимост не прилича и "гражданско" стихотворение - това е ода на личната, вътрешна свобода. "Из Пиндемонти" е първото стихотворение в цикъла, в който се появява личното местоимение "я" (аз) в именителен падеж.

VІ.

 

1 Не дорого ценю я громкие права,
2 От коих не одна кружится голова.
3 Я не ропщу о том, что отказали боги
4 Мне в сладкой участи оспоривать налоги,
5 Или мешать царям друг с другом воевать;
6 И мало горя мне, свободно ли печать
7 Морочит олухов, иль чуткая цензура
8 В журнальных замыслах стесняет балагура.
9 Все это, видите ль, слова, слова, слова. (^*Hamlet (прим. Пушкина)).
10 Иные, лучшие мне дороги права;
11 Иная, лучшая, потребна мне Свобода:
12 Зависить от властей, зависить от народа -
13 Не все ли нам равно? Бог с ними. Никому
14 Отчета не давать, себе лишь самому
15 Служить и угождать; для власти, для ливреи
16 Не гнуть ни совести, ни помыслов, ни шеи;
17 По прихоти своей скитаться здесь и там,
18 Дивясь Божественным природы красотам,
19 И пред созданьями Искусств и Вдохновенья
20 Трепеща радостно в восторгах умиленья.
21 Вот счастье! Вот права...

         Отначало Пушкин озаглавил стихотворението "Из Alfred Musset". Още през 1930 г. М.Н.Розанов посочва няколко стихотворения на Мюсе, тематично и тонално близки до пушкинското. Сред тях откриваме: ¹³

DÉDICACE A M. ALFRED T{ATTET}

{...}
Je ne suis pas fait écrivain politique,
N'étant pas amoureux de la place publique.
D'ailleurs il n'entre pas dans mes prétentions
D'être l'homme du siècle et de ses passions.
C'est un triste métier que de suivre la foule...
{...}
Que de gens aujourd'hui chantent la liberté
Comme ils chantaient les rois, ou l'homme du brumaire!..
C'est peut-être un métier charmant, mais tel qu'il est,
Si vous le trouvez beau, moi, je le trouve laid.
Je n'ai jamais chanté ni la paix, ni la guerre;
si mon siècle se trompe, il ne m'importe guère:
Tant mieux s'il a raison, et tant pis s'il a tort...

(^*Превод: "Посветено на Алфред Т.". "Аз не съм роден за политически писател, / И не съм влюбен в публичните места. / При това не претендирам да бъда / човек на своя век и на неговите страсти. / Печална работа е да следваш тълпата... {...} Колко хора днес възпяват свободата, / По същия начин както някога възпяваха кралете и велможите!.. / Може би това е прелестно само по себе си (но по същество), / Ако на вас това ви се струва прекрасно, аз го намирам за безобразно. / Аз никога не съм възпявал нито мира, нито войната; / Ако моя век се лъже, на мен ми е все едно. / А пък ако е прав, толкова по зле".)

         Както и Пушкин, в своето посвещение Мюсе цитира думите на Хамлет. Розанов (а след него и В. Викери) обръщат внимание и на още едно стихотворение на Мюсе, написано по повод закона за цензурата, началото на което напомня пушкинското "Не дорого ценю я громкие права":

LA LOIS SUR LA PRESSE

I.

Je ne fais pas grand cas des hommes politiques;
Je ne suis pas l'amant de nos places publiques;
On n'y fait que brailler et tourner à tous vents...

II.

Que les hommes entre eux soient égaux sur la terre,
Je n'ai jamais compris que cela pût se faire.
Et je ne suis pas né de sang republicain...

XIV.

Avez-vous comparé dans quelque théorie
L'etat de république avec la royauté?
                  
                  (1835)

         (^*Превод: "Знак за почест". "І. Аз не ценя политиката; / И не съм влюбен в публичните места; / Там само викат и обменят мнения в зависимост от посоката на вятъра... / ІІ. Всички хора да са равни на земята, /Никога не съм разбирал как може да бъде това? / Аз не съм роден по кръв републиканец... / ХІV. Сравнявали ли сте в някоя теория / Републиканската държава с монархията?")

         Въпреки множеството общи места, Пушкин приписва стихотворението си не на френския поет, а на Иполит Пиндемонте (1753 - 1828), когото Байрон счита за един от тримата велики съвременни италианци. Пушкин познавал Пиндемонте по книгата на С. Де Сисмонд "De la Litterature du Midi de l'Europe" и още през 1920 г. е имал намерение да вземе откъс от стихотворението "I viaggi" ("Пътешествия") за епиграф на "Кавказки пленник".¹⁴ Пиндемонте е бил също така много близък приятел на Андрей Шение, поета, който бил наказан от Френската революция и на когото Пушкин посветил своята знаменита елегия (1825). В своите лирически проповеди (Semoni) Пиндемонте не веднъж е засягал политически теми като дошъл до убеждението, че в основата на всяка власт лежи тиранията. Подобно на пушкинското "Зависеть от царя, зависеть от народа - Не все ли нам равно?", Пиндемонте отказва да признае разликата между самовластието и народовластието, монархията и републиката:

LE OPINIONI POLITICHE

Sotto qualunque reggimento uom viva,
Benchè regni il terror, benchè la gente
Frenin tiranne Leggi, o Re tiranni,
Quanto de mali, onde il cor notro gem,
Scarsa parte è ciò mai, che i Re, o le Leggi,
O ponno in noi causare, o sanar ponno!

(^*Превод: "Политическите мнения". "Под какъвто и режим да живее човекът, / Властвува ли терорът или народът / е угнетяван от тиранически Закони или Крале-тирани, / От злото, което е в сърцето ни, / Кралете и Законите са в състояние да причинят или изличат / Само незначителна част от това зло!")

         В лирическите си проповеди Пиндемонте отделя много място за размислите си за щастието и свободата. Истинското щастие и свобода, утвърждава поетът, живеят не на площадите, но в страни от обществения живот, в уединението, вътре в собствената душа:

Noi di fuor la [felicità] cerchiamo, e chi trovata
Crede all'ombra d'un trono, in assamblea
Nobile un altro, un altro in popolare...
                  ("Le opinioni politiche") (^*Превод: "Ние търсим щастие извън себе си; едни се мъчат да го придобият / в сянката на трона, други - в дворянската асамблея, / трети - в народната...")

         Пиндемонте както и Пушкин търси не политическа, а "друга, по-хубава свобода":

                   ...un'altra dunque
Più necessaria libertà ti falla,
Quella che sta nell'alma...
{...}
Quella, senza cui schiavo é l'uom sul trono,
E che tra i ceppi...
                   ("Il Colpo di martello...")

         (^**Превод: "...друга / по-полезна свобода не ни достига, / онази, която е в душата... {...} // Без нея и човекът на трона, и онзи, който се намира в окови - е роб".)

         Друга характерна тема за Мюсе и Пиндемонте е идеалът на изкуството, което двамата поети поставят по-високо от всички обществени интереси. При Пушкин, както и при Пиндемонте, преклонението пред изкуството се съединява с възхищението пред "божествената красота на природата" ("l'infinita belta della Natura"), което липсва при парижанина Мюсе.
         Без съмнение в стихотворението на Пушкин се преливат мотиви и от двамата поети. Политическите разсъждения на Мюсе са намерили място предимно в първата, "отричащата" част от пушкиновото стихотворение. Втората, утвърждаваща част, в която Пушкин се обръща към темата за щастието, истинската свобода и природата, по дух съответства по-скоро на настроението на спокойната житейска мъдрост на Пиндемонте. "Напълно естествено, е - заявява Розанов, - че името на Мюсе, който отразява вече преживените от самия Пушкин фази на живота, било зачеркнато и на негово място е поставено името на Пиндемонте".¹⁵
         Съдейки по първите стихове на стихотворението, можем да помислим, че нещо не е наред с "гръмките права", които Пушкин отхвърля с такъв безгрижен жест. Черновият вариант на стихотворението обаче не оставя никакво съмнение, че Пушкин е имал предвид не някакви псевдоправа, а именно високите демократични идеали: "При звучных именах Равенства и Свободы / Как будто опьянев беснуются народы". Как може да се обясни този парадокс? С надменното позьорство на поета-аристократ, който желае да епатрира съвременниците-либерали? Но нали някога главата на Пушкин се въртяла не само от "лафита и глъчката", но и от звуците на думите "свобода и равенство". По времето на "Зелената лампа" поетът, следвайки Радишчев, прославял "святая вольность" и "закон, мощных сочетанье", а революционните сърца прославяли певеца на "Кинжал". Фактът, че Пушкин, възпявайки "свободата на света", предлага "на тронах поразить порок", а не самия трон ("Волность", 1917), често е убягвал от вниманието на съвременниците му. Дружбата с много декабристи не изключва мисълта, че тяхната победа може да доведе до терора, с който завършва Френската революция. Нека да си припомним "Андрей Шенье" (1825):

О горе! О безумный сон!
Где вольность и закон? Над нами
Единый властвует топор.
Мы свергнули царей. Убийцу с палачами
Избрали мы в цари. О ужас! О позор!

         В периода около 1830 г. Пушкин все по-рядко облича "демократическия халат" и все по-често се застъпва за правата на собствената си класа. "Премахнете дворянството - и какво ще последва от това? Въздигане на Екатерина ІІ, 14 декември и т.н.", - пише той в "Заметках о русском дворянстве" (1830). В писмо до Вяземски от 16 март 1830 г. Пушкин приветства плана за реформи на императора за "защита на дворянството". Пушкин счита благосъстоянието на независимото дворянство за много по-надеждна преграда срещу абсолютизма, отколкото конституцията. От времето на Петър І това дворянство пребивава в състояние на морален и икономически упадък. Но не само "дух века" е виновен за това, че "геральдического льва / Демократическим копытом / У нас лягает и осел" ("Езерский", 1832 - 1833). В същата степен са виновни и самите дворяни, които безропотно навлекли ливреи и "из бар полезли в tiersétât". За Пушкин през 30-те години думата "демократически" означавала "антидворянско" или просто "народовластие". Даже през най-радикалния си период от своя живот Пушкин настоявал единствено за свободата на народа, но не и да му бъде дадена власт. В същата "Вольность" (1817) пише:

И горе, горе племенам,
Где дремлет он (закон. - С.Д.) неосторожно,
Где иль народу, иль царям
Законом властвовать возможно!

         Най-острите изявления на Пушкин против народовластието се отнасят към 1836 г. В съвременна Франция, т.е. след Юлската революция, по думите на Пушкин, "Народът (der Herr omnis) властва с цялата отвратителна власт на демокрацията - В нея са всички признаци на невежеството - презрение към чуждото, une morgue p?tulante et tranchante etc. Девизът на Русия: "Suum cuique" ("История поэзии С. Шевырева", 1836).¹⁶
         Още по-рязко Пушкин се изказва против "цинизма, жестоките предразсъдъци и нетърпимата тирания" на американската демокрация в статията "Джон Теннер", написана почти по едно и също време със стихотворението "Из Пиндемонти".¹⁷ В статията си от 1836 г. "Александр Радищев" Пушкин изцяло преосмисля своето юношеско отношение към бащата на руския радикализъм: "Може ли чувствителния и горещ Радишчев да не потръпне при вида на това, което се е случило във Франция по времето на Ужаса? Може ли той без дълбоко омерзение да слуша своите някога любими мисли, проповядвани от висотата на гилотината, при гнусните ръкопляскания на тълпата?" Пушкин се оттласква от идеалите на демокрацията, поради нейната антидворянска тенденция, заради нейното неуважение на миналото, което влече след себе си унищожаването на културните ценности, и най-накрая, поради това, че демократическия егалитизъм премахва разликата между хората, разликата, без която са немислими нито самобитността на таланта, нито изкуството, нито свободата на личността. Ето защо ми се струва, че стихотворението "Из Пиндемонти" не е надменен жест, а дълбоко изстрадана мисъл, която е съзрявала в продължение на много години, за да се изрази с такава сила в последната година от живота на поета: "Иные, лучшие мне дороги права; / Иная, лучшая, потребна мне Свобода: / Зависить от властей, зависить от народа - / Не все ли нам равно?" Тези думи са казани със съзнанието за своята отговорност и във време не особено благоприятно за такива идеи. В стихотворението "Из Пиндемонти" Пушкин не изменя на миналото, а по-скоро се превръща все повече в самия себе си, утвърждавайки законите на личната независимост и служенето на изкуството. Стъпките до тази мисъл са стихотворенията "Поэт" (1827), "Арион" (1827), "Поэт и толпа" (1828), "Поэту" (1830), "Не дай мне, Бог, сойти с ума" (1833), "Пора, мой друг, пора..." (1834).
         Както и при останалите стихотворения от цикъла, структурата на "Из Пиндемонти" е тясно свързана с неговата идейна антиномия. Композиционно стихотворението може да се раздели на две части. В първата, отрицаваща (стихове 1 - 13), се отхвърлят лъжеправата и лъжесвободата, във втората, утвърждаваща ( стихове 14 - 21), поетът провъзгласява висшето право и висшата свобода. Този прелом е отбелязан не само с графическото и синтактическото разделение на 13-я стих, но също така е издържан и на други структурни нива. Ритъмът на александрийския стих се прекъсва на 13-ия от три ударения (ямб и спондей): "Не все ли нам равно? Бог с ними. Никому..." С този единствен шестударен стих на стихотворението завършва първата част. Второто ритмическо отклонение е разсеченият стих, отбелязан със спондей, с който стихотворението завършва: "Вот счастье! Вот права..."
         На свой ред и поезията на граматиката допринася за членението на стихотворението на две части. За разлика от първата част, в която се срещат както лични, така и безлични глаголни форми, втората част се състои само от безлични инфинитивни императиви. Присъствието на императиви във втората част създава лирически парадокс: повелителното наклонение, управлява онази част, в която се провъзгласява пълната независимост и свободата. Синтаксисът на стихотворението се усложнява от преноси в стихове 6 - 7 и 13 - 16. Във втората част на стихотворението преносите водят до аналогично несъответствие. Ако прочетем стихове 14 - 15 на принципа един стих - една мисъл (т.е. като игнорираме преносите и препинателните знаци), стиховете се превръщат от свободолюбиви във верноподанни: Отчета не давать себе лишь самому! / Служить и угождать для власти, для ливреи!" Тази двусмисленост, произтичаща от разминаването между стиха и фразата, съответства на духа на основния парадокс на стихотворението: "Неценене на ценното".
         Разпределението на ударените гласни у и е в двете части на стихотворението е огледално противоположно: 10 у, 3 е и 3 у, 9 е. Тъмното, задно у доминира по този начин в частта, в която става дума за низшите права и свободи, в същото време когато светлото, предно е украсява частта, в която се отстояват висшите права и свободи.
         Пушкин е имал намерение да завърши цикъла с лирическите размишления за властта със стихотворението "Из Пиндемонти", в което "vox Caesaris" и "vox populi" отстъпват пред гласа на поета. За разлика от стихотворенията за молитвата, Иуда и Разпятието, "Из Пиндемонти" не е християнско, а по-скоро езическо, римско произведение: "Я не ропщу о том, что отказали боги". Въпреки това темата за Божествената власт, развита така подробно във велокопостния триптих не изчезва напълно. В стихотворението "Из Пиндемонти" гражданските права отстъпват пред "Божествената красота на природата" и пред "създанията на изкуството и вдъхновението". За да отбележим извървения от Пушкин път, ще напомним стихотворението "Безверие" (1817):

Напрасно в пышности свободной простоты
Природы перед ним открыты красоты;
Напрасно вкруг себя печальный взор он водит:
Ум ищет Божества, а сердце не находит.

         Въпреки това отглас от тази мисъл може да се долови в черновата към стихотворението "Из Пиндемонти" (ПД 237, 698). След стиховете, в които се разобличават "Гръмките права" (1 - 16), Пушкин се замисля за "иных правах и свободе" и мислено начертава християнски вариант на пътя към вътрешната свобода:

Напрасно я бегу к сионским высотам,
Грех алчный гонится за мною по пятам...
Так, ноздри пыльные уткнув в песок сыпучий,
Голодный лев следит оленя бег пахучий.
                            (1836)

         Пушкин поставя този после отхвърлен вариант между стихове 16 и 17 от стихотворението "Из Пиндемонти". Но тук, след като веднъж се издига на "сионските висоти", той не е в състояние да завърши стихотворението с по-реален, светски и естетически вариант на свободата (17 - 21):

По прихоти своей скитаться здесь и там,
Дивясь Божественным природы красотам.
И пред созданьями Искусств и Вдохновенья
Трепеща радостно в восторгах умиленья.
Вот счастье! Вот права...

         В светското и полуезическо стихотворение "Из Пиндемонти" сътворената от Бог красота на природата съществува равнопоставена на създадената от човека красота на изкуството. В последното стихотворение на Пушкин, в "Памятник", и това равнище ще бъде разколебано. Пушкин ще подчини своето творчество и своето признание на безпределния висш принцип: "Веленью Божию, о Музе, будь послушна".

Post scriptum

         Целият каменоостровски цикъл е трябвало да се състои от шест стихотворения, но през юли, когато Пушкин го номерира, не достигали първото и петото стихотворение. Тази незавършеност станала повод за редица хипотези от страна на изследователите за композицията на цикъла.
         Из малкото стихотворения, които Пушкин написал до дуела, през това лято той завършва Каменни остров две - "Когда зда городом, задумчив, я брожу" и "Памятник". И двете стихотворения не веднъж са привличали вниманието на изследователите като възможните кандидати за мястото на двете незапълнени места. Н.В. Измайлов изказва предположението, че цикълът е трябвало да бъде открит от "Памятник", а "Когда, задумчив, я брожу" е заемал петото място.¹⁸ Н.Л. Степанов и М.П. Алексеев възразяват срещу хипотезата стихотворението "Памятник" да бъде мислено като част от този цикъл, въпреки че Степанов приема предположението на Измайлов да помести "Когда за городом, задумчив, я брожу" на пето място.¹⁹ Н.Н. Петрунина запълва петото място с четиристишието "Напрасно я бегу к Сионским высотам" (1836), а Е.А. Тодес разширява рамките на цикъла, включвайки още и стихотворението "Странник" (1835) и "Напрасно я бегу к Сионским высотам".²⁰ В забележителната си статия Д. Микелсон разглежда взаимовръзката на християнските мотиви в произведенията от 1836 г.²¹
         Според мен след покайната молитва Ефрем Сирин (Велика сряда) и стихотворенията за самоубийството на Иуда и Разпятието най-логично би било на пето място да бъде поместено стихотворението "Когда за городом, задумчив, я брожу", написано на 14 август, т.е. след като Пушкин вече е номерирал незавършения си цикъл.

Когда за городом, задумчив, я брожу

(V)

1 Когда за городом, задумчив, я брожу
2 И на публичное кладбище захожу,
3 Решетки, столбики, нарядные гробницы,
4 Под коими гниют все мертвецы столицы,
5 В болоте кое-как стесненные рядком,
6 Как гости жадные за нищенским столом,
7 Купцов, чиновников усопших мавзолеи,
8 Дешевого резца нелепые затеи,
9 Над ними надписи и в прозе и в стихах
10 О добродетелях, о службе и чинах;
11 По старом рогаче вдовицы плач амурный,
12 Ворами со столбов отвинченные урны,
13 Могилы склизкие, которы также тут
14 Зеваючи жильцов к себе на утро ждут, -
15 Такие смутные мне мысли все наводит,
16 Что злое на меня уныние находит.
17 Хоть плюнуть да бежать...
                            Но как же любо мне
18 Осеннею порой, в вечерней тишине,
19 В деревне посещать кладбище родовое,
20 Где дремлют мертвые в торжественном покое,
21 Там неукрашенным могилам есть простор;
22 К ним ночью темною не лезет бледный вор;
23 Близь камней вековых, покрытых желтым мохом,
24 Проходит селянин с молитвой и со вздохом;
25 На место праздных урн и мелких пирамид,
26 Безносых гениев, растрепанных харит
27 Стоит широко дуб над важными гробами,
28 Колеблясь и шумя...

         Стихотворението има свой биографичен фон. Описаното градско гробище е свързано с посещението на Пушкин на гроба на Делвиг във Волкововото гробище (април, 1836). Към това събитие се отнася и планът на произведението "Prologue", който би могъл да се счита за зародиш на стихотворението "Когда за городом, задумчив, я брожу".²²
         "Я посетил твою могилу - на там тесно; les morts m'en distrait/en/t - теперь иду на поклонение в Ц/арское/ С/ело/ и в Боб/олово/.
         Ц/арское/ С/ело/!... (Gray) les jeux du Lycée, nos lecons… Delvig et Kuchel*becker*q la poésie - Баб/олово/" (ППС, т. 3/1, с. 477).

         Втората, селска, част на стихотворението "Когда за городом, задумчив, я брожу" е възможно да е била навеяна от пресните спомени за смъртта на майка му през 1836 г. Надежда Осиповна била на смъртен одър в Петербург по времето на Страстната седмица и умира на 29 март в деня на Светлото Възкресение. От цялото семейство единствено Александър съпроводил тялото й до Михайловско, където го погребал в Святогорксия манастир, на края на хълма, откъдето се откривала гледката към родните селски места. След като погребва майка си Пушкин купил място до нея за собствения си гроб. Месец по-късно в Москва Пушкин разказвал на жената на Нащьокин Вера, че когато копаели гроба на майка му, той, "любуюсь песчаным, сухим грунтом", си спомнил за Нащьокин. Пушкин изразил мисълта, че ако Нащьокин умре, той непременно трябвало да бъде погребан там: "земля прекрасная, ни червей, ни сырости, ни глины, как покойно ему будет здесь лежат,… […] А когато умра аз, мен ще ме погребат до нея…".²³
         Както и предходните стихотворения "Когда за городом, задумчив, я брожу" е написано в александрийски стих и също възхожда към чужд поетически източник. Имам предвид "гробищната" поезия, поезията на "гроба", в образец на която се превърнала елегията на Томас Грей "Elegy Written in a Country Churchyard" (1950), преведено от Жуковски като "Сельское кладбище" (1802). Към традицията на "гробищната поезия" се приближава и Пиндемонте, когото англичаните наричали "италианския Грей" (виж неговата поема "I Cimiteri" ("Гробища", 1806), написана под прякото въздействие на елегията на Грей, или поемата "I Sepolcri" ("Гробници"), с която Пиндемонте отговорил на посветената на него поема със същото название на Уго Фосколо). В добре известната на Пушкин книга "De la literature du Midi de l'Europe" Сисмонди представя поезията на Пиндемонте именно в духана гробищните настроения на Грей. Сисмонди цитира за пример три строфи от стихотворението на Пиндемонте "La Sera" ("Вечер"), в което поетът се спира пред собствения си надгробен камък, на който дори името не може да се разбере.²⁴ Стихотворението "Когда за городом, задумчив, я брожу" се вписва по този начин и в италианската ориентация на цикъла, който включва в себе си сонетът на Джани, стихотворението "Из Пиндемонти" и както аз предполагам "Памятник" (Хораций).
         На свой ред пушкинските размисли за задгробния живот косвено допълват и литургическия замисъл на каменоостровския цикъл. Контрастът между смъртта на Иуда и Христос (ІІІ, ІV) намира своето отражение в противопоставянето на двата типа отвъдни обитатели. От една страна пред нас е надменното, публично градско гробище, на което "склизкие могилы и гниющие рядком мертвецы столицы" навяват на поета "злое уныние" - "Хоть плюнут, да бежать…" На това гробище, което напомня ада и кореспондира с образите на "геенны гладной" (ІІІ), противостои изпълненото с райска благодат родовото семейно гробище, където "могилам есть простор" и "дремлют мертвые в торжественном покое" (ср.: "Когда великое свершалось торжество" - ІV). Тук над гробовете няма "по старом рогаче вдовицы плач амурный", а се присъства смирената молитва на селянина (ср. Аналогичния контраст между ІІІ и ІV: "Там бесы, радуясь и плеща, на рога / Прияли с хохотом всемирного врага" и "Тогда по сторонам животворяща древа Мария-грешница и Пресвятая Дева / Стояли две жены, в неизмеримую печаль погружены"). "Злое уныние", което навява на поета градското гробище, и благодатта на молитвата на селянина могат да бъдат съпоставени на свой ред и с мотиви от стихотворението ІІ "Отцы пустынники…" ("дух праздности унылой… не дай душе моей" и "Сложили множество божественных молитв"). Следвайки часовете на Страстната седмица пушкинското "ходене по мъките" съответства на дните в гроба и слизанеот на Христос в ада на Великата събота.

"Памятник"

         Следвайки мисълта, че целият цикъл може да се основава на същия принцип, породил вътрешния триптих, той би трябвало да завърши не със светското стихотворение "Из Пиндемонти", както е прието да се смята и каквото намерение е имал Пушкин през юли 1836 г., а с още ненаписаното тогава, но много по-близко до християнската тематика стихотворение "Памятник", написано на Каменния остров на 21 август след стихотворението "Когда за городом, задумчив, я брожу". Ходенето из гробищата ни отвежда към гроба на поета, към "Памятник", в който Пушкин гордо изявява своето право на безсмъртие.

(ІV)

Exegi monumentum

1 Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
2 К нему не зарастет народная тропа,
3 Вознесся выше он главою непокорной
4          Александрийского столпа.

 

5 Нет, весь я не умру - душа в заветной лире
6 Мой прах переживет и тленья убежит -
7 И славен буду я, доколь в подлунном мире
8          Жив будет хоть один пиит.

 

9 Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
10 И назовет меня всяк сущий в ней язык,
11 И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
12          Тунгуз, и друг степей калмык.

 

13 И долго буду тем любезен я народу,
14 Что чувства добрые я лирой пробуждал,
15 Что в мой жестокий век восславил я Свободу
16          И милость к падшим призывал.

 

17 Веленью Божию, о Муза, будь послушна,
18 Обиды не страшась, не требуя венца,
19 Хвалу и клевету приемли равнодушно
20          И не оспоривай глупца.

 

         Както и останалите стихотворения от цикъла, "Памятник" е написано в същия размер и е основан на чужд източник (Хораций. "Exegi monumentum" и Державин. "Памятник"), но за разлика от своите предшественици, Хораций и Державин, Пушкин не очаква в края на своите поетически "страсти" лаври от Музата. В последната строфа на това най-гордо стихотворение поетът смирява своята езическа муза, така както и своята надежда за безсмъртие пред волята на християнския Бог: "Веленью Божию, о Муза, будь послушна". Следвайки събитията на Страстната седмица, стихотворението "Памятник" предхожда и предполага Възкресение и Пасха ("смертю смерть поправ"), макар че тук става дума на първо място за поетическо безсмъртие.
         За да завърша настоящите разсъждения за строежа на каменоостровския цикъл, остава да определя мястото на стихотворението "Из Пиндемонти", което по много причини не се вписва в християнския контекст на цикъла и поради което трябва да бъде преместена на първо място.
         Ред признаци свързват двете произведения: гордо обявената независимост от светската власт и нежеланието "оспоривать" своя век, независимо дали той е представен от "налози" или "глупаци". Едновременно с това обаче и в двете стихотворения поетът се подчинява на висшата власт: в стихотворението "Из Пиндемонти" - на божествената красота на природата и на произведенията на изкуството, а в "Памятник" - на гласа на Музата и на волята Божия. Много по съществена е обаче разликата между тях. В гражданското, римско "Из Пиндемонти" обръщението към тази висша власт е езическо, пантеистическо. Множественото число в ключовата дума "боги" ("Я не ропщу о том, что отказали боги") прави стихотворението по-малко подходящо за завършек на цикъла, който все повече придобива в съзнанието на Пушкин християнски облик. Освен това в стихотворението "Из Пиндемонти" "божествената красота на природата", т.е. творението на боговете е равноценно на "произведенията на изкуството", т.е. на човешкото творчество. В "Памятник", което подчинява Музата на волята Божия, този знак за равенство окончателно е снет. Ето защо ми се струва, че е по-правилно да считаме надменното, гражданско и във всеки случай дохристиянско по дух "Из Пиндемонти" за произведение, което по-скоро би трябвало да предшества триптиха, посветен на Великия пост и Страстната седмица, а "Памятник", което гордо се обявява за поетическо безсмъртие, но което завършва с нота на християнско смирение - за стихотворение финал на каменоостровския цикъл.
         Неотдавна С. Фомичев в разрез с общоприетата издателска традиция, изказа предположението, че цифровата номерация на черновия автограф на стихотворението "Из Пиндемонти" трябва да се чете не като "VІ", а като "№1". Освен това Фомичев предлага и ново четене на датите на написване на тези стихотворения: "Из Пиндемонти" - 5 юни; "Отцы пустынники…" - 22 юни; "Подражание италиянскому" - 22 юни; "Мирская власть" - 5 юли; "Когда за городом, задумчив, я брожу" - 14 август; "Я помятник..." - 21 август. По този начин хронологията на написване съвпада със сюжетната композиция на цикъла и можем само да се съгласим с извода на Фомичев, ч е стихотворението "Из Пиндемонти" (под №6) по своя смисъл не може да заема онова място, на което трябва да бъде произведение на тема "Възкресение".²⁶
         Има и още една причина, поради която стихотворението "Памятник" е по-подходящо от "Из Пиндемонти" да бъде финал, а не начало на цикъла. "Памятник" отразява в себе си вътрешното движение на целия цикъл, в който се редуват моменти на крайна гордост и крайно смирение. В предполагаемото първо стихотворение "Из Пиндемонти" поетът надменно отхвърля гражданските права за единственото право "да трепери във възторзи на умиление" пред божествените човешки творения. Във второто стихотворение поетът подобно на "отцы пустынники и жены непорочны" казва молитва, измолвайки за себе си "дух смирения" ("И дух смирения мне в сердце оживи"). Стихотворението за Иуда е най-страшният пример за висша гордост и разплатата за нея. Четвъртото стихотворение "Мирскаь власть" започва с пример на висшето човешко смирение на Христос и двете Марии, чиято кротост е противопоставена на надменната светска власт. В петото стихотворение, "Когда за городом, задумчив, я брожу",хорската суета се разпростира зад границите на живота. На надменното градско гробище е противопоставено смиреното, родово селско гробище. В заключителното стихотворение на цикъла поетът се спира пред собствения паметник. Размислите за посмъртната съдба, които започват с гордото "Нет, весь я не умру" и завършва с кроткото "Веленью Божию, о Муза, будь послушна", като контрапункт повтаря движението на целия цикъл, в който се редуват примери на гордост и смирение. В този смисъл няма по-добър завършек от "Памятник" на "страстния път", в който поетът "послушно" предава и своята плът (ср. "Христа, предавшего послушно плоть свою / Бичам мучителей, гвоздям и копию"), и своята Муза на висшата власт, "не требуя венца", нито трънени, нито лаврови и без да се впуска на излишни пререкания със света.
         Стихотворението на Хораций "Exegi monumentum", което стои в основата на державинското и пушкинското "Памятник" за пореден път потвърждаваправдоподобността на предлаганата последователност. Жем да предположим, че Пушккин е искал да завърши своя цикъл не само с Хорацийовата ода, но и в съответствие с композиционния замисъл на Хораций, който помества "Exegi monumentum" в края на третата книга на своите "Песни". Стихотворението "Я памятник себе воздвиг нерукотворный", с което би могъл да завърши каменоостровския цикъл, се оказва последната "песен" на поетическия и земен път на поета.

---

Бележки:

¹ Каменоостровският цикъл са изследвали Н.В.Измайлов в статията "Лирические циклы в поэзии Пушкина 30-х годов" (Пушкин: Исследования и материалы. М.; Л., 1958. Т.2 С.7 - 48), Н.Л.Степанов в книгата си "Лирика Пушкина" (М., 1959. С. 30 - 34), М.П.Алексеев - "Стихотворение Пушкина "Я памятник себе воздвиг..." (Л.р 1986. С. 266 - 282); В.П.Старк - "Стихотворение "Отцы пустынники и жены непорочны..." и цикл Пушкина 1836 г." (Пушкин: Исследования и материалы. М.; Л., 1982. Т. 10 С. 202). Със статиите на Фомичев и Старк се запознах едва след публикацията на настоящата статия в първия й вариант. [горе]
² Е.Г.Эткинд, редактор на френското издание на Пушки, отпечатва стихотворенията под условното, но много отчетливо заглавие: "Les deux pouvoires" (Oeuvres poetiques, 2/ 1. Lausanne: L'age d'homme, 1983. P. 230 - 232; Part 2. P. 399). [горе]
³ Православный толковый молитвослов. СПб., 1907. С. 139. [горе]
⁴ Материалы дле биографии А.С.Пушкина. СПб., 1855. С. 312. [горе]
⁵ Томашевский Б. Мелочи о Пушкине // Пушкин и его современники. 1930. Вып. 38 - 39 С. 79 - 81. [горе]
⁶ Такива "дребни бесове" ние намираме в редица стихотворения, а също така и в пушкинските рисунки към "Сказка о попе и о работнике его Балде". В "Набросках к замыслу о Фаусте" (1825) те организират бал по случай именния ден на сатаната. Най-весели пушкиновите "бесове" са представени в откъса "" дале мы пошли" (1832), написан в дантевски терцини. Данте също е използвал прийома на шеговитата пауза преди трагическата развръзка: в 22-а песен на "Ад" е представена свада между дяволите. Ср. Също и смешния дявол при Е.Т.А.Hoffmann ("Der dumme Teufel" - "Serapion Brüder") [горе]
⁷ Физическата болка на целувката, изгаряща Иуда, която отсъства при Джани и Дешан, може да бъде подсказана от Данте: в последната песен на "Ад" сатаната с кървава паст облизва главата на Иуда. [горе]
⁸ В Евангелието е казано, че сатаната влага в сърцето на Иуда предателството (Иоан 13: 2,27). Но доколкото няма зло без съгласие, интересно е да отбележим, че "обратното" на думата "ад" е "да". Най-отчетливо тази анаграма е изразена в думата "Иуда" и "предатель". [горе]
⁹ По същия начин и Данте определя сродни на прегрешенията на грешниците наказания, обричайки ги на мъките, които те са причинили на другите ("contrapasso"). Това мнение не се поддържа от Католическата църква, а е лично на Данте. В "Божествена комедия" сатаната и Иуда, който предава Бога, са поместени в последния, девети кръг на ада. Тук сатаната гризе главите на предателите Иуда, Брут и Касий (Canto, 34). Възможно е обаче и друго обяснение: сатаната наказва Иуда по собствена воля, затова, че накрая се разкайва за невинно пролятата кръв, хвърлил 30-те сребърника и се обесва, за да не служи повече на сатаната. Разкаялият се Иуда не е придобивка на ада. [горе]
¹⁰ Стихотворението е било отпечатано от Аненков през 1955 г. без заглавие и с копюри на 12 - 13 и 19 - 22 стих. Пълният текст се появява през 1870 г. Пъкописът описва Н.В.Измайлов в "Известиях Академии наук СССР" (1954. Т. 13. Вып. 6. С. 548 - 556). [горе]
¹¹ Виж бележките на Т.Г.Цявловский: Пушкин А.С. С. Собрл соч.: В 10 т. М., 1959. Т. 2. С. 749. [горе]
¹² Ср. Също: "Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат" (Мат. 6: 19 - 20). [горе]
¹³ Розанов М.Н. Об источниках стихотворения Пушкина "Из Пиндемонти" // Пушкин: Сборник второй. М.; Л., 1930 С. 111 - 142. См. Также: Vickery W. Lexical Similarities and Thematik Affinities: Three Pushkin Lyrics // The International Journal of Slavic Linguistics and Poetics. 1983. №28. С. 137 - 147. Връзката на Пушкин с Мюсе се разглежда и в статията на А. Бем "Alfred Musset a Pukin" (Čšasopis pro moderní filologii, 18. 1932. №2). [горе]
¹⁴ "Oh felice chi mai non pose ill piede / Fuori della natia sua dolce terra..." ("Щастлив е онзи, който не е престъпвал / прага на своята родна, сладка земя..."). Виж бележките на Томашевски: Пушкин А.С. Полн. собр. соч.: В 10 т. 2-е изд. М., 1957. Т. 4. С. 550. [горе]
¹⁵ Розанов М.Н. Посоч. Съч. С. 139. [горе]
¹⁶ Стиховете за "олухах балагурах, печати, и словах, словах, словах" в стихотворението "Из Пиндемонти" отпращат от "Пролог" към "Ямби" (1832) на Огюст Барбе, в които поетът нагодува от политическото положение в републиката: "Que me font après tout les vulgaires abois / De tous ces charlatans, qui donnet de la voix, / Les marchands de pathos et les faiseur d'emphase / Et tous le baladins qui dansent sur la pharse" (Какво ме интересуват в края на краищата всички простаци / До един звучни шарлатани, / Търговци на патос и лихвари на ударения / Ивсички балагуни, кълчещи се на фразите") [горе]
¹⁷ Пушкин познавал американската демокрация не само от книгата на Джон Тенър "Mémoires de John Tanner, ou trente années dans les déserts de l'Amérique du Nord (A Narrative of the Captivity of John Tanner During Thirty Years Residence Among the Indians in the Interior of North America), но и от нашумялата по това време книга "Alexis de Tocueville, De la Démocratie en Amerique", а също и от романа "Gustave de Beaumont, Marie, ou l'esclavage aux États-Unis". Първите книги е имал в библиотеката си (№ 1423, 1440). [горе]
¹⁸ Измайлво Н.В. 1) Стихотворение Пушкина "Мирская власть" (Вновь найденный автограф) // Изв. АН СССР. 1954. Т. 13. Вып. 6. С. 555; 2) Лирические циклы в поэзии Пушкина 30-х годов // Пушкин: Исследования и материалы. М.; Л., 1958. Т. 2. С. 52. [горе]
¹⁹ Степанов Н.Л. Лирика Пушкина. М. 1959. С. 32; Алексеев М.П. Посоч. съч С. 124. [горе]
²⁰ Петрунина Н.Н., Фридлендер Г.М. Над страницами Пушкина. Л., 1974. С. 66 - 72; Тодес Е.А. К вопросу о каменоостровском цикле //Проблемы пушкиноведения. Рига, 1983. С. 26 - 44. [горе]
²¹ Mikkelson G. "Pushkin's in the Light of His Meditative Lyrics of 1836" - доклад, прочетен на Пушкинската конференция в Уисконсин, 1987 [горе]
²² Виж: Алексеев М.П. Посоч. съч. С. 153 - 154; Абрамович С.Л. Пушкин. Последний год. М., 1991. С. 143. [горе]
²³ А.С. Пушкин в воспоминаниях современников. М., 1974. Т. 2. С. 196, 200. [горе]
²⁴ "Dans son petit poème sur les quatre parties du jour, il se plaît à considerer son proper tombeau, une sepulture ignore, qu'aucune inscription ne fera reconnaître" (S. de Sismondi. "De ìa Littérature du Midi de l'Europe"). Пушкин познавал книгата на Сисмонди още от 1821 г., в библиотеката му се намирало изданието й от 1829 г. (№1391). Виж също: Алексиив М.П. Пособ съч. С. 156; Розанов М.Н. Посоч съч. С. 128. [горе]
²⁵ Фомичев С.А. Посоч. съч. С. 279 - 280. [горе]
²⁶ Също там. С. 269. [горе]

---

^*Първата версия на тази статия е публикувана в "Révue des Études Slaves" (Paris, 1987. LIX/1 - 2. P. 157 - 171). [горе]