на Т.Б.

Ела и влез във мойта мъка мека,
с опашка кадифена от сребро.
Влез в мен, като една лисица сива,
влез и потичай нежно по плътта ми
подобно конче с разлюляна грива.
Защо ли всеки път е толкоз тихо,
когато искам да кажа „Ела“?
Защо ли всеки път е толкоз тихо
когато се опитам да те съблека?
Защо е таз прозрачна тишина
навсякъде около мен,
обхванала ме нежно,
защо всеки път, щом утроба разтворя,
изтичам отново към себе си,
защо тази утроба се завръща
към себе си
към себе си
защо изтичам като каменна река
към света
с хербаризирани листенца.
Защо?
Ела, изгрей подобно на Луна
във мойта плът, кървяща и здрачена.
Ела, бъди за мен като река
и бряг, и мост към другата Вселена.