Емилия Дворянова е автор, който би могъл да бъде проблематизиран. Авангардното в нейните текстове е не само типично „женската“ им дискурсивност, но и начинът, по който задават вечните въпроси за човешката ни участ. Те на свой ред поставят проблема за личността, която намира начин да пречупи границата на битието-пустош и да се влее в органиката на едно истинско битие - това на Аз-а.
          Новелата „La Velata“ е авангардна не само защото не може да бъде вписана в някаква афиширана традиция в българския канон, а и защото намира нов начин за изследване на симулакризма-реалност, в който е оковано тялото-душа на героинята. Новото в творбата е и начинът, чрез който генеалогията на тялото изследва генеалогията на женското. Новелата постулира дискурса на тялото, заченат от утробата на липсващата норма, защото плътта престава да бъде тленна и получава свой собствен език, едва когато се освободи от оковите на друхата. Само по този начин мможе да се осъществи преходът от битието на тленното в битието на вечността, защото именно вечността в „La Velata“ гарантира осъществяването на екзистенцията, която генеалогията иска да притежава... А вечността е бдение, което е залог за истината. Тя е модус на битие, което е чрез смъртта и в нея.
          Вакхическото тяло на херцогинята черпи удоволствие от нетленното чрез „отровата-смърт, която е кръвта на нейната вечност“. Неслучайно в метатекста си за творбата М. Кирова отбелязва, че „разковаването“ е генезисът на тялото. Тялото пирува чрез победата си над тленното, за да се превърне самото то в метареалност, в код, който трябва да прочете същността на битието. В този аспект тялото у Дворянова е екстатическо и офическо. То е „пир“ на битието и идея. Вакхическото тяло на La Velata „изпитва“ своята смърт, за да изтече на свой ред от границите на света-затвор, който е осъзнат като неистинен, като „пустош на реалното“ (Ж. Бодрийар). Самият стил, чрез който е построена новелата, допринася за интенционалното разгръщане на дълбинните й символни потенции. Дискурсът в „La Velata" е покрит с канавата на Ренесансовото. То може да бъде открито както с пищността на вещния свят, така и в езика на самото тяло, което „изплува в гънките на меката коприна“. Ренесансовото в творбата прокарва нишката на сладострастното, пищното преживяване на плътта, в един живот, отправен към слънцето („...мога да блудствам само със слънцето“), към светлината и следователно и към трансценденцията отвъд пределите на света-обков. Цялата концепция, която се разгръща в новелата, експлицира сластта като най-чиста емоция, черпеща своите генеративни сокове не само от живота, но и от смъртта. Именно тук още веднъж тъкстът - Дворянова заявява своето различие, защото и смъртта съдържа еротизъм. Тя е очаквана и предвкусвана, дълго и протяжно разлята в удоволствието от предстоящо случване. Само така тялото задейства онези дълбинни потенции, с които е слято. То в еднаква степен "отговаря“ на традиционно подхващаните в художествената литература въпроси за мъртовото и за живото тяло. Двете хипотези на телесното са две вкопчени една в друга същности, които на свой ред задават вечните въпроси за пътя към пълнотата на човешкото битие.
          Животът в новелата „La Velata“ е бдение, очакване за случването на истинското битие, което осъзнато като грешно се превръща в затвор. Единственият изход е смъртта, която води към вечността, т.е. вечно съществуващото флуидиращо битие... Но и вечността е бдение.

^* Съвместна публикация със Списание „Литературна академия“!

--- --- ---

Библиография:

1. Дворянова, Емилия - Милена Кирова. La Velata, Тялото, разковаване. ИК „Фенея“, С., 1998 г.
2. Бодрийар, Жан. Предшествието на симулакризма. - FILOSOFIA, кн. 2, 1997 г.