1.

Избирам седемте мъдреци,
седнали на хълма на познанието.

Оттатък морето е гладко
                              като полярна тишина,
хоризонтът е само за тези, които очакват.

Видях планини,
изпълнени
                               с преклонение,
а камъните им водеха пастирите.

Достатъчно им бе слънцето,
което прави път сред дърветата.

Аз, уморена от бродене
заспивам,
тук където не всички мисли
са мои.

Стоя между две скали,
                    които едва се докосват,
                    като устни с чувство,
толкова необходимо,
за да си спомня сътворение –

2.

от височината му да се изправиш,
да изпиташ озарение,
неравноделни пулсации да уловиш
на отминали пожари, потопи и нашествия,
в космическия цикъл да заявиш присъствие.
От върха на удивителната всеобхватност
да се преклониш
                    пред невъзмутими разклонения:
                    метали, неметали, любовта,
                    неделими на мистичната си стойност.

Да схванеш архитектониката на света
от небесните балкони на поезията;
във възхитителните й витражи
как би могъл ти себе си да впишеш?

3.

Какво ми носиш, Ослепителни?
В тези кръгове измамни на samsara
не искам да забравям
светлосенките далечни на небесната механика,
нали усещам,
от там ръката на съня ме милва.

Аз се смесих
с разпиления от ветровете пясък
                    и когато падне дъжд
                    ще тръгна с него,
защото голямото ти време ще ме чака
все някога,
                    там някъде...

Имам волята си, ала твоята желая,
на недостижимата ти форма се предавам
и с тънката си рокля избледнявам
от началото до края на молитвата.

Влизаш в малката ми стая,
тъй както светлината идва,
даваш ми от водата ти да пия,
и този миг побрал е всичко.

върни се | съдържание | продължи