Докато пишеш корабни дневници,
гледаш към самотата на отминали пристанища,
след които започват терасовидни поля,
побелели от съкровища
или скелети от сол.

Срещаш хора, герои или жертви,
прескачаш с тях предсказания или огън,
за да стигнеш спокойствие,
на което да научиш и чуждата болка,
тежаща като живак под вода.

От висящите градини на юга,
отрупани с плодове, сладки от любов,
оставяш място за въпроси
в общата теория на света.

Прегръщаш статуи без очи,
защото забравени,
историите те натъжават.
Поднасяш им личните си дарове
и виждаш как боговете стоят
с лице към победителите.

върни се | съдържание | продължи