Пристигна след полунощ.
После я чакахме да се събуди към обед,
следобед, надвечер, вечерта, та чак до другата нощ;
от време на време стояхме пред вратата й,
за да уловим звук, движение, знак от живота;

накрая се появи с годините си,
               скрити зад походка,
а цигарата не слезе от устните й.
Говореше, говореше и забравях,
че сънуваме на различни езици.

“Старите гърци – казваше, – вземали
определен вид риба, режели я откъм корема,
и посипвали хайвера със сол, зехтин и вино,
на сухо и проветриво място
се случвало тайнството;
по-късно с това гонели болката, идвала силата,
костите ставали желязо,
          здрави били годините;
затова имам такава кожа,

но защо ли?,
щом с нея не мога да задържа никого извън смъртта!”

И с възлестите си ръце, с които
артритът доста беше преиграл,
ръкомахаше
          насред кръстопътищата на спомените.
“Докато палиш и загасваш
фитилите на дните, слънцето те изоставя,
а обичам морето, островите, корабите,
     които се надигат с приливите,
а сега какво?,
     ако ме бутне вълна, ще изчезна
под покривалото й.
Елате в Атина, но не през август!
Имам две къщи; от едната вечер
ще гледаме Акропола, докато пием узо,
а другата – на Егина, там морето ще пише
                    младост върху кожата.
Ти трябва да се грижиш, още си млада, млада...
Ах!”

Не се сбогувах с Дзени нито вечерта,
нито на сутринта, когато тръгна.
Думите ми за раздяла се прегърбиха,
не искаха да я погледнат във лицето,
да не би да разпознае в тях
                    все по-малката призма,
с която се пречупваше времето й в моите очи;
бях сигурна, че тази пощенска кутия от пожелания
                    никога няма да бъде отворена;
с прегръдката се страхувах да не отнема
                    и малкото цветен прашец,
                              който крепеше по крилете си.
Отиде си като кълбо спомени,
               спуснато по склона на лятото.

С точка започват някои изречения.

лято, 2007

върни се | съдържание | продължи